Около мен има няколко мъже, които според мен са наистина успели в живота, но които все така не са уверени, че са постигнали достатъчно, за да свият гнезндо, да имат дете, да спрат да се съревновават със себе си например. Прехвърлили отдавна 30те, все още изискват още и още от себе си и сякаш не могат да повярват, че утре ще са прекалено уморени, а ще искат да ритат топка със собственото си дете. Все не били достатъчно осигурени за да спрат и да се насладят на живота. Дали пък хората съвсем близо до тях не им дават тази увереност?
Ще ми е интересно да споделите и да си поприказваме за това, как ние оценяваме мъжа до нас - преуспяващ или все така гонещ вятъра го виждаме, гордеем ли се с него или все не може да ни задоволи, колкото и да се старае.
Ето моето начало: Открих едно много забавно младо момче, което за дни порастна и се превърна в истински мъж пред очите ми! И до днес повтаря, че се е научил да бъде самостоятелен, отговорен и амбициозен, откакто ме е срещнал. Винаги съм вярвала в него - знам откъде тръгна и когато сега го виждам "в целия му блясък" не мога да спра да се усмихвам и да се гордея с него! Обичам го толкова много и винаги ще бъда до него, не само за да му дам съвет, но и за да го подръпна на земята, когато прекалено много е литнал в облаците! За мен е успял! Разбрах го съвсем скоро, когато ми каза, колко е щастлив, че ни има с детето и когато след това продължи да говори за работата си и разбрах, че и тя не му е безразлична! Точно преди 3 години се запознахме, и за толкова време постигна толкова много неща и остана такъв земен и забавен, както в началото! За мен той е успял и оцелял! Обичам те, Васенце!