"Като направих беля, пак ли ме обичаш?"

Да,много е важно децата ни да се чувстват сигурни и обичани!И аз така правя-въпреки някоя беля,въпреки някое изтупване на праха от дупето или ухото-разяснявам защо и колко ми е мъчно за постъпката му и пак си се гушкаме .....но след необходимият интервал от време!И бих добавила към пожеланието на emem  незабравяйте ,че и вие сте били деца...

Винаги казвам. Дияна и с повод и без повод пита "мамо обичаш ли ме?"

emem, това все едно аз съм го писала! Имаше един период, в който чух бабата да казва на Стоил, че ако не слуша, няма да го обича! На него не му направи особено впечатление, но аз отидох, гушнах го и му казах, че каквото и да направи, той винаги ще е моето дете и ще го обичам! Оттогава, като направи някоя беля, все ме пита: Нали и като не слушам, пак ме обичаш? Естествено, отговорът е ДА, но му обяснявам, че ме натъжава неговото конкретно държание и т.н. - говорим се много. Мисля, че изказването на чувствата, а не премълчаването им е ключът към доброто разбирателство!

Повтарям го по хиляда пъти на ден Направо не съм си представяла, че може някога някого да обичам толкова много И си мисля, че колкото повече се гушка и приласкава едно дете, толкова по-любвеобилно израства самото то.Моят поне е такова слънчице

Ох тия дечица... Най-голямата им нужда е да бъдат обичани. Де да можеше винаги да ни търсят така...

и габа все казва: "нали ти пак ще ме обичаш?" и знае какво ще й отговоря  
знае, че винаги ще я обичам, каквото и да се сучва. знае, че понякога ме ядосва, натъжава... знае, че понякога не я харесвам... но винаги, винаги я обичам.

с виктория сме на етап "не искам да ви разочаровам" и са необходими много чувствителност и съобразителност, за да разберем кое е нейното искрено желание и кое е стремежът й да изглежда добра в нашите очи. пресен пример: приета е да учи от пети клас в смг. наложи се дълъг разговор, за да сме сигурни, че наистина го иска, а не го прави, само защото ние сме казали, че училището е добро. след милион уверения, че я обичам каквато е и това няма да се повлияе от избора й на училище, тя просто каза: "обичам математиката, не разбирате ли?!"

Абсолютно правилно!
И аз винаги правя така - смятам, че им го дължим. Не може да не се караме и да не правим забележки, но те трябва да са наясно че това не намалява чувствата ни към тях.
Дори казвам на големия, че ако не го обичах толкова много нямаше да му се карам, защото ще ми е все едно какво и как прави и дали се справя.


Това е направо в десетката - поздравления  синът ти е много находчиво дете!!!
 

ооооо, колко познато! абе да не им ги поставят заедно с ваксините тия готови отговори на мъниците!

Същото като - ще ти кажа какво съм правил днес в градината, но обещай че няма да ми се караш 

Аз пък искам малко да си поговорим за този необходим интервал. Колко най-много трябва да бъде? След колко време вече каквото и да кажеш, за детето няма значение, защото е изгубило вярата си.

И конкретния случай. В неделя Цвета ме ухапа до кръв по корема. Повърхностно, бебето в корема ми не е било застрашено, но имам рана и още боли.
А ухапването беше само финалния щрих, първо започна да обижда баба си, извиках я да дойде при мен, тя не само че не го изпълни, ами демонстративно ми обърна гръб, най-накрая докато я завличах в съседната стая, тя си заби зъбите.
От тогава не й говоря. Вечерта прекара в стаята си сама, на сутринта аз заминах за София, а тя остана при баба си.

Днес мисля вече да й се обадя, да й кажа, че съм й простила, но истината е, че още не съм. Ужасно ме разочарова, държа се непредизвикано отвратително. А беше краят на една прекрасна седмица, в която бяхме на море със всички приятни емоции, свързани с това (т.е. чувствала се е сигурна и щастлива)
И най-важното, захапа до кръв, имам чувството, че може да нарани всеки, който застане на пътя й. А утре това може да е бебето...

Наистина има и този елемент, че трябва да е навреме. Колко е това навреме обаче се установява с налучкване. Аз започнах да подчертавам обичта си след направени порицания на баткото по повод училищни неволи, защото установих че той вече започва да крие или направо да лъже. Явно се страхува от реакциите ми.
Обясних му, че се карам и правя забележки, защото много го обичам и искам да му помогна да изгради навици за учене, които ще му служат цял живот.

Но друго се сетих да те питам - явно дъщеря ти е останала при баба си и дядо си.
Тя знаеше ли че ти ще заминеш, а тя ще остане там?
Харесва ли и да седи при тях?
Може пък това да е провокирало част от агресията и. Малкия ми син не обича да го оставям при родителите ми - още като му кажа и започва да плаче и да ме моли да не го правя /то и без друго това се случва по 2-3 пъти в годината и обикновено е за не повече от 3-4 дни, а най-често е за по една вечер или пък за един уикенд/

Да, знаеше и точно това се държа така. Но това не я оправдава.
В момента тя има здравословен проблем и е по-добре за нея да стои на чист въздух. Обяснено й е многократно защо, кога и как ще бъдем заедно. Не казвам, че е съгласна 100%, но не е и да се чувства видимо зле.

Ами в нашия случай веднага - тя веднага се извини, съвсем искрено, искаше да помогне да почистим, съжаляваше. Във вашия е доста сложна ситуацията - непровокираната агресия е трудна наистина, но все пак може би е имало някаква причина, може би нещо незабележимо за теб, което я е подразнило (сама казваш - краят на една прекрасна седмица,може би не е искала да свършва?), обиждала е баба си, ти не си потърсила корена на нещата, а си я повлякла към стаята, и тя е отговорила с още по-голяма агресия. Мисля, че е трябвало още тогава да потърсиш защо се  е стигнало до там (може би и сама не осъзнава много добре, но сега вече не помни). И да я накараш да се разкае - иначе няма сисъл от прошката, хвърлена е на вятъра. Като в Християнството - има прошка, но след изповядването на греха. Може би не си била в състояние поради болката и обидата да го направиш, но в такива случаи помага друг, безпристрастен човек (примерно баща й). Пожелвам ти да намериш верния път към сдобряването, защото този случай може да се окаже доста ключов за бъдещи критични ситуации.

аз съм чела,че е по минута за всяка годинка,но все пак при децата правилото е,че няма правила

Повлякох я, за да не се разправяме пред баба й. Реших, че за нея ще е по-добре да си изясним очи в очи ситуацията, а не пред други хора. Не й заповядвам толкова често разни неща, за това побеснявам когато ги пренебрегне. И това също съм й го повтаряла един милион пъти. Разбирам я защо реагира така, но не я оправдавам.

И за разкаянието си много права. Някак не забелязах тя да се разкайва особено и точно това ми е най-голямата спирачка. Имаше само един момент, в който дойде при мен и каза: "премислих, искам да се извиня. Мамо, то ще мине все някога." Нямаше бурен рев, отчаяние, драма. Остана си в стаята без нищо да каже и я намерих заспала после. Вчера инструктирах дядо й да ми докладва, играла си е както обикновено. Не е изпаднала в мрачно самосъжаление, но това не значи, че не го преживява, разбира се. И като не съм около нея да разбера, ми е много трудно да реша.

Тинк,
когато не съм й простила, а искам вече да се сдобряваме, казвам точно това:
"Искаш ли вече да се сдобрим? Седни тук да поговорим. Много ме ядоса/разстрои, притесних се за това и това, стана ми мъчно, че обиди майка ми/майката на баща си, не прави така друг път, разбра ли?" И тя да каже нещо в смисъл, че е разбрала и няма да го прави друг път... после сме си дружки.
"Вече не ти се сърдя" нищо не казва - детето не разбира с какво е заслужило това, че не му се сърдят. Просто е минал определен период от време.

Впрочем бих се сдобрила с нея, преди да замина. Така по телефона...
И какво искаш, детето е дошло да се извини. Аз това извинение бих го приела (с кратък разговор).

А това, че я обичам и когато направи беля, й го казвам; казвам й го, когато никаква беля не е направила, докато обсъждаме книжки с други ядосани майки в тях. Хубава тема впрочем.

А напоследък голямата смешка беше, като намери една книга за възпитанието... явно съм й казвала за какво е, защото ме пита: "Тук ли четеш как да се грижиш за мен?" И после доволна ме остави да си чета...

Най-много ме покъртва колко лесно ми прощава детето всичките ми идиотщини. Преди няколко седмици от сакатлък направих нещо ужасно, изпуснах нещо и то я удари, можеше да има ужасни последици. Полудях. Милото просто ме прегърна и каза "Ами мамо, аз съм много ниска"...

Анда, знаеш ли, че Туве Янсон ми е сред любимите /не/детски автори?!
Сори за офф-а, макар че, всъщност, не е офф.

габа пита понякога: "ти сега караш ли ми се? ама пак ме обичаш, нали?"

Тинкърбел, мисля, че си го приела ненужно навътре, но това сигурно е от хормоните
Ако питаш мен, на младата дама просто никак не й харесва да стои далеч от теб и на всичкото отгоре да чувства, че в скоро време ще се появи "конкуренцията". Разгневила се е на всички ви по ред, а ти си отнесла лъвския пай под формата на остър зъб 


Какво ти е трудно да решиш? Просто прочети още веднъж извинението й и всичко ще ти се реши 
"Премислих, искам да ти се извиня" - какво по-достойно извинение от това (а когато една Везна премисли и реши, това е наистина едно премислено решение и решително премисляне - нали не съм сбъркала изчислението  )
"Мамо, то ще мине все някога" - "Мамо, уплаших се, че те нараних, разкайвам се, моля те кажи ми, че ще ти мине", ако мога да си позволя някакъв превод 

Тинки, наистина мисля, че тя здраво се е уплашила от това, което е направила и трябва да побързаш да й се обадиш и да я успокоиш, че коремчето ти минава. Това, че се държи все едно нищо няма означава, че е блокирала този страх. Помогни да преработи това преживяване, защото тепърва ще има подобни изблици, покрай твоята бременност и новото братче или сестриче. Изобщо мисля, че отделянето при баба в съчетание с новостите, които тя със сигурност усеща, са сериозно предизвикателство за нея.
Не очаквай разбиране от нея, защото това е нереално. Тя е просто дете, а ти си й родител и всъщност тя очаква разбиране и подкрепа от теб. Ситуацията е трудна и за двете ви, но въпреки неизбежните промени, не спирай да я подкрепяш като се виждате или по телефона, независимо от изблиците й.
Продължавай да й говориш за чувствата, които вероятно изпитва в момента и за това колко е важно за здравето й да поживее на чист въздух. Това обаче далеч не означава, че тя няма да се съпротивлява и, че ще го приеме току-така.

Поздрави   

Хе хе - не се била разкайвала.
Големия ми син като му се карам поне се нацупва и виждаш, че има ефект от забележките. А малкия ръмжи - да точно ръмжи като диво зверче и не показва че с нещо съжалява.
Ноооо като минат 10-15 минути и вече е нов човек  - идва, извинява се - обикновено винаги е придружено с някаква допълнителна молба . Хитър е като лисица, не по-скоро като две лисици поне.
Никой от нас не е такъв и на моменти се чудя как да реагирам.
Като съм много ядосана побеснявам още толкоз, но понякога ми става смешно 

Много съм съгласна с Деметра.
А Цвета знае ли за бебето?

Анде, Деметра, благодаря ви много. 

Някак имам нужда още малко да обясня. Деметра, сигурно е от хормоните. Представих си апокалиптичната картина, че отглеждам дете, което не знае кога да спре и кога причнява болка.
И се сетих за една случка от времето, когато ние бяхме деца. Две приятелчета се скарват в игрите, едното в яда си взима вилицата, стояща на масата, и я забива в главата на другото. Резултатът - детето умира, а другото започва тъжния живот по институции за малолетни престъпници, които накрая го превръщат в отрепка. Нещастно стечение на обстоятелствата, лош късмет, може би. Но ако детенцето имаше спирачки да контролира гнева си в разумни граници, нямаше да се стигне до там - две разбити семейства и много, много болка.

И сега натоварвам прошката с прекалено голям заряд. Трябва да съм абсолютно убедена, че това никога няма да се повтори.

Със сигурност много ще си говорим по въпроса. И наистина се получи лошо, че сега не съм до нея, не я наблюдавам как реагира и не мога да я утеша. В неделя ще я кръщаваме. Ще използвам моментът на цялата тържественост на церемонията, с повторенията на 'отричаш ли се от злото и дявола', за да я убедя, че всичко това е останало в миналото, простено е веднъж завинаги. Но сега, кръщавайки се, тя поема отговорността да бъде много по-добра и внимателна. Надявам се да се справим и двете.

Анде, да, знае. Не е показала ревност на думи. Дори забелязвам, че е много мила с мънички дечица. Докато преди изобщо не общуваше с тях, сега им подава ръка, пази ги да не паднат, разказва им приказки. Изобщо много отговорно приема, че ще става кака и определено й харесва да тренира за новата роля.

тинки, като знам на моите 30+ години колко ми е трудно понякога да си контролирам гнева, представям си какво им е на мъничетата....

цвета е била превъзбудена от хубавата почивка, разтревожена и натъжена от предстоящата раздяла..трупала е емоции, които в един момент са избили отнякъде. в комбинация с неосъзнатото й желание да привлече внимание...

не влагай много надежди в "церемониалното отричане". нали не очакваш, че тя цял живот ще помни как тържествено се е отказала от злото... тя е дете. самоконтролът се научава постепенно, по-скоро се изгражда на базата на много случки и безусловно приемане от страна на родителите.

Тинкърбел , и аз мисля , че твърде строго съдиш малката си дъщеричка и сякаш много си "вдигнала летвата" по отношение на отговорността и да бъде все добра и послушна.Съгласна съм с Деметра - най-вероятно детенце изпитва голяма ревност към бъдещото бебе , оставяш я при баба и дядо , а бебето е "с теб" постоянно , сигурно се чувства самотна и изоставена. А и едно четири годишно дете не винаги може да си овладее емоциите или пък знае как.То , понякога възрастните не успяваме , камо ли децата !Нека знае , че я обичаш безрезервно и безусловно и постепенно ще се успокои.
Много важно е , както прочетох в един от постовете , е да се осъжда само постъпката на детето  , а не то самото ;да се избягва "ТИ" посланието : Ти си лош , непослушен и т.н.- така посланието е директно към личността на детето и затова то има нужда от непрекъснати уверения , че го обичаме въпреки всичко. Когато осъждаме само постъпката му и му казваме и показваме , че тя ни е наранила - нас или някой друг - посланието е ясно , конкретно за децата и те самите не се чувстват застрашени от обвинения към себе си.Така кризата се преодолява много по- лесно и безболезнено от всички страни.

За самоконтролът според мене на тази възраст най-добре помага словесното изразяване. Едното ми дете е с доста интензивни чувства, като го видя, че понякога губи контрол, му напомням да си използва думичките, напр. да каже че е ядосан, бесен, че има лош ден, нямам нищо против да каже дори, че ме мрази, знам, че това при тях има по-различен смисъл на най-обикновено несъгласие, макар че вече рядко го прави и казва, че мисли другояче. Смятам да наблегна на рисуването, виждам, че добре предава емоции в картинките си, в детската градина ги учат на такива неща, да пишат дневници, да изразяват настроения в рисунките си, имам поне какво да науча в тази насока.

Недей. По-важно е да й покажеш механизма на разкаянието, че винаги може да сбърка и после да поиска прошка и всичко ще е ОК. Така е в Християнството - няма "Прощава ти се, ама да ти е за последно".

Явно си много фрапирана от случая, за който разказваш, та да ти разкажа друг подобен. Чудни случки за бременни (и аз съм като теб впрочем, малко по-напред в седмиците). Една майка оставя децата си сами в къщи и малкото влиза да си играе в пералнята, а голямото я включва и познай какво става. Майката се прибира и, отчаяна, побесняла, тряска голямото в земята така, че и то умира. На нея и е останало последното решение - да се хвърли от балкона. Нали виждаш - детето го е направило от глупост и незнание, а майката не се е овладяла. И на големите се случва. И после сама не е могла да си прости.

Иначе кръщенето е чудесен символ и шанс за пречистване и опрощение за нея - но нали не вярваш, че след това като с магическа пръчица ще стане добра като ангелче?

ей, момичета, много страшни истории сте пресъздали и пораждат у мен искреното желание да не са верни, но уви...

Мисля, че очакванията за осъзнаване на грешката от момиченце на 4 години и трайното й запомняне са прекомерни. Определено е по - важно да усети обичта на майка си, която да е над всички несгоди, безусловна и упрощаваща. Това тя ще разбере и усети. И кръщенето не е подходящия повод да се искат от нея подобни съзнателни пречупвания.

Емем, честито! Кога се очаква? Ирина още кърмиш ли я?

Асса, и аз бих искала да са градски легенди, но не е така. Момчето от моята случка е на моята възраст, познавам го, както и майка му. Сега е алкохолих, пропаднал тип без работа и пукнат лев. А майка му (добра, даже мекушава жена) е принудена да му купува по 1л. ракия на ден, за да не буйства и да не я тормози. А беше обикновено, нормално дете...

Не, не вярвам че кръщенето е магическата пръчка, но все пак си мисля, че е хубав символ за нея. Точно както го е казала емем - шанс за пречистване и опрощение. Ще запомни по-ярко и двете случки.

Момичета, благодаря ви, помогнахте ми да си подредя мислите. еми, сори, че така ти окупирах и изместих темата    Отивам да се обадя на диването 

А що се отнася до разказаните трагични случаи - и в двата от тях се питам къде са били възрастните. Никой ли не ги е чул тези деца, че се карат, та да отиде да види какво става, преди да се избодат с вилицата? За втория случай emem направо си казва, че майката излязла нанякъде си. Да не му идва на човек до главата наистина, но при две момчета на 6 и 4 годинки мене все още ме е страх да вляза да се изкъпя, ако баща им не е у дома.

по никакъв начин не изразявам съмнение, че историите са истински, не това исках да кажа. А че би ми се искало да не са истински, понеже са ужасяващи.  Но такъв е животът  и такива неща се случват. Не съм съгласна да се търси вина на възрастните, които са ги оставили сами.

Тинкърбел, вдигнах една тема на първа страница ... не си спомням заглавието, но тя истински ме докосна... Много хубави неща има казани там. Ако не си я чела, силно я препоръчвам...

По себе си знам, че като объркам нещо с моята дъщеричка, после дни наред го премилам в главата си. Постоянно в мен се борят две неща: "Тя е още малка" и "Тя разбира". Балансът между тези две неща за мен е най-труден.

Стига, какви са тези ужасии, изправиха ми се косите.
Абсолютно подкрепям мнението на блажка.

Еми, честито!!!       Страхотна новина!

За моята история не гарантирам, че е автентична - чула съм я от бабите наоколо преди доста време, но много ме впечатли тогава. Но си е съвсем достоверна, човешка драма. Но исках само да покажа, че и майката може да зауби контрол и да се стигне до трагични последици. Все пак са единични случаи.

Тинкърбел, много хубава си стана темата с твоята история с дъщеря ти. Като пусках темата, се чудех дали някой изобщо ще отговори, а то виж каква стана. Мисля, че си от родителите, които мого се вслушват в децата си и правят максималното за тях, така че съм сигурна, че ще намериш пътя. Успех с новата бременност - и наистина може хормоните да се шегуват с теб.
Моето кърмене приключи съвсем наскоро, не беше лесно - хич не беше готова Ирина и все пита има ли пак мляко, но чака да дойде бебето, за да има отново и за нея  . Благодаря за интереса! 

"Уместен въпрос, уместен въпрос", както казва барон Мюнхаузен.

блажка   , много искрено ти завиждам за онези работи с изразяването на чувствата в градината. Колко е хубаво системата да работи  за децата, а не просто за леснината на възпитателите, но това е една друга, болна за мен тема...
Нещо се отклоних, извинете.

emem, честито, страхотна новина!! И много хубава тема, в която да я споделиш!

Тинки, казали са ти вече повечето неща, които аз бих искала. Как е Цвета днес/вчера? Катето определено по-малко от Вики разбира последствията от яда/агресията си, съответно по-лесно ме изкарва мен от нерви. И не е от възрастта, мисля, че си е някаква момическа черта. Дано е успяла да разбере "вината" си и факта, че вече си й простила, че ти и коремчето, както и бебчето сте добре. И на теб, и на нея са ви са се събрали повечко емоции и напрежение. Аз винаги съм в невероятен стрес при заминавания, раздели и т.н. и искам просто момента да мине. Като добавиш твоите хормони и нейните емоции, че остава далеч от теб - ето ти ситуацията. Тя все още ли е така привързана към теб?
Колкото до случките, които разказахте, ужасяващи са и сигурно са верни Затова повтаряме хиляди пъти за последствията от всяко действие, за опасните предмети в ежедневието ни, затова уж все сме наблизо... Но уви, и такива трагедии се случват 

Деметра, радвам се да те "видя". Даааа, мнооооого болна тема. Последните дни съм в голяма депресия по отношение на градините ПАК, добре, че си поговорих със Злати. Хайде да се видим скоро, на куп, или по женски, да си поговорим  (сори за офф-а)

Тинкърбел, не знаех за бебето, честито!
Искам само да ти напомня, че на 4 години е много трудно да овладееш емоциите си. Всъщност ми се струва по-важно да говорите с адашката не за разкаянието и прошката, а за начините на изразяване на негативните чувства. Обясни й, че тя има право да бъде ядосана, гневна, бясна дори, но да го изразява с думи, а не с агресия. Много е важно да се научи да го прави. Моят Бобо е много мълчалив и таи чувствата и в себе си и е моя грешка, че не успях да го науча да ги формулира и отреагира словесно. Преди време стана жертва на улично нападение, нападателят беше заловен и осъден и аз останах с впечатлението, че Бобо е преживял случката. Да, ама не. Преди около месец той се нахвърлил да бие фалшив слепец, задето мамел хората. Та си го прибирах от полицията. След всичките разговори разбрах, че при вида на измамника моят син се е почувствал отново като при нападението и е реагирал с агресия. И сега се опитвам да направя това, което не успях до този момент - да се научи да говори за чувствата си, да анализира и формулира вербално това, което го кара да се чувства зле. Разбира се, сега е много по-трудно, но пък от друга страна той е по-голям и се опитва съзнателно да работи в тази посока. Та искам да кажа, не търси толкова решението по линията вина-разкаяние-прошка, колкото в посока на градивно поведение.

емем, радвам се, че и ти си решила да имаш още едно дете!

Не съм решила, Цвета, поне не на този етап - то само си реши, аз само се стреснах и ревнах в началото, но сега му се радвам и го очаквам  .

Случката със сина ти е доста неприятна, но ми харесват изводите, които правиш, за нуждата от вербализиране на негативните емоции. Дано да се справите и двамата, а аз ще опитам да последвам съвета ти от рано - имам едно доста темпераментно дете и като е ядосана, хвърля неща, вместо да казва какво иска.

Тинкър, и Цвети е везна и се извинява много трудно. Когато все пак го прави, не звучи искрено /в смисъл, че съжалява/, а по-скоро "Омръзна ми да сме сърдити, давой да приключваме". Има гневни изблици, няколко пъти ми е посягала, но по-скоро символично. Понякога ме притеснява, че не е съпричастна към проблемите и болката на другите. Друг път пък си мисля, че го преживява дълбоко в себе си и просто не дава външен израз.
Онзи ден се скарахме, защото се държеше неуважително към храната. След като 15 мин. слушах колко е гадно яденето и изнудваници от сорта, че ще яде само ако аз я храня, просто прибрах храната и казах, че тази вечер няма да се вечеря. Последва една истерия...не ти е работа. Но ми стана смешно защото по-едно време откъсна крайче от една книжка и каза, че ще яде хартия. Ама на краставичяр краставици продават ли се - и аз съм ги правила същите. Казах й, че едва ли ще й навреди, да действа и разбира се не го направи. Та всяко с номерата си. Но винаги и повтарям, че я обичам каквото и да е направила и независимо колко съм ядосана.
От известно време започнах да се опитвам да използвам "техниката на отразяване на чувствата" на Дотсън и наистина има ефект. Направих го, когато й казах, че най-вероятно няма да ходи на Зелено училище /все пак отиде, макар и със закъснение/. Прие го много тежко, но нямаше истерия, нито пък ме обвини мен, както очаквах. Опитвах се да я гушкам и да и говоря, че знам колко е сърдита и разочаравана, че наистина много лошо се е получило с тоя конюнктивит, че и мен много ме е яд и т.н. Това е добър начин да я научиш да говори за чувствата си и да ги анализара, както ти е писала Цвета. Когато ти й казваш какво тя чувства и тя започва да допълва, а ако бъркаш те поправя.

Не само, че и обяснявам колко я обичам въпреки щуротиите, които прави, но и винаги когато усетя че започвам да се ядосвам много и нещата отиват към скандал я предупреждавам за това. Тя вече знае, че като полудея става лошо и обикновено си избира да не се стига до там:)

Просто и казвам "Елина, нервно ми е, защото днес ми се случи това и това, не съм се наспала сега започвам вече много да се ядосвам и след малко ще започна и да викам, а може и да си отидеш в стаята накрая....и дай да направим така, че това да не се случва".

Гледам да не прекалявам с това и да го използвам наистина като последна спирачка.
Колкото до обикновените бели..като разливане да разни течности и подобни сме се обяснили, че не е страшно да се случи, на всички им се случва да разлеят или счупят нещо и единственото което трябва да се направи е да се почисти след това.

С хапането, удрянето и подобни  ПОКАЗВАМ колко е гадно и обяснявам до полуда, че такива неща не се правят защото......бла-бла-бла...според случая:)

На мен ми казва, че като направи беля трябва да я гушкам, а не да й се карам. Толкова са сладки.

Миленче,    Със сигурност ще има за какво да си говорим   

Емемче - коремче, съвсем ти оплИескахме темата     


Не, че ми е съзодийка девойката ти , но така, както го разказваш, тя усилено и като че ли съвсем успешно се опитва да преработи възникналите чувства и ситуации, вместо да се затормозява с чувството за вина, което обикновено съпровожда трайните "искрени" съжаления  (последният да затвори вратата на това изречение  . Днес май съм една Везна в добро настроение и не мога да си сложа точката  )



Цвете, вербалният начин за изразяване на чувствата не е универсално средство, подходящо за всеки темперамент. Някои хора се изразяват чрез по-активни движения (например спорта) или чрез определен вид дейности (рисуване и т.н.) Мисълта ми е, че ти можеш и трябва (мразя този израз) да говориш за чувствата и да обръщаш внимание на емоционалните преживявания. Другата страна обаче може да се окаже, че не е от "вербалиня" тип и да не ти върне "жеста", а да продължава да търси друг начин за изразяване.
Може и Бобо да е от тези хора и изказването на глас да не му помага да се почувства по-добре и да продължав да търси друг начин. Ако е така, помисли каква дейност си забелязала, че го е ратоварвала досега. Като му назоваваш чувствата го поощри да си помисли за тях и да отиде да потича в парка или каквото там го кара да се чувства добре.
Често пъти тези хора въобще не си падат да говорят за чувствата си (в повечето случаи мъже като че ли), но това не значи, че не могат да си мислят, да преработват негласно и да се разтоварват невербално.     

До този момент си мислех, че не е проблем, че не говори за чувствата си, ако аз говоря, а той поне слуша. Но се оказа, че не съм наясно с това, което става. А както се оказа, и той не е наясно. И в критичната ситуация, в която попадна, прояви някакво желание да говори за това. Затова сега се опитвам да го разприказвам. Но ти благодаря за информацията, от полза ми е.

   А моята маймунка от първия си съзнателен период ми излиза след някоя беля с номера:"Е,и като съм лошичка пак ме обичаш,нали?".