Не знам как точно да опиша страховете си.Понякога си мисля,че се превръща в параноя.Изпитвам страх от това да не се случи нещо с детето ми.Нямам определена причина за това.Може би тези страхове се подсилват от всички лоши неща,които се случват около нас.От времето в което живеем и от това в колко лоши се превръщат хората около нас.Знам,че ако е писано лошото ще се случи и че е безмислено да живея тормозейки се излишно,но въпреки всичко тези страхове не ме напускат.Като сме заедно с дъщеря ми си казвам"Колко много те обичам и колко много се страхувам да не те изгубя".Това,не ме кара да и вгорчавам живота и да и забранявам повече неща с цел да я предпазя,но вътрешно много се тормозя.От друга страна тези ми помисли ме карат да се наслаждавам на всяка минута прекарана с нея,макар,че не винаги го оценям.Вие мислите ли си понякога такива неща или аз превъртам.