когато хванахте бебка за първи път???

Ами като ми я донесоха ми беше странно,но когато си я взех и я гушнах не исках да се отделям от нея,толкова малко красиво същество,нуждаещо се от безграничната ми любов.Това си е чувство необяснимо,някаква сила ,която те свързва със бебчето и всеки ден се влюбвах все повече и повече в нея докато вече немога да се разделя с нея.
Никой не ми е помагал никога от началото сама се грижа за Дея-Мария,таткото ми помага в къпенето той я къпеше,но след като стана на месец,правеше и млякото и така докато не тръгна отново на работа и сега двете сме отново самички и се справяме чудесно  

Синът ми беше първото новородено, което видях...
Стори ми се толкова мъничък...и толкова красив. Беше ме страх да го държа. Разглеждах го с голям интерес и се мъчех да установя на кой прилича....
Много бях шашната.

учудващо не ме беше страх да гушна бебето си,незнам защо  ,може би защото ме беше много страх от самото раждане и след като мина без проблем бях много горда и спокойна.

Беше най-красивото бебе, което съм виждала : руса коса, сини очи, червена уста , бяла кожа, просто картинка ! А толкова малка 3000 гр и 50 см. като кукла. Страхувах се, че нещо може да й се изкълчи или счупи и не исках да я давам на никого. Баба ми, лека й пръст, я викаха да къпе новородените бебета в махалата , но аз й на нея не я дадах !!! Казах й, че няма да го преживея, ако нещо й се случи, за това от първия ден си я къпех сама, а татко й ми помагаше.

Рева, рева, рева, рева, рева, изпика се на кантара, продължи да реве, баща му го взе, то реве с пълна сила, подават го на мене, и то млъкна. Още си спомням как ме гледаше втренчено и учудено (какво ли е виждало толкова прясно родено...), с отворена в буквата О уста, и си вдигаше челцето нагоре така, че никакво чело не му оставаше. Много беше сладко.
Второто беше по-различен случай, с подпухнали очички, много бързо  и лесно се роди, покрай бебето малко изпуснах и нещо друго, но на никого не е направило впечатление, приоритетите бяха други, радостта от лекия случай беше голяма. Като цяло ми се оказа и разбрано бебе, и разбрано детенце. Обаче: ужасно обича да цапа, няма никакво чувстсо за погнуса, баща му веднъж гледа поредния бъркоч и само изкоментира с умиление "ей ... това  в л...а се роди и такова си остана, все маже и цапа".

Никога преди не бях гишила новорорено,но мойто сигурно защото е мое не ме беше чак толкова страх!Сами си се оправяме от време на време идва майка ми да ми помага  ,но казва,че се чувства излищна,защото сме се справяли и без нея!
Не е чак толкова страшно 

Гушнах Йоана на другия ден след секциото.Имах малко болки, но като я взех в ръце нищо друго нямаше значение.Гледах я и се чудех как е възможно такова миниатюрно съвършенство да е излязло от мен.Помня , че ръчичките й бяха едни такива с тънички пръстенца, които се лющеха.Стана ми толкова мила!

Веднага като я родих не ми я дадоха.От този момент до след няколко часа (когато ми я донесоха за първи път) се опитвах да приема факта,че имам дъщеря,а не син.Е,когато ми я донесоха,вече бях свикнала с мисълта.Помня,че много исках да и видя очите,а тя спеше ли,спеше...В продължение на 2 дни все спеше,когато ми я носеха.Зарадвах баща и,че дъщеря ни е голяма поспалана,но...не би.Веднага,щом се прибрахме вкъщи,тя започна да спи по час-час и малко на ден...Добре че баща и беше до мен-беше си взел годишната отпуска,за да помага.

Беше ми много странно. Видях едно грозно,червено бебе,което спеше в количката.Побутнах я с пръст да видя дали мърда.Честно да си кажа,не видях нищо красиво,нито почувствах нещо по така.Просто ми беше странно.Първите дни нямаше паника.Само на мен доста ми се спеше,а трябваше да я храня през два часа. До седмица се адаптирахме и влязохме в ритъм:)

Изпитах смесени силни чувства - трудно е да осъзнаеш веднага какво се случва, как това бебе е твое и вече ти си отговорна за него...Имаше чувства на зараждаща се обич, а в същото време усещах, че не съм наясно какво да правя сега...Нашата първа среща започна с дълго кърмене, което беше още по-ново и странно усещане за мен, но като цяло това беше един прекрасен и вълшебен миг, с несравними емоции.

Първото си дете го гледах като извън земно :: Само го пипах по ръчичките и не знаех какво да правя
С второто бях много светната :: Много му се радвах още от първата секунда и се почувствах на 7-мото небе, когато ми го сложиха на корема, още мокричко и обвито в слуз :: Леле какво нещо са инстинктите.....

щастие!много мъничка, много красива... първите дни у дома не ги помня добре-умирах за сън, но нямаше кой да ми помогне...после нещата '''влязоха в ритъм'-появиха се помощници... таткото също много й се радваше...

Аз го гушнах 6-7 часа след като се роди. Вдигнах го и му казах "Здрасти", а на ум си помислих "От днес ние с тебе вече сме майка и син". Наистина е трудно изведнъж да осъзнаеш какво се случва, но чувството е много силно, неповторимо и страхотно. Чувствах се все едно имам нещо ново.....

Веднага, след като се роди, поисках да ми я сложат на корема. Току-що родена, още леееко синя, малко омазана с верникс, топла, още влажна... Докато я държеше акушерката, леко примрънкваше. Вдигнах нощницата нагоре и поисках да я сложат. Веднага притихна, сякаш разбра, че точно това е нейното място... Аз бях страшно развълнувана, такъв неповторим прекрасен миг досега не съм имала в живота си, чувствата, които ме обзеха, не мога да сравня или изразя с думи. Прекрасни моменти!
(Съжалявам, че не можах и да я кърмя веднага, сигурно щеше да е още по-хубаво)
На всеки пожелавам да изпита това чувство, да гушне току-що роденото си бебе!

Първата нощ след раждането прекарах будна, с очила на носа. Толкова се вълнувах, само придремвах и пак се ококорвах да я гледам как спи в прозрачното кошче до леглото ми. А тя спеше абсолютно непукистки... Изобщо не я вълнуваше моята възбуда - бебе, родих бебе!

Първите дни - нищо особено. Прекарах ги в болницата Грижи - никакви, паника - хич. Спокойно бебе, кърмех я, тя спеше, аз се валях по леглото, че няма друго за правене, и така. После вкъщи - тогава живеехме при нашите - нищо, пак спокойно. Без паника. Майка ми помагаше с домакинството, аз се грижех съвсем сама за детето. За пръв път я къпа друг човек (таткото) чак след 2 месеца

С първото дете си беше шаш.
Не знаех какво да я правя, но не исках да я пускам:)
Когато ми я дадоха след раждането ми беше много странно....някакво такова...червено, сбръчкано нещо...исках да я погаля, да я опозная, а акушерката ми викаше "целуни я, целуни я"....ми целунах я, но беше малко претупана тази първа среща.
После като не ми я доставиха в срок и аз хукнах да я търся по кабинетите и да рева като ранена кошута....и като си я намерих...вече си беше както трябва:)

Лека-полека благодарение по-скоро на инстинкта разбрах как се борави с бебе.
Помагаше таткото, който май отнесе цялото домакинстване тогава...

С второто, колкото и да бях уверена...в първият момент ме беше страх да я вдигна от легълцето, защото и бяха повили ръцете и някак си ме беше страх да не я "усукам"))
Следващият шок беше, когато и свалих памперса и вместо пухкаво дупе (с каквото бях свикнала) намерих две кокалчета стърчащи...но и с това се оправихме бързо:))))))))))))))))))

С две думи...страхотно вълнение е

Докато бях бремена доста четях книги,ровех се в мрежата за да получа повече инфо за бебетата,мислех че всичко ми е ясно и като се роди няма да срещна трудности!
Синът ми бе първото новородено,което видях.Когато ми го донесоха ми се видя толкова мъничък(3100кг).Не знаех как да го гушна,а и ме беше малко страх!Доста си поплаках!
Като ни изписаха и се прибрах ме бях като зашеметена,всичко което бях прочела просто го забравих.И тогава таткото взе нещата в свой ръце,той къпеше,преобличаше,сменяше памперси,абе аз само кърмех.И така няколко седмици докато се осъзная.

Помня че щях да я изпусна 

Като родих Майчето, я сложиха в кувиоз 5 дни, всеки божи ден ходих да я гледам, да и говоря, да и пея, но не можех да я пипна, да я гушна, да я докосна А ми се виждаше най-хубавото и най-борбено момиченце на света Имаше най-прекрасните очички и мигли

Един ден слизам долу пак долу да я видя и изведнъж ме питат "Хайде искате ли да се гушкате, ще се кърмите ли"  и ми я донесоха в една количка, а на мен ми треперят ръцете, не смея да я пипна (беше 2,500 кг) Ох, много мили моменти Когато видя несигурните ми реакции и опити за изпускане на бебето, една акушерка дойде и ми я подаде. Сложих я на гърдата и Майчето веднага засука, все едно цял живот това е правила. Това е едно от най-милите и прекрасни усещания през живота ми  А всички акушерки и лекари се бяха наредили около нас и гледаха и се чудеха, те въобще не очакваха че бебка ще засуче, пък камо ли с този хъс с който го направи 

Момичета, от преживяното стигнах до следния извод: ако не дай си боже сложат бебето ви в кувиоз, ходете при  него, говорете му, пейте му, ако може го докоснете. Мая се възстанови изключително бързо и никой не знаеше как и защо, а според мен това  е отговора 

 

Към 5 сутринта ме сложиха в стаята да почина след раждането, а аз в 6 вече бях хукнала по коридора да си търся момчето
Срещата беше неописуемо вълнуваща, също толкова и странна, и незабравима...

На мене ми беше странно като ми показаха сина ми - веднага след като го родих. Дадоха ми го да го гушна за секунди, а той се втренчи в очите ми. Знам, че казват, че бебетата не фокусират, ама за мене си беше точно така. После - абе не знаех какво да правя, но не позволявах на никой да ми се бърка, освен на таткото. Бях си втълпила, че ако позволя на майка ми да го изкъпе или нещо подобно, тя ще вземе контрола в свои ръце.  А с второто - бях по-спокойна - по отношение на странните чувства. А и вече ми се беше случило веднъж. 

Бях секцио и до 3-я ден само ходех да си я гледам и след това като се качих вече горе при нея беше дна сутрин в 5 часа. Трябваше на другият ден да ме качат, но понеже кърмата ми дойде ходех да говоря с началничката на отделението да ме пеместят по-рано и понеже тогава се освободи легло - някое момиче беше отишло да ражда, ме качиха рано сутринта и ни преместиха за 2-3 часа в една стая с 5 легла /северна/ и само ние двете с бебка...струваше ми се толкова мъничка и безпомощна, и толкова много й се радвах, че не я пуснах от ръцете си - гушках си я и постоянно й говорех, колко много я обичаме, колко сме си я чакали, къде сме "ходели с нея" докато ми беше в коремчето, как ще види и татенцето си съвсем скоро, който също много я обича и така...докато не ни преместиха след  2-3 часа в друга стая с 2 легла в която бяхме аз и още едно момиче, не престанах да и говоря, да я кушкам и да у гледам докато спи сладичко

 Дадоха ми Габриел веднага след раждането. Питаха ме преди това дали искам ърво да го изтрият и после да ми го дадат или да го взема веднага. Аз реших, че го искам избърсан, но те май позабравиха и ми го дадоха с още не срязана пъпна връв. 
 Бях многоо щастлива, само това си спомням. До последно не разбрахме момче или момиче и аз толкова се бях прехляснала по малкото човече, че забравих да питам какво е. А сестрата само повтаряше: "Момче е, момче е..." Е,момче, момиче, за мен нямаше никакво значение.

сложиха я на гърдите ми веднага, след като се появи на бял свят - леко позаплакната само. Гледаше ме в очите без да шава. След малко, като я оправиха (повиха с бели пеленки) пак ми я сложиха на гърдите и пак се гледахме в пълна тишина. Смесени чувства - и не ми се вярваше, че вече се появи, и едновременно с това усещането, че това е точно тя - все едно винаги я е имало. Всъщност това чувство постоянно нараства.

когато се роди дъщеричката ми,веднага ми я сложиха на гърдите да я гушна,беше топла,омазана,лилава,стори ми се много мъничка и красива...след това ми праснаха една упойка,за да ме позашият,и  я взеха,дадоха ми я след около 5 часа,но аз едва седях в леглото,зашото ми се виеше свят,и така не можах да я накърмя,а само да я гледам-беше прекрасна,розова,с големи бузки,красавица!мъжа ми я беше видял когато я носеха в детското-2 часа след раждането,и тя го погледнала с онзи много дълбок поглед на новородените...изобщо не ме беше страх да я пипам ,въпреки че не бях държала новородено,но и тя беше една душичка,която не ми създаваше никакви проблеми
с второто всичко стана много бързо(раждането),и когато се роди,веднага  ми го дадоха,след това го измериха(дъщеря ми се роди 4650 и им беше много интересно колко ще е втрото бебе),почнаха да ме бъзикат че е "само"4150,дадоха ми го пак,сложиха ни лентичките с номерцата,после пак го взеха ,докато ме дооправяха,пак ми го дадоха-(явно случих на екип),все повтаряха че е момче,след това преди да го отнесат ми го дадоха за последно да го цункам...след около 3 часа ми го донесоха,този път си го сложих детето на гърдата и той зацока милия и цока 1 час напразно,чак докато  го взеха!тогава си го и огледах по-подробно-беше с подпухнали очи,мораво-лилав,с много пъпки и петна,с кръвоизливи в очите,а ми се видя и доста малък-бях позабравила какво е новородено бебе!другите 3 майки явно се радваха че техните бебчета не са грозновати като моето,обаче си беше мой,и просто ми се виждаше и ужасен,и прекрасен!спомням си че в болницата само спеше и цокаше,но в къщи ни изненада  с доста  силен глас!

Когато ми я показаха още неизмита протегнах ръце и казах " Миличката ми". Това беше най- хубавото нещо, което бях казвала и се почувствах спокойна. После, когато ни викаха за кърмене, й говорех, а тя ме гледкаше и сякаш можеше да не мигне с часове. В такъв момент и избрах името й, защото с таткото не можахме да решим. Кърмя си я и й казвам " Поли..." и тя ме пусна, измрънка нещо тихичко и пак ме засука. Та така решихме да я кръстим Полина.

Беше ме страх да не я счупя... Престраших се сама да  й сменя памперса след като няколко от дни беше в къщи... Иначе татито се оправяше с нея. Аз само кърмех 

Като я родих, само ми я тикнаха в лицето за секунди и я сложиха на кислородна палатка, за да й се разгърнат дробчетата. После, след два часа ми я сложиха на гърдите, докато ни "транспортират" до стаята и пак ми я взеха, поради същите причини. Вече окончателно ми я оставиха след няколко часа. Непрекъснато я гушках и се чувствах така, сякаш цял живот съм била майка и знам съвсем точно какво да правя. После, като ни изписаха никой не пожелах да остане и да ми помага - бяхме си само тримата. Вярно, умората ми беше страшна, но вътрешно се чувствах добре.

Аз, като имам син мога ли да отговоря 
В болницата, като ми го донесоха ме беше страх. После той се разплака, а аз продължих да си го гледам - не знаех какво да правя и му хвърлих един рев. Добре, че elito беше на съседното легло, та удари едно рамо.
Беше ме бая шубе да го гушкам, много мъничък ми се виждаше.
В нас никой не ми е помагал, освен мъжът ми разбира се. Той го къпеше, мен все още ме беше страх. С времето страха ми премина.

Когато я хванах, бях вече в стаята - следродилно. След като сестрата излезе облегнах се на рамката и си я съзерцавах, по едно време дори започнах да й пея. Мъничка, мъничка мишчица беше(2 450), а и все още е дребничка. Пръстчетата едни дълги, дълги; главичката й беше по-малка от обхвата на дланта ми.

Стояхме 3 дни в б-цата. Майчето ми стоя 3 дни у нас и видя, че се справяме и отново започна работа. Иначе, се страхувах да я къпя, защото пъпчето не й беше паднало още.

Беше неуписуемо. Винаги съм си мислела, че ще е някво грозно, сбръчкано и лилаво бебе, защото все такива истори бях чувала. А тя беше невероятно красива, бяла, със сини очи и руса коса. Гледаше ме ококорено и дори, мисля че се усмихна.
Най-готиното е, че всъщност го имам документирано, но на лентов фотоапарат и няма как да ви покажа.

Гушнах Яна на следващи ден след секциото. В момента, в които ми я донесоха и я взех забравих за всичко останало... болки, неразположения и т.н. Гледах си малкото човече и си мислех, че това е моето бебче - най-красивото и най-милото нещо на света

Видях я 24 часа след раждането, защото бях в реанимация. Когато я гушнах се разплаках от щастие, нямам думи да опиша вълнението, радостта и гордостта, които почувствах накуп...

Почувствах се много щастлива!!!!!!!! Най-прекрасното чувство беше в този момент!!! И се повтаря всеки път, когато я гушна малката ми принцеса!!!

като чета колко сладко описвате преживяното,вече и аз нямям търпение да видя и моя бебок

Нямах търпение да минат 4 часа от раждането. Казаха ми до тогава да не ставам. Взех си го при мен в леглото и цяла нощ си го гушках и разглеждах. Не можах да мигна въобще от вълнение! Чувствах се най-щастливата жена на света!!!

аз бебКА все още не съм държала.....може би второто...(: но когато гушнах сина ми.......нямам думи да го опиша!!!
когато родих се оказа, че няма свободна ВИП стая и трябваше да ни оставят в залата, в която раждах повече от 2 часа, докато не се освободи друга и той през цялото време си беше до мен, не отлепях поглед от него, не можх да повярвам, че аз съм го родила. като ни качиха в родилното не дадох да го занесат в боска, защото исках да си е само при мен, въпреки умората от раждането(:
това е най-прекрасното, което може да ти се случи.........

Прегърнах до веднага след като се роди - още не беше нито окъпан , нито избърсан.Само го бяха завили леко в нещо.Поисках и лекарката ми го даде.Цялата треперех и плачех когато го гушнах , лекарката го придържаше за гръбчето за да не го изтърва.Никога няма да забравя този момент и личицето му - беше целият зачервен , а косичката му стърчеше като на новоизлюпено пиленце пирушинката и едни големи бузки - реве толкова силно и долната му устничка трепери.Веднага след като ме върнаха в стаята и като събрах малко сили - някъде след около 3 васа след раждането отидох да го видя , за което малко ми се скараха , но се чувствах много добре.

Бебето ми го дадоха секунди след раждането, но само за малко  Не съм се притеснявала да го държа. Къпехме сина ни заедно с мъжа ми. Бях много вързана в ръцетет първите пъти с обличането - мъжа ми се справяше отлично  В началото ни помагаше сестра ми - като излизахме тя гледаше бебето

 аз също съм много вързана в ръцете,затова предпочитам таткото да го къпе

Толкова топла, толкова малка...принцеса.
Обзе ме безмерно щастие! И никаква паника! Само малко се притеснявах да я целуна...толкова крехка ми изглеждаше. А когато замрънка изпаднах в нещастие, че не ме е познала-та нали децата усещали майките си
Вторият път вече като гърмян заек нямах търпение да ми го донесат и да си го гушна!
(И двата пъти раждах секцио).

Когато се роди синът ми - нормално раждане, но много тежко, продължи близо 23 часа и бях супер изтощена, но когато го видях забравих всичко друго, първите ми думи бяха - колко е хубав. Представата, която си бях изградила за новородените е че са много грозни, сбръчкани и покрити с кръв. Не знам дали защото беше моето бебе и го гледах с други очи, но беше най-красивото нешо, което съм виждала.

След като се роди му направиха тоалета и ми го връчиха.Аз го гледам- син-лилав (беше омотан  с  пъпната връв),с извънземна тиква и си викам-туй дете не е от мене.
После си го гуших щял ден и цяла нощ,галех го и го разглеждах.

Веднага  след  като  родих  помолих  да  си  гушна  беба  ,когато  го  направих  бях  много  щастлива  и  тихичко  и прошепнах  че  тя  ще се  нарича  Мариана   .  А  тя бе  прекрасно    бебче, Обадихме  се и  казахме   и  на  нашето  тати,  В  началото     ни  помага   майка ми   а  после   мъжът  ми  си  взе  отпуск, Сега  през  деня  се   гледаме   двете  а  вечер    помага   тати,