Регистрирах се само, за да пусна тази тема и после да следя вашите мнения, ако има такива. Ако имате въпроси, ще отговарям. Първо ще ви дам информация, за да не прикривам нещо и да не се изкарвам някаква жертва.
С мъжа ми живеем на семейни начала, заедно сме от 4 год. Аз съм почти на 30, той на 35. На мен не ми е първата дълга връзка, на него му е. Нямаме деца.
Малко информация за себе си да дам - висше образование, работя. Нямам много хобита или интереси. Израснах в спорно семейство, не съм получила никакво възпитание, личен пример и подкрепа от родители или роднини. Израснах неглижирана и без внимание, затова не се научих да общувам нормално с хората, нямам особено високо самочувствие, нямам приятели (само познати и то малко), нямам много хобита и интереси, не умея да се боря за себе си и за нещо, което считам за важно. Аз съм донякъде плах човек, който ще подмине, вместо да влезе в конфликт, не умея да си защитавам мнението. Не съм се грижила за някого досега, малко съм егоист, не умея да разбирам и подкрепям хората (мен никога не са ме разбирали и подкрепяли досега и не знам как се прави). Нямам в живота си нищо уредено, нямам имот или жилище. Не съм особено добре дошла в родния си град, нищо че директно никога не ми е казвано.
Мъжът ми - образован, работи. Многостранни интереси и хобита. Спортува. Доста приятели и познати. Добър човек, с много силно изострено усещане за справедливост. Готов на всичко, за да защити някой беззащитен. Израснал в сравнително сплотено семейство с много конфликти между майка и баща, но майка му е много силна личност и винаги е дърпала семейството напред, за сметка на несериозния баща, който ги е вкарвал в проблеми. Близки отношения с роднини и приятели, доколкото е възможно.
Запознахме се на работа и почнахме да излизаме скоро след това. От начало аз откровено си играех с него, няколко пъти за глупости му казвах, че се разделяме и скоро след това си променях мнението. Общувах и с други мъже. Беше много трудно, но след редица разгорещени разговори, тези неща ги изгладихме и останахме заедно. Живеем заедно в момента.
Същината на проблема: от известно време насам той много често ме обижда (ненормална, неадекватна, неспособна, глупава, луда, псувал ме е многократно). Избухва за супер дребни неща. Не се извинява и не проявява никакво съжаление. Непрекъснато е нервен, няма нещо, за което не се е оплакал. Единствените теми на разговор последните година-две са за колко е скапана държавата, града и хората. Как няма нормални и адекватни хора. Колко е мръсен въздуха. Колко бездомни кучета има. Как общината не се интересува да подобри градската среда. Колко престъпност и корупция има. Колко са смотани колегите му (всеки, който взима по-голяма заплата, е некадърник). Колко са смотани моите колеги и моята работа. Колко са смотани родителите ми (е, това си е истина). С часове може да води полемика на такива теми. То вече не говорим за нищо друго. 90% от времето се оплаква от всичко и всеки. Не можем да говорим за нищо нормално или хубаво вече.
Обвинява ме за почти всичко, което не се е случило, както иска той. От дребно до голямо. Не помага особено много в домакинството. Обижда и псува, когато му се опълча за нещо. Много пъти съм му казвала, че ми е писнало от обиди и негативизъм и че не можем от сутрин до вечер да се оплакваме от света. Разбира го, че не е редно, но промяна - никаква.
Обвинява ме, че нямам приятели и никога не мога да организирам нищо приятно и забавно, за да се отпуснем. Което е така, ако трябва да съм честна. И на мен ми е болно, че нямам близки хора, освен него, но на 30 год не е лесно ей така просто да си намеря приятелки. Никой не седи мен да чака да ми стане приятел, хората си имат работа и задължения. Не, че не съм пробвала, но повечето ми отказват дори и за едно кафе.
Уикендите и почивките предимно той ги организира, а ако аз се опитам да организирам нещо или да запазя почивка / хотел някъде света ще обърне, за да ми обясни колко е смотана идеята ми и колко съм смотана аз и за нищо не ставам и винаги всичко провалям.
Превърнал се е в човек, който е перманентно нещастен и нищо не го радва. Съответно на мен ми е вече изключително болно от всичкото това отношение и нямам желание за нищо, нито за работа, нито за развлечение. Никъде не ми се ходи и нищо не ми се прави. Искам само да стоя вкъщи на дивана и да зяпам тв, за да ме разсейва от това колко съм безпомощна да направя човека до мен щастлив. Тежко ми е, че не съм харесвана, не съм уважавана и мисля, че положението граничи с неспасяемо.
Той пък колкото повече вижда липсата ми на амбиция и желание за каквото и да е, се настървява все повече. През ден са ни скандалите за това колко съм смотана, мързелива, неспособна. Как ме търпяли на работа такава, трябвало да ме уволнят, той ако ми бил шеф, щял да ме разкара отдавна. За нищо не съм ставала, елементарни неща не мога да свърша. Много истории и примери мога да дам, конкретни, ама стана дълъг поста, а и не знам дали искам да се разпознае, ако случайно чете тук (силно се съмнявам, ама все пак).
Пробвала съм психотерапевти (сама, той не иска - директно ми го е казал), не са ми помогнали. Не знам какъв съвет искам от вас. Ако ви е скучно в работния ден, прочетете, помислете и ми кажете какво мислите по темата. Отчаяна съм.
От снощи не съм му обелила и дума, защото съм му обидена за постоянното мрънкане, че нищо не организирам уикендите, постоянното недоволство и подвикване за брутални дреболии. Мисля да не му говоря още дълго време, но честно, ме е страх, защото скоро пак ще стане уикенд и няма да имаме планове. Изпитвам ужас от уикенди и почивки, защото трябва да направя планове и ако не са перфектни, ми се разказва играта от мрънкане и скандали.
С мъжа ми живеем на семейни начала, заедно сме от 4 год. Аз съм почти на 30, той на 35. На мен не ми е първата дълга връзка, на него му е. Нямаме деца.
Малко информация за себе си да дам - висше образование, работя. Нямам много хобита или интереси. Израснах в спорно семейство, не съм получила никакво възпитание, личен пример и подкрепа от родители или роднини. Израснах неглижирана и без внимание, затова не се научих да общувам нормално с хората, нямам особено високо самочувствие, нямам приятели (само познати и то малко), нямам много хобита и интереси, не умея да се боря за себе си и за нещо, което считам за важно. Аз съм донякъде плах човек, който ще подмине, вместо да влезе в конфликт, не умея да си защитавам мнението. Не съм се грижила за някого досега, малко съм егоист, не умея да разбирам и подкрепям хората (мен никога не са ме разбирали и подкрепяли досега и не знам как се прави). Нямам в живота си нищо уредено, нямам имот или жилище. Не съм особено добре дошла в родния си град, нищо че директно никога не ми е казвано.
Мъжът ми - образован, работи. Многостранни интереси и хобита. Спортува. Доста приятели и познати. Добър човек, с много силно изострено усещане за справедливост. Готов на всичко, за да защити някой беззащитен. Израснал в сравнително сплотено семейство с много конфликти между майка и баща, но майка му е много силна личност и винаги е дърпала семейството напред, за сметка на несериозния баща, който ги е вкарвал в проблеми. Близки отношения с роднини и приятели, доколкото е възможно.
Запознахме се на работа и почнахме да излизаме скоро след това. От начало аз откровено си играех с него, няколко пъти за глупости му казвах, че се разделяме и скоро след това си променях мнението. Общувах и с други мъже. Беше много трудно, но след редица разгорещени разговори, тези неща ги изгладихме и останахме заедно. Живеем заедно в момента.
Същината на проблема: от известно време насам той много често ме обижда (ненормална, неадекватна, неспособна, глупава, луда, псувал ме е многократно). Избухва за супер дребни неща. Не се извинява и не проявява никакво съжаление. Непрекъснато е нервен, няма нещо, за което не се е оплакал. Единствените теми на разговор последните година-две са за колко е скапана държавата, града и хората. Как няма нормални и адекватни хора. Колко е мръсен въздуха. Колко бездомни кучета има. Как общината не се интересува да подобри градската среда. Колко престъпност и корупция има. Колко са смотани колегите му (всеки, който взима по-голяма заплата, е некадърник). Колко са смотани моите колеги и моята работа. Колко са смотани родителите ми (е, това си е истина). С часове може да води полемика на такива теми. То вече не говорим за нищо друго. 90% от времето се оплаква от всичко и всеки. Не можем да говорим за нищо нормално или хубаво вече.
Обвинява ме за почти всичко, което не се е случило, както иска той. От дребно до голямо. Не помага особено много в домакинството. Обижда и псува, когато му се опълча за нещо. Много пъти съм му казвала, че ми е писнало от обиди и негативизъм и че не можем от сутрин до вечер да се оплакваме от света. Разбира го, че не е редно, но промяна - никаква.
Обвинява ме, че нямам приятели и никога не мога да организирам нищо приятно и забавно, за да се отпуснем. Което е така, ако трябва да съм честна. И на мен ми е болно, че нямам близки хора, освен него, но на 30 год не е лесно ей така просто да си намеря приятелки. Никой не седи мен да чака да ми стане приятел, хората си имат работа и задължения. Не, че не съм пробвала, но повечето ми отказват дори и за едно кафе.
Уикендите и почивките предимно той ги организира, а ако аз се опитам да организирам нещо или да запазя почивка / хотел някъде света ще обърне, за да ми обясни колко е смотана идеята ми и колко съм смотана аз и за нищо не ставам и винаги всичко провалям.
Превърнал се е в човек, който е перманентно нещастен и нищо не го радва. Съответно на мен ми е вече изключително болно от всичкото това отношение и нямам желание за нищо, нито за работа, нито за развлечение. Никъде не ми се ходи и нищо не ми се прави. Искам само да стоя вкъщи на дивана и да зяпам тв, за да ме разсейва от това колко съм безпомощна да направя човека до мен щастлив. Тежко ми е, че не съм харесвана, не съм уважавана и мисля, че положението граничи с неспасяемо.
Той пък колкото повече вижда липсата ми на амбиция и желание за каквото и да е, се настървява все повече. През ден са ни скандалите за това колко съм смотана, мързелива, неспособна. Как ме търпяли на работа такава, трябвало да ме уволнят, той ако ми бил шеф, щял да ме разкара отдавна. За нищо не съм ставала, елементарни неща не мога да свърша. Много истории и примери мога да дам, конкретни, ама стана дълъг поста, а и не знам дали искам да се разпознае, ако случайно чете тук (силно се съмнявам, ама все пак).
Пробвала съм психотерапевти (сама, той не иска - директно ми го е казал), не са ми помогнали. Не знам какъв съвет искам от вас. Ако ви е скучно в работния ден, прочетете, помислете и ми кажете какво мислите по темата. Отчаяна съм.
От снощи не съм му обелила и дума, защото съм му обидена за постоянното мрънкане, че нищо не организирам уикендите, постоянното недоволство и подвикване за брутални дреболии. Мисля да не му говоря още дълго време, но честно, ме е страх, защото скоро пак ще стане уикенд и няма да имаме планове. Изпитвам ужас от уикенди и почивки, защото трябва да направя планове и ако не са перфектни, ми се разказва играта от мрънкане и скандали.
