малко off но затова пък много лично

Много полезно и правилно съждение.
Дано има повече бащи, които като твоя да проявяват интерес към децата си.
Дано има повече майки, които да са достатъчно силни да издържат на присъствието на бившия като твоята майка, но да избегнат грешката й да го коментират в отрицателен план пред децата.
Аз за себе си реших - ще се опитам да съм от тях.
Само че в моя случай таткото е от другите - не проявява интерес. Тъй като детето е мъничко, може би нещата да се променят. Дано имам сили да удържа на решението си и да поощрявам връзката между тях.

Аз подразбирам, че майка й не е поощрявала такава връзка - между нея и бащата/

Опитваш се да ни успокоиш ли? Че травмите които ти е нанесъл баща ти като малка, са ти били от полза? 
НЕРАЗБИРАМ   
Хубаво ли е сега да сте "приятелчета" за да си пиете бирата с човек, които е трябвало първо да ти бъде родител, а след това приятел?
Сама пишеш, че не ти е помогтнал в нито един важен момент от твоя живот, а сега пиеш бира с него, ЗАЩО ? НЕРАЗБИРАМ - нямаш ли си приятели 
Хубаво е че имаш силна връзка с майка си и те е научила да цениш това, хубаво е че имаш семейство и си намера подходящият човек за това. Радвай се на това което имаш в момента, но не се самозаблуждавай , че нараняването на едно дете /и то от родителят му/ може да му е от полза. Ти били искала да нараняваш детето си или били го позволила на друг?
Как би се чувствала ако виждаш, че детето ти страда - ще си мислиш ли , че това ще му е за добро като порастне?
 

Мисля, че поста на авторката е  бил наситина с цел да даде кураж:)
Диони макар да си обещах да не пиша по повод на твои постове, понеже явно те разтройвам, искам да ти кажа, че  с толкова много  обида и гняв, дори бившитя ти мъж да не нарани детето ти, ти сама може да го направиш, без да успееш да си дадеш сметка за това. И да, понякога травмите от детството имат наистина  страхотен ефект върху живота на едно дете, понеже  му дават критерий за нещата. Не всички родители успяват да са съвършените родители, аз живея с децата и се грижа много за тях, обичам ги повече от всичко, но сигурно ги наранявам понякога- било с излишни нерви било с нещо друго. Не   е задължително да наранява само родителя, който не присъства в живота на детето, без да иска или да съзнава може да го прави и този, който се  е посветил на  тях. Има много деца расли с двама родители и с лоши отношения и с двамата... примери дал Господ.....

Хъм... никой не успява мисля.

Иначе мнението ми се припокрива с твоето абсолютно.

Родителя си остава родител, дори да е не е бил до нас, дори да не ни е подкрепял. И това, че не го е правил не означава да го зачеркнем от живота си.

 

Нещо повече даже, мисля, че все пак хората са различни и обичат по различен начин... баща ми например е студен човек, не умее да бъде друг, това не значи, че не ме обича. Не ме е подкрепял особено или го е правил по негов си начин.... живота ме научи да не съдя строго хората и да оценявам различията им... така както и ние обичаме децата си по различен начин- има по любвеобилни майки, има и не чак толкова, това не бива да е мерилото.... знам, че най-оптималният вариянт е обичлив и загрижен баща, който да напътства и да се грижи за детето, но това наистина е доста рядко срещано....дори тогава, когато семейството е в пълен състав, бащата рядко успява да бъде в чак толкова близки отношения с децата си....особено докато са малки.

Не ме нараняваш ти - пиши си спокойно    форума е за това - за да се пише и да се излагат различни мнения и виждания.
Мисля , че колкото и да се стараем никой не е съвършен родител - смятам , че няма такъв. Може би това не е най-важното - по-важното е че детето вижда че единият се опитва да бъде добър родител - старае се, за разлика от другия /поне в нашият случай/. Разбира се, че понякога не съзнателно нараняваме децата си с караница, забрани и т.н., но това няма да им остави отпечатък върху психиката за цял живот, докато другото отношение на системно игнориране или нараняването при всяка визита от страна на бащата - ще остави отпечатък върху психиката на едно дете. Мисля, че разликата между двете неща е огромна.
Наистина - хората обичат по различен начин и по различен начин показват любовта си, но не можеш да ме убедиш, че когато игнорираш или разплакваш някого почти всеки път когато го видиш - е някаква проява на обич или подкрепа. Сигурна съм, че има и по-лоши бащи от нашия, но не смятам че трябва да бъдат оправдавани и приемани със свиване на раменете  и приказки от сорта - "емиии той си е такъв - какво да го правиш". Не разбирам, как може човек който те е разстройвал, игнорирал и не е показал нищо към теб  - да сте "приятелчета" само защото ти е биологичен баща 
Може би защото примерът с който съм аз е коренно различен от примера на моето дете, затова толкова много ме разстройва това отношение към детето.

ХУбаво, радвам се, че не ставам причина за лоши емоции, не бих искала.
Опитвам се да кажа, че вътре в детето стои тази потребност от двамата биологични родители и дори едния хич да го няма като родител, детето прощава и прощава..... не мога да кажа, че не обичам баща си заради това, че не е бил до мен разбираш ли? сега като се замислих след твоя пост- хич даже го е нямало за мен...
Може би много ми напомняш за моята майка, която много и дълбоко страдаше заради това, че върху нея бяха всички грижи, всички лишения, а  аз ето на напук на всичко си оставах благораположена към него, даже е имало моменти да ми го казва- с какво го е заслужил изобщо, но и до днес нямам обяснение, освен това, което дадох....Просто никога не можах да изпитам гняв, за това че ме пренебрегвал, било ми е мъчно, но никога до степен да не искам да го видя повече....  опитвам се като човек лично преживял го да ти разкажа какво вероятно изпитва дъщеричката ти....И не казвам, че изобщо някой трябва да бъде оправдаван, просто ако има късмет детето ще съзрее в правилната поскока и един ден само ще оцени- Теб и поведението на баща си... може би няма да го откъсне от себе си, но ще почне по трезво да очаква и да  се отнася към него...
Чисто в личен план ти казвам, че живота ми стана в хиляди пъти по-добър откакто не се гневя на другите за това, което са или не са.....винаги съм била максималист, винаги съм изпитвала възмущение и гняв по определени поводи... но времето и един тон житейски шамари много хубаво ми наместиха представите и СЕГА , в този момент определено мога да кажа, че е за добро:))
Не се страхувай толкова много за дъщеричката си- сигурна съм, че  е умно и хубаво дете, ще се справи, децата са много по-мъдри от нас.

Ааааа, Jaly1, сега разбирам защо мненията ни толкова съвпадат в този подфорум.    Същото, което си казала мога да го кажа и аз по отношение на семейството ми.

Точно помня гнева на майка ми по отношение на баща ми и абсолютно всичко, което си изпитала ти, съм го изпитала и аз. Направила съм си същите изводи и съм си извлякла същите поуки. За това и ве опитвам да прокарам тънката червена линия на разграничаването отношения м/у партньорите и отношения м/у детето с родителите му.

Много е сложно това. Ето сега слушам как майка ми говори с Дариа и само по особения начин, по който казва "Баща ти..." чак ми настръхва кожата. От де го взема този гняв - не знам  а още по-лошото е, че той пречи главно на гневящия се.

Мда, аз това се опитвам да кажа много отдавна, ама трудно пробивам дебелите стени на огорчението в някой от момичетата тук. Просто лошите емоции те правят много по нестабилен  и  зареден с отрицателни емоции, да не говорим, че в болшинството от случаите, човека заради когото ги изживяваме, ИЗОБщО НЕ СИ ЗАСЛУЖАВА. И затова казвам да не се търси вина, да не се заравя човек в тези " ...ама защо на мен, ама как така, ама той как можа" и ако просто приеме случилото се колкото и да е болезнено, много по-добре ще започне да се чувства.

А най- болезнено ми се струва да не можеш да се помириш с това родителите ти какви са или какво са направили или НЕ СА  направили за теб. За това, макар да не е бил до мен и да не  ме  е подкрепял баща ми, ми  е хубаво да изпия една ракия с него, Бог знае колко години живот има, не искам да се лишавам от възможността да прекарвам време с него, когато мога.... нито пък да лишавам него от това.

Ами защото, докато инфото идва само от теб по този въпрос, детето ти е напълно свободно да ИДЕАЛИЗИРА въпросният темерут, остава му свободата да си мисли, че АКО виждаше баща си, АКО бяха по-близки и още един тон АКО, нещата биха могли да са различни. Защото всеки от нас знае, че нищо не  важи за теб самия толкова, колкото лично изживените неща. Така, че 1000 пъти да ти кажат, че нещо е така, няма да го повярваш, докато не го изпиташ. Да не говорим, че обикновенно  негативния опит е основно на майката с темерута, детето няма такъв в повечето случаи...И затова аз предпочитам да походя по мъките, но да дам на детето си шанс да изживее този опит, да поплаче, ако има за какво и да си оформи мнение ЛИчНО, А НЕ МОЕТО!!!

Аз деца още не възпитавам, ама също мисля че това е правилния начин.

Ето това е една прекрасна илюстрация на това, че животът е несправедлив. Значи той цял живот оаквал без извинение пейзажа обаче дъщерята понеже е добра и всепрощаваща и ще му държи ръката на смъртния одър.
Малко ала 'като ти ударят шамар обърни си и другата буза'.
Джали с предишните постинги съм съгласна но с този не съм.
Не може някой хора все да ги подминава. Това, че ти е родител, не значи задължително че всичко му е простено.
Да, благородно е да прощаваш, но кой дойде и прости на теб?

Иначе - да - вярвам, че човек с мозък ще разбере какво представляват родителите му. И двамата. Ще му е мъчно - че единият е глупак. НО - ще се подпиша с 2 ръце под това - никой не може да ме убеди, че детето губи повече, отколкото губя аз. То губи един никаквец който няма да му е вкъщата да го учи да ходи с обувки и да не си мие зъбите вечер..... ето конкретно лошия пример за който ви говорех - какво ще стане ако той даде лош пример на детето - верно, не живее у нас и не го вижда кога си мие зъбите - но спокойно може да го научи да си ходи вкъщи с обувките. Та мисълта ми е - детето губи един никаквец, но това, което аз губя - като свободно време и нерви дали ще успея да осигуря сам самичка с 2те си ръце всичко за това дете - това, което аз губя, е дълги години от живота си .... Незнам дали ме разбрахте.
Да, детето може и да спечели нещо ако се вижда с никаквеца, на който не му дреме живо ли е здраво ли е който се обажда 1нъж на полугодие да пита за него.
....
Сори ...
Аз май забравих, че аз си карах бременността сама, а вие не сте - тук са други казуси.
Дадох само насоки за мислене.

Всъщност случая при мен е точно този. Ама не го приех като шамар, а като задължение, знам ли защо...
 Баща ми почти не  е присъствал в живота ми, въпреки ,че го виждах от време на време, а и  не живеехме далече. Нямам спомени да са се карали с майка ми, нямам  спомени да е направил нещо за нас, като дете и не съм очаквала да направи нещо ,освен да ми даде сигурността ,че имам татко, който да ме прегърне и защити. Та дори и да не живеехме заедно. За едно малко дете, особено момиче, бащата е много важна фигура . Аз лично оная несигурност в детството,породена от липсата на бащина подкрепа и закрила никога няма да я преодолея. И нуждата да бъда обичана.
 Но това не ми попречи да се грижа за баща ми, когато изневиделица се появи тежко болен. Нямаше кой друг да го направи. Приех го в къщи и заедно се борехме ,ако може да се каже ,че е борба , агонията на напредналия рак. Не можех да го оставя сам и незащитен. Е, после почина - но поне не беше сам. Не се чувствам по-благородна , защото не съм му тряснала вратата под носа, просто знам какво е да си сам в тежък момент. Не съм му простила само защото никога не съм му била сърдита. Но не можах да плача за него.

Ето това е една прекрасна илюстрация на това, че животът е несправедлив. Значи той цял живот оаквал без извинение пейзажа обаче дъщерята понеже е добра и всепрощаваща и ще му държи ръката на смъртния одър.
Малко ала 'като ти ударят шамар обърни си и другата буза'.
 
Не може някой хора все да ги подминава. Това, че ти е родител, не значи задължително че всичко му е простено.
Да, благородно е да прощаваш, но кой дойде и прости на теб?

Иначе - да - вярвам, че човек с мозък ще разбере какво представляват родителите му. И двамата. Ще му е мъчно - че единият е глупак. НО - ще се подпиша с 2 ръце под това - никой не може да ме убеди, че детето губи повече, отколкото губя аз. То губи един никаквец който няма да му е вкъщата да го учи да ходи с обувки и да не си мие зъбите вечер..... ето конкретно лошия пример за който ви говорех - какво ще стане ако той даде лош пример на детето - верно, не живее у нас и не го вижда кога си мие зъбите - но спокойно може да го научи да си ходи вкъщи с обувките. Та мисълта ми е - детето губи един никаквец, но това, което аз губя - като свободно време и нерви дали ще успея да осигуря сам самичка с 2те си ръце всичко за това дете - това, което аз губя, е дълги години от живота си .... Незнам дали ме разбрахте.
Да, детето може и да спечели нещо ако се вижда с никаквеца, на който не му дреме живо ли е здраво ли е който се обажда 1нъж на полугодие да пита за него.
....
Сори ...
Аз май забравих, че аз си карах бременността сама, а вие не сте - тук са други казуси.
Дадох само насоки за мислене.
[/quote]
Това е точно така 

Каси,
И преди съм  ти казвала, че съм преживявала неща и по-болезнени от това да те зарежат бременна, макар че и това го има в списъка ми....Така, че знам за какво говориш.... Просто мисля, че си много млада още, много ти е наранена душата и много ти е въбунтуван духа.....не  е от това, че аз виждаш ли съм всеопрощаваща.... просто живота те научава да не си толкова краен, толкова всеизискващ и толкова категоричен...

Ти, а и други момичета от форума имате една идеализирана, абсолютизирана представа за "БАЩАТА" и настървено я търсите, искате да я постигнете, но само от това няма да се променят реалностите....
Аз не познавам много бащи на мои приятели, нито бащи на моята възраст, които да прекарват целенасочено отделено време с  децата си, да водят на риба или каквото и да е друго от този списък... обикновено са" непричом" към възпитанието на децата, обикновено майките са  и за галене и за наказване, обикновено са заети със свои неща и децата са малко като фон.
НО ТОВА НЕ ГИ ПРАВИ ЛОШИ ХОРА ИЛИ ГЛУПАЦИ! Ето в това разбиране се корени основната разлика между нас.

Освен това от позицията на тези ми години, виждам много неща, на които аз СЕГА ПЛАЩАМ ЦЕНАТА, неща които съм нямала, които не съм могла да получа и  които са оформили непреодолими липси в мен.... неща за които никой не е виновен, защото така са могли, така са разбирали тогава нещата, така са ме учили.
Не правим ли ние същото сега за децата си???
Не следваме ли своите представи, своите категорични основания за едно или друго??? Как си сигурна, че ти като майка, ще успееш наистина да дадеш на детето си точно това, от което то се нуждае, не което ти смяташ за добро??? Аз, с две деца вече, едното в пубертета изобщо не съм сигурна, че давам най-доброто.... И тогава как бих могла да съдя някой, който ми е дал каквото има и колкото може????
Никой не може да надскочи себе си...Сигурна съм, че  баща ми ме обича, малко странна  е тая любов, малко неразбираема на моменти, но това  е неговия начин...както и аз обичам децата си по единствения начин, по който мога, а дали това ще се окаже добре за тях, само Бог знае.....

Съзнам че детето има тази потребност - и точно затова не съм правила опит да лиша бащата от родителски права и не съм го ограничавала с вижданията с детето /те не че са много чести/.
 
Аз не страдам от това, че грижите и възпитанието на детето са изцяло мой ангажимент. Напротив аз бях тази която взе решението, че неискам детето да расте в тази семейна обстановка която беше в къщи, съзнавайки че ще съм САМА.
Смятам, че съм разграничила отношенията между мен и бащата и между детето и бащата, затова съм и позволила когато се сети да я вижда , а не да се заяждам за определени дни или часове на вземания и т.н.
Сигурно изпитвам гняв към него, особено когато кара момиченцето ми да страда. Неразбирам - ЗАЩО го прави - при положение, че когато виждаш едно дете на 2-3 месеца за 2-3 часа, можеш да се въздържаш от простотии и да се опиташ да покажеш интерес към него, а не да го разплакваш и после да му звъниш по телефона и да му казваш, че за всичко е виновна майка му.
А за това, че детенцето ми помъдрява не значи че ще спре да се разстройва от това отношение. Надявам се да направи за себе си равносметка кой какъв е. След последния разговор с баща си тя плачейки направи умозаключението "Ама него изобщо не го е грижа за мен, как може да ми предложи да пътувам сама с влак, за да отида при него, той сигурно би ме оставил сама да пътувам, а ти мамо даже до училището сама не ме пускаш, а ме водиш всеки ден. Май е по-добре да не ме пускаш при него." - не можех да повярвам на ушите си, а приятелят ми само дето не подскачаше от радост. Вярвам, че това е просто началото, но искам да направя нещо което да намали болката й.

Явно това е голямата разлика - аз познавам достатъчно бащи /част от тях даже и като съпрузи са ОК/, които полагат грижи за децата си - водят ги по паркове, градинки, играят си с тях, забавляват ги и взимат решения относно насоките на развитието им. Вярно е, че не се занимават с детайли, но са там и децата не са фон.
Не си спомням дали моят баща ме е водил по паркове и градинки, но помня че когато се е налагало да взимам някакви решения /дори и сега/ е до мен, и в трудни моменти в живота ми /а и на детето ми/ ТОЙ и майка ми са до нас.
Явно имаме различно изградени представи за семейство - поради различно стеклите се обстоятелства в детството. Може би заради това за някой е по-трудно да приемат безотговорността на единия родител.

Защо не й кажеш нещо, което да го оправдае? Аз бих казала нещо от сорта - "Баща ти не знае, че не е редно да пътуваш сама."

Jaly1, не се опитвай да обясниш необясними неща. Надявам се повечето момичета тук да мислят един ден като теб и мен, не заради друго, а защото за тях ще е по-добре. Но те сами трябва да извървят пътя до там, не могат да го прескочат.

Иначе и аз се ядосвам на бившия понякога и ми иде да го гръмна... но предпочитам Бог да свърши работата с наказанията, а не аз да съм съдника. Не искам аз да въздавам справедливост - има кой да го стори. Да не говорим, че не мога да смятам моята гледна точка по въпроса за всемирна, колкото и очевидна да ми се вижда тя. И най-важното - глупаво е да виня някой, че не става за баща като АЗ съм тази, която го е избрала този 'някой' и явно изначалната грешка е моя, не негова. Ако решиш да създаваш семейство с някой, който /както каза Каси/ не си мие зъбите вечер - трябва да очакваш, че той ще продължи да не си ги мие и след като детето се роди, а няма да стане перфектен щото аз така съм си го представяла.

Това време - с оправдаването - при мен отмина. Имаше време когато го оправдавах за всяка негова глупост, но вече НЕ.
Просто обясних на дъщеря си, че ако иска да отиде при него - аз ще се погрижа - ще я закарам до там и ще я прибера когато поиска да си дойде. Казах й за пътуването да не се притеснява, че няма да се наложи да прави неща които я притесняват и са опасни. Не съм давала оценка и не съм коментирала пред нея изказвания и постъпките на баща й. 

Нали не се опитваш да кажеш, че човек не се учи /когато има желание/, не търпи развитие и не се променя. Никой не се ражда - майка или баща - а се учи да бъде такъв и постоянно се променя и развива. Мисля, че никой не е станал баща - само с появата на бебето, става баща в момента в който се грижи за детето.
П.П. "Лесно е да станеш баща, трудно е да останеш такъв"

Твърдя, че като съм избрала безотговорен мъж /в моя случай/ за баща на детето си, е наивно от моя страна да очаквам той да постъпва отговорно като баща. Това е всичко.

Hymera, много трудни въпроси задаваш...

Няма еднозначни отговори /поне за мен/. В общия случай е добре поне да знаеш кой е биологичния ти родите/баща. В общия случай е добре да го виждаш...

Това, което аз застъпвам е да се остави детето само да преценява /според това колко може и когато може/ и то да реши като максимално малко му се влияе. Когато обаче майката се чувства обидена, ядосана, сърдита или подобно няма как да не предава тези свои чувства на детето си, дори и нищо да не казва. Детето се чувства объркано, избирайки между майка си и баща си, между себе си и майка си ... Много по-лошо се отразява отколкото да види само, че баща му е безотговорен или не си мие зъбите. Защото в първия случай то се чувства така сякаш наранява единия родител, а във втория...? Просто разбира, че родителите не са съвършенни малко по-рано отколкото би сторил това иначе. Което в общия случай не ти вреди, а напротив.

Тази посока сме я чепкали до безкрайност. Да, би могъл теортично човек да се променя, но защо една жена ще предполага, че даден мъж ще иска, ще може  и наистина ще тръгне да се променя, само защото на нея така й се иска и така и харесва???
Единственото, в което съм сигурна, е че детето ЩЕ ИСКА ДА ПОЗНАВА И ДА ВИЖДА биологичния си родител. Защото това е така, самата аз не съм напълно убедена, но дъщеря ми расте в изключително сложни условия и вичко, което пиша е продиктувано от личен опит. Тя си има кой да я обича, да замества напълно биологичния й баща  и въпреки редките срещи- не само не го забрави, но за моя абсолютна изненада едва дочака да проговори хубаво, за да може да си задава въпросите свързани с него.


Възможно е за това да си права, разбира се, че представата и идеята за семействто се оформят много рано и този много раннен опит има огромно значение. Но ето ти един интересен факт- съпругът ми е живял в префектното семейство- сем. почивки  2 пъти в годината, шах и тенис на маса с таткото.... беше напълно готов да си разбием брака само 3 години след сключването му. Аз без да имам тези "щастливи" обстоятелства зад гърба си( нашите се разведоха, когато бях 10-12г) се борих с цялата си душа и сърце за тзои брак и загубих битката......Затова мога само да кажа каквото вече написала Иса:
 
Иса, знам само, че негатвния опит е  ЕДИНСТВЕНИЯТ ОПИТ от който човек се учи:)) така, че не пожелавам на никого добитата от мен мъдрост, но пък как хубаво пиша

ОКей очевидно не могат да се надскочат, ама това не ги прави добри хора!и бащи!

Моят баща ме е водил къде ли не. На кънки, на бридж.. и т.н. и т.н. той си има други кусури и доскоро мислех, че е лош баща - но!!! много много неща съм научила от него.
Искам мъжа ми да е поне толкова добър.
Поне толкова.
Иначе не го искам.
И за детето няма да е от полза.
На какво ще го научи. Та той умее само да свири на китара криво ляво - нищо повече.
Да, може да го научи на нотите.
А дано.
На живот няма да го научи.
И после ще стане както момичето е описало малко по-надолу - ще легне и ще викне - айде сега Кристияне идвай.
Ми не става така.
Пак ще кажа - това, че не могат да надскочат себе си НЕ ГИ ПРАВИ ДОСТОЙНИ И ДОБРИ ХОРА. И заслужаващи нещо....

А за това, че ние сме ги избирали тия мъже. Ми нали знаете как ги избираме. Ми влюбваме се. Заобичваме, привързваме се и малко по малко сме в капана, в който обаче отсрещната страна вече не е идеалната, започва изтрезняването, ... става омагьосан кръг, защото ти вече искаш този човек променен, но и вече дотолкова си се срастнал с него, че искаш точно него, а не някой друг, не от навик, не от любов, а от ПРИВЪРЗАНОСТ и ПРИЯТЕЛСТВО. И вече връщане назад няма. А когато този човек започне "да си показва рогата" не след 1/2 година, а след 3. Тогава толкова си затънал в блатото от разнообразни емоции и минало, които те свързват с него, че нямаш сили да се измъкнеш.
А в основата на всичко - не е разума - а секса. За съжаление.
Ако беше разума... щеше да има безброй мъже, които никога нямаше да са били с жена.
Но светът е така устроен, че мъжкарите печелят с външни преимущества - и някои са облагодетелствани, и въпреки, че нямат никакви други предимства, успяват да хванат такива балъчки като нас. Ама аз съм далече от мисълта, че ние сме виновни - че не сме гледали.
То просто понякога е по-силно от тебе.
Преди 2 месеца отново го преживях - повярвайте ми, просто е по-силно от мене.
Мисля че ме разбрахте.