Имам малко момиченце, на което често се ядосвам.Нервите ми не издържат и й се развиквам, а понякога дори я пляскам по дупето, когато много киселее и капризничи.Всичко става за секунди, а после изпитвам жестоки угризения.Дни наред не ми дава мира, че съм постъпила така с нея.Съвестта ме гризе жестоко.После обаче, когато пак ме ядоса - същото.Аз по принцип съм против скандалите, крясъците и боя, защото смятам, че те не са средство за възпитание и че с тях нищо не се постига.Малко дете не би могло да разбере по този начин, а и то нали това му е работата - да плаче и да киселее.Като малка никога не съм била удряна, у нас скандали никога не е имало.Винаги съм била против това, но защо тогава сега съм такава, защо си изпускам така нервите?Дали това не е някаква депресия?Ами ако е, как да изляза от нея.
- Публикувана: 7 окт. 2006, 21:14 ч.
- Последно мнение: 11 окт. 2006, 18:45 ч.
Ядосвам се на детето - после се побърквам от угризения.
И при мен става често така.
Просто си преуморена и изнервена - сигурна съм, че има от какво
Колко е голямо детенцето? Това също е от огромно значение.
Тук във форума нямаш представа колко пъти са ме успокоявали и подкрепяли - стигала съм до моменти на такива самообвинения, че не в депреси, ами просто не знам как съм се чувствала
Трябва обаче и сама да се контролираш - виждаш, че "метода" на виковете и нервниченето не докарват работата до никъде: ти си тъжна и гузна , детенцето се травматизира. Понякога наистина изглежда, като че ли децата напук всичко правят, но....аз мисля, че нещата се пречупват през призмата на изнервените ни мозъци и ги виждаме доста пресилени.
Когато успяваш, защото знам, че не всеки път се получава, преди да викнеш или посегнеш си спомни как ще се чувстваш след това. Даже влез и си прочети мненията на майките тук по твоята тема. Действа безотказно, поне при мен.
Просто си преуморена и изнервена - сигурна съм, че има от какво
Колко е голямо детенцето? Това също е от огромно значение.
Тук във форума нямаш представа колко пъти са ме успокоявали и подкрепяли - стигала съм до моменти на такива самообвинения, че не в депреси, ами просто не знам как съм се чувствала
Трябва обаче и сама да се контролираш - виждаш, че "метода" на виковете и нервниченето не докарват работата до никъде: ти си тъжна и гузна , детенцето се травматизира. Понякога наистина изглежда, като че ли децата напук всичко правят, но....аз мисля, че нещата се пречупват през призмата на изнервените ни мозъци и ги виждаме доста пресилени.
Когато успяваш, защото знам, че не всеки път се получава, преди да викнеш или посегнеш си спомни как ще се чувстваш след това. Даже влез и си прочети мненията на майките тук по твоята тема. Действа безотказно, поне при мен.
Това все едно аз съм го написала 
Знаеш ли колко пъти съм се улавяла,че не трябва да викам и как не мога да спра. 
Те децата го отнасят и аз винаги съм се чудила как могат след това да протегнат ръце да кажат "мамо много те обичам"?Аз бих се сърдила поне 2 дена ако някой така ми се кара 
Напоследък се опитвам да си поема въздух и да глътна думите но не винаги ми се отдава,но все пак понякога имам успех.А моето дете вече е голямо и трябва да внимавам какво говоря
Знаеш ли колко пъти съм се улавяла,че не трябва да викам и как не мога да спра. Те децата го отнасят и аз винаги съм се чудила как могат след това да протегнат ръце да кажат "мамо много те обичам"?Аз бих се сърдила поне 2 дена ако някой така ми се кара Напоследък се опитвам да си поема въздух и да глътна думите но не винаги ми се отдава,но все пак понякога имам успех.А моето дете вече е голямо и трябва да внимавам какво говоря 
Не си видяла мен.
Случвало се е мъжа ми да ми каже "Син ти е!" или "Майка си му", или "Сърди ти се" ... изобщо грам не ме трогват тези приказки и капризите на сина ми.
Крясвам, пляскам, наказвам (зарязвам сам). Все пак не искам да се превърна в откачалка, на която живота минава само около памперси, и манджи. Абсурд.
В този ред на мисли - да не ти пука. Спокойно.
Случвало се е мъжа ми да ми каже "Син ти е!" или "Майка си му", или "Сърди ти се" ... изобщо грам не ме трогват тези приказки и капризите на сина ми.
Крясвам, пляскам, наказвам (зарязвам сам). Все пак не искам да се превърна в откачалка, на която живота минава само около памперси, и манджи. Абсурд.
В този ред на мисли - да не ти пука. Спокойно.
Позната ситуация!!! 
Винаги съм си казвала в подобни ситуации - да броя до 10 за да се успокоя, но нещо не се получава
!?!?!?
В някои случаи ме изкарва извън нерви
, карам се, викам, шляпвам по дупето, наказвам, но нищо не помага,
дори понякога има обратен ефект! След това естествено адски съжалявам!!!
Но да се надяваме, че този период на капризничене ще отмине, а и аз да започна малко повече да си контролирам нервите!!!
Винаги съм си казвала в подобни ситуации - да броя до 10 за да се успокоя, но нещо не се получава
!?!?!?В някои случаи ме изкарва извън нерви
, карам се, викам, шляпвам по дупето, наказвам, но нищо не помага,дори понякога има обратен ефект! След това естествено адски съжалявам!!!
Но да се надяваме, че този период на капризничене ще отмине, а и аз да започна малко повече да си контролирам нервите!!!
O,позната история!
Не се тревожи не си само ти така.И как няма да го шляпнеш като по цял ден то ти нервничи за щяло и нещяло.Разбирам го,че е малко и още не разбира напълно всичко,но и нашите нерви не са от желязо.
Много гузно ми става като прочета после обидата и унижението в детските о4и4ки!
И като си помисля колко малки и беззащитни са на моменти,4ак се намразвам.
Исвеки път се зари4ам,4е е последен,но....
Не се тревожи не си само ти така.И как няма да го шляпнеш като по цял ден то ти нервничи за щяло и нещяло.Разбирам го,че е малко и още не разбира напълно всичко,но и нашите нерви не са от желязо.
Много гузно ми става като прочета после обидата и унижението в детските о4и4ки!
И като си помисля колко малки и беззащитни са на моменти,4ак се намразвам.
Исвеки път се зари4ам,4е е последен,но....
Имам малко момиченце, на което често се ядосвам.Нервите ми не издържат и й се развиквам, а понякога дори я пляскам по дупето, когато много киселее и капризничи.
Тесалия, нямаме още дете, но напълно те разбирам!
Не се съди твърде строго!
'пляскам по дупето' не е нещо ненормално, ако не го правиш през 5 минути, разбира се.
аз съм много нетърпелива. надявам се, като стана майка да ми дойде свръхсила да имам търпение да обяснявам, обяснявам, увещавам..
Според мен децата усещат напрежението, 'надушват' го и се вилияят от него
дори когато са съвсем малки бебета.
Ако ти си спокойна и детето ще е спокойно.
Така мисля.
Ако ти нервничиш и истерясваш лесно - и тя ще бъде такава.
Опитай се да бъдеш по-спокойна и търпелива.
За мен пък пляскане по дупето е абсолютно неприемливо (тоест не го приемам за нещо нормално). Убедена съм, че дете може да се отгледа, без да е пошляпвано. Аз самата никога не съм била удряна от никого и не бих си ударила децата. Вижда ми се ОК само пляскането по ръчичката, ако е посегнало към контакт или нещо подобно. Всякакъв друг вид пошляпвания са си чисто и просто налагане на по-големия над по-малкия човек, което на мен ми е крайно неприятно.
Според мен нормалното е да търсим начин да се справим с детето, без да му посягаме или пошляпваме. Каквито и нерви да хабим в ежедневието, проблема си е наш. И аз съм повишавала тон и съм се карала и в повечето случаи осъзнавам, че не детето ми е толкова виновно, ами просто нещо аз бързам или не съм в настроение, тоест грешката е при мен. Децата не са компютри, та вечно да правят това, което ние сме запланували или искаме от тях. А боя и пошляпването ги отричам напълно като възпитателен метод.
Според мен нормалното е да търсим начин да се справим с детето, без да му посягаме или пошляпваме. Каквито и нерви да хабим в ежедневието, проблема си е наш. И аз съм повишавала тон и съм се карала и в повечето случаи осъзнавам, че не детето ми е толкова виновно, ами просто нещо аз бързам или не съм в настроение, тоест грешката е при мен. Децата не са компютри, та вечно да правят това, което ние сме запланували или искаме от тях. А боя и пошляпването ги отричам напълно като възпитателен метод.
Вергилия, в твоя постинг не успях да видя смисъла 
Значи ако си мила и добра, има опасност да се превърнеш в откачалка, вечно готвеща манджи и сменяща памперси... А ако си строга и викнеш и плеснеш навреме, няма да готвиш и сина ще се преобува сам ли 
Честно, теб съм те признала, че всеки постинг ти е уникален 
Значи ако си мила и добра, има опасност да се превърнеш в откачалка, вечно готвеща манджи и сменяща памперси... А ако си строга и викнеш и плеснеш навреме, няма да готвиш и сина ще се преобува сам ли Честно, теб съм те признала, че всеки постинг ти е уникален 
И аз май сега като чета не си разбирам много. Един вид, че ако не съм строга ще ми се качи на главата и ще свикне така. В резултат ще ме побърка накрая - аз няма да се чувствам добре психически и ще има последствия. 
Нервите ми не издържат и й се развиквам, а понякога дори я пляскам по дупето, когато много киселее и капризничи.Всичко става за секунди, а после изпитвам жестоки угризения.Дни наред не ми дава мира, че съм постъпила така с нея.
Едва ли има майка, на която да не се е случило. След като премине "вълната" започнах да мисля как е можело да постъпя по друг начин, без да викам, без да пляскам. Така с времето и много опити и търпение нещата се наместват. Не е лесно, пак ми се случва да искам да изкреща, но знам, че ефекта ще е временен. Седем години си повтарям, че съм майка и трябва да се науча да бъда такава.
има една поговорка:"Бий дупенце ,да не биеш дупище".това е верно.много зависи и от характера на детето.моето беше голям инат.и доста шамарки отнесъл,но сега е на 15год. и трябва да ви кажа че е много добро дете.помага ми много в дом.работа,плаща сметките,защото аз съм на работа и немога да ходя аз да ги плащам.учи се добре. пререкания не се стига.е търпи забележки понякога,но нормално като се има в предвид че е в пубертета.пък и нали децата не трябва да се учат от малки да се налагат.това се коригира от ранна възраст.
Преди година и аз бях така - крещях, даже от време на време поплясквах по дупе, ръчички 
...сега ми е съвесткно като се сетя....така, докато не почнах работа. Обяснението беше просто при мен - побърквах се вкъщи - почти 2 години едно и също 
...
Сега, не знам как стана, съм много по-спокойна, нищо, че на работа ми е напрегнато. Когато дъщеря ми направи нещо може и да се развикам, но определено не е както преди.
...сега ми е съвесткно като се сетя....така, докато не почнах работа. Обяснението беше просто при мен - побърквах се вкъщи - почти 2 години едно и също ...Сега, не знам как стана, съм много по-спокойна, нищо, че на работа ми е напрегнато. Когато дъщеря ми направи нещо може и да се развикам, но определено не е както преди.
И аз всеки път си казвам, че не трябва така да викам и крещя, но имам чувството , че тя нарочно ме докарва до лудост. Всяка сутрин едно и също- не иска на детска, през деня,когато си е вкъщи пак - не иска да спи, не иска да яде, вечер - не иска да си ляга, иска да спи при мен - пък бебетата спят при мен. Да не говорим , че с таткото не можем две минути да останем насаме.
Ето сутринта се разревах от нерви, накрая я оставих вкъщи, наказана в другата стая. Още ми е нервно, а тя си взе играчките в стаята и си пее. Почвам да се замислям за психолог, но нямам нито време , нито излишни пари за това.
А съм толкова спокоен човек. Всички ми го казват. Не знам откъде у мен такава нервност и ярост.
Ето сутринта се разревах от нерви, накрая я оставих вкъщи, наказана в другата стая. Още ми е нервно, а тя си взе играчките в стаята и си пее. Почвам да се замислям за психолог, но нямам нито време , нито излишни пари за това.
А съм толкова спокоен човек. Всички ми го казват. Не знам откъде у мен такава нервност и ярост.
о, за подобни неща, доколкото се познавам, се бях подгтовила, още преди да забременея.
Избухвам много рязко и жестоко.
Право да си кажа, случвало ми се е, да реагирам остро и срещу дъщеря ми. Няколко пъти. Угризенията после няма да споменавам, но как успявам да овладея ситуациите:
- припомням си, как мъчат угризенията после;
- създавам си навик в тези критични ситуации да се усмихвам;
- казвам си, че има перални и това им работата и пак усмивка (в неделя тя се въргаля по земята след дъжд, а тати гледаше с опулени очи, как спокойно я оставям на земята, че даже и я подкрепям, да не се удари, като се тръшка);
- припомням си, че аз не бих искала и мен да ме навикват, удрят, тормозят... ако бях на нейно място, много би ми станало горчиво... мама трябва да обича, ама без да глези.
- просто трябва да разбираме периодите в израстването на детето - често й казвам, когато почне да скимти за нещо или да се тръшка, че разбирам, че не и е кеф това или онова, но сега точно не може...
такива неща, общо взето простички...
Избухвам много рязко и жестоко.
Право да си кажа, случвало ми се е, да реагирам остро и срещу дъщеря ми. Няколко пъти. Угризенията после няма да споменавам, но как успявам да овладея ситуациите:
- припомням си, как мъчат угризенията после;
- създавам си навик в тези критични ситуации да се усмихвам;
- казвам си, че има перални и това им работата и пак усмивка (в неделя тя се въргаля по земята след дъжд, а тати гледаше с опулени очи, как спокойно я оставям на земята, че даже и я подкрепям, да не се удари, като се тръшка);
- припомням си, че аз не бих искала и мен да ме навикват, удрят, тормозят... ако бях на нейно място, много би ми станало горчиво... мама трябва да обича, ама без да глези.
- просто трябва да разбираме периодите в израстването на детето - често й казвам, когато почне да скимти за нещо или да се тръшка, че разбирам, че не и е кеф това или онова, но сега точно не може...
такива неща, общо взето простички...
Опитай се да оставиш в достъпната за детето зона само неща, които може да пипа, такива, които да не са опасни за него и да не ти е жал, ако ги унищожи. Така ще имате по-голяма свобода: то да играе, ти - да си спокойна, че няма да стане нищо лошо. Оттам и стресът ще се намали.
Опитай да сведеш правилата за държание до няколко прости изисквания - не наранявай себе си, не наранявай друг и т.н. Изясни си кое смяташ за най-важно и го въведи като правило, което се спазва без изключения. За всичко останало, ако си готова да избухнеш, първо си задай въпроса:"Това нарушава ли някое правило?" и ако случаят не е такъв, просто подмини случката. Не се ядосвай за изцапани дрехи, разлята храна, похабени мебели... Просто включвай детето в поправянето на щетите.
И си повтаряй, че много скоро детето ти ще порасне. И толкова ще ти се иска да е отново малко и да прави детски глупости...
Опитай да сведеш правилата за държание до няколко прости изисквания - не наранявай себе си, не наранявай друг и т.н. Изясни си кое смяташ за най-важно и го въведи като правило, което се спазва без изключения. За всичко останало, ако си готова да избухнеш, първо си задай въпроса:"Това нарушава ли някое правило?" и ако случаят не е такъв, просто подмини случката. Не се ядосвай за изцапани дрехи, разлята храна, похабени мебели... Просто включвай детето в поправянето на щетите.
И си повтаряй, че много скоро детето ти ще порасне. И толкова ще ти се иска да е отново малко и да прави детски глупости...
Ох, и аз така!
Откакто се е родил Константин /вече е почти на 2 месеца/ само крещя по каката /на 3 години/. Реагирам много първосигнално на всяко нейно провинение, дори когато е маловажно. Чувствам се зле след това, естествено, но на нея дали й става по-добре от това, че мама е гузна и е сбъркала? 
Аз не я бия, но вместо това крещя като изтървана отнякъде... Не мога да се потрайвам вече! И аз се чудя откъде след като съм я овикала едно хубаво 
после тя има сили да дойде и да ми каже: "А, пък аз те обичам, мамо!" 
Ако не мен така някой ми се нахвърля за щяло и нещяло няма да искам да го погледна нежели в любов да му се обяснявам 
.
Ужасно е! Предполагам, че е някаква следродилна депресия, защото никога не съм се държала така с нея, което още повече я учудва и затормозява. Тя е свикнала да й говорят като на голям човек и винаги е била много разбрано и уравновесено дете. Знам, че ако продължавам така ще й осакатя психиката и се старая да си контролирам нервните изблици, но не винаги успявам.
Ще следя темата с интерес, дано някой разкрие разковничето, защото броенето до десет не помага особено, поне не и на мен!
Откакто се е родил Константин /вече е почти на 2 месеца/ само крещя по каката /на 3 години/. Реагирам много първосигнално на всяко нейно провинение, дори когато е маловажно. Чувствам се зле след това, естествено, но на нея дали й става по-добре от това, че мама е гузна и е сбъркала?
Аз не я бия, но вместо това крещя като изтървана отнякъде
... Не мога да се потрайвам вече! И аз се чудя откъде след като съм я овикала едно хубаво после тя има сили да дойде и да ми каже: "А, пък аз те обичам, мамо!" Ако не мен така някой ми се нахвърля за щяло и нещяло няма да искам да го погледна нежели в любов да му се обяснявам .Ужасно е! Предполагам, че е някаква следродилна депресия, защото никога не съм се държала така с нея, което още повече я учудва и затормозява. Тя е свикнала да й говорят като на голям човек и винаги е била много разбрано и уравновесено дете. Знам, че ако продължавам така ще й осакатя психиката и се старая да си контролирам нервните изблици, но не винаги успявам.
Ще следя темата с интерес, дано някой разкрие разковничето, защото броенето до десет не помага особено, поне не и на мен!
