умора, пубертет или случайност?

Аз нямам деца в тази възраст. Но си мисля, че правилата се спазват, независимо кой в какво настроение е. И на мен понякога никак не ми се иска да играя по правилата, но рядко мога да си позволя лукса да не го правя. От друга страна, трябва да си правим поправката, че детето все пак не е робот и да "олекотяваме" ситуацията.

Конкретно, ако Наталия си позволи да ми прави чупки в кръста ще ми стане много мъчно, но аз така ще се "пречупя", че не аз, а тя няма да ми чуе гласа поне 10 дена и ще види какво е да избягваш някого по коридорите и да не ти говорят, още повече, ако си зависим от него. Но това е, защото аз съм такава - проклета, непреклонна и имам навика като се ядосам да се "надуя" /не говоря, не се обяснявам/. Моята дъщеря ме познава и знае, че докарала ли я е дотам, значи става лошо и започва тя да ме търси и да се обяснява. Такава е сега, като стигне до пуберитета не знам какво ме чака. Ще ми се да си мисля, че ще се поотпуссна, няма да съм така праволинейна и ще успявам да проявявам повече търпимост и разбиране, но не си вярвам особено.

Янита, най-ясният ми спомен от тази възраст беше, че очаквах от родителите си последователност. Още ги обожавах, но много им се сърдех, когато ми се стореха непоследователни или несправедливи. Особено в ситуации, когато ми се е струвало, че има двоен аршин към мен и към брат ми.
В този случай май Вики не е искала да бъде мила и членоразделна, след като от Габи не се иска това 

Ние сме в предпубертетна възраст..Познавам вече "онзи" поглед, познавам тръшкането и затварянето в стаята.. Сумати часове отделям за размисъл как да постъпя, че да съм хем ясна , хем ненатрапчива и както казва Анда- последователна. АМи трудно е! Опитвам се да се съобразявам с настроенията му, опитвам се да не повишавам АЗ тон, искам да намеря онази среда, правилната, където ще съм зачела неговите настроения ,ще съм успяла да запазя спокойствие и ще съм обсъдила ситуацията подробно! От една страна ми харесва, че има мнение и че го отстоява,но ми се иска да го науча и да обмисля нещата, не просто да проявява инатлък. 
Янита, всеки ден обяснявам, че хората се съобразяват един с друг. Не само в семейството, но и в училище, и на улицата,   важно да разбере, че  всяко поведение носи своите последствия, добри или лоши. 
Дара, повярвай ми, не това е правилния подход, имам предвид демострация  от страна на родителя, кой владее положението! 

Абсолютно не съм съгласна с dara.

Това е период еднакво труден и за двете страни.
Анда е права за последователното и категорично поведение. Но пък Вики е достатъчно голяма, за да е наясно, че няма как аршинът да не е двоен - Габа не може да участва в семейния живот солидарно.

Нямам отговор конкретен, но ясно си давам сметка, че точно това е момента, в който или си губи връзката родител-дете, или се заздравява доживот.

yanita, ти си достатъчно мъдър човек, за да намериш верния подход.
Пожелавам ти търпение.

И ние сме по моему в предпубертетна възраст и конфликтите са често явление. Опитвам се да изисквам спазване на порядките, но скромният ми опит дотук показва, че се налага родителите да бъдат гъвкави, за да реагират адекватно на отделните ситуации. Не във всеки момент и не при всяка ситуация можеш да бъдеш еднакво праволинеен. В конфликта и в спора децата търсят самоутвърждаване и според мен, за да не се затворят в себе си се налага в определени моменти родителите да отстъпят и отпуснат известна свобода .

съобразявате ли се с тяхната емоционална нестабилност (надявайки се, че е временно явление) или действате на принципа, че всеки трябва да си владее нервите?Да, или по-точно се опитвам да се съобразявам / отскоро/, защото забелязах, че едни и същи забележки от моя страна се възприемат различно според настроението.

как реагирате на поредното тръшване, врътване, повишаване на тон, "онзи поглед"?В зависимост от степента им и най-вече от повода или реагирам остро / словесно/, или налагам някакво наказание / стил днес тогава няма да се прави това и това/ или се правя, че не забелязвам.

Дара, опитах и с мълчане, но ситуацията се влоши. Няма смисъл от надцакване с инат. Оказа се по-удачно да млъкнеш до степен, че да покажеш яда или обидата си, но не и да се разминаваш безмълвно.

Нищо не е случайно,мисля ,че хормоните си казват думата.Синът ми е на 16 и последните две години бяха кошмар.Лека полека взе да се оправя,но колко съм плакала самичка от страхотна обида и мъка аз си знам.Той приема всичко за даденост,че ние сме длъжни да правим за него това или онова.Чувството за благодарност просто липсва.Наскоро четох статия,че мозъкът на тийнейджъра работи коренно различно от мозъка на зрелия човек,все едно пишеха точно за моя син.Тогава се поуспокоих и реших просто да бъда търпелива.всичко свършва,дори и пуберитета.

В къщи има правила, които трябва да се спазват. Компромиси има рядко, защото си имаме втори татко, който е безкомпромисен в повечето отношения. Въпреки негативите по отношение на възпитанието с втори баща, в нашия случай повече са позитивите от това.
Аз не се натрапвам с поучения, ако има ситуация с цупене и мълчание, обяснявам защо това не се приема и какво отражение може да има такова поведение в обикновена житейска ситуация сред чужди хора.
Засега комуникацията ни е сравнително добра, не се меся в избора и отношенията с приятелките, защото ги харесвам. Иначе не знам как бих се държала.
През пубертета децата много се променят, но не знам до колко е въпрос на характер, доколко е отражение на дотогавашното ни възпитание, доколко на средата.
Като се има в предвид че в тази възраст децата престават да ни идеализират и ни приемат като личности такива каквито сме, май се налага да поработим и върху себе си. Аз поне вече имах случай на няколко пъти да се видя през очите на дъщеря си и нещо не се харесах

Правила в къщи разбира се има и те не са малко-като започнем от вечерния час и стигнем до елементарни домакински задължения.Но темата не е за правилата,а за това на какво се дължи поведението на децата в тази възраст

Ох, някъде да казах, че подхода ми е правилен? Или че стремежа ми е да се надцаквам? Детето ми не ми е в категорията и да си играем на надмощие на този, а и на коментирания по-късен етап, е нелепо. Аз реагирам така, просто защото съм си такава. Това е моят начин да съм обидена, ядосана, разстроена. И споменах, че не го считам за особено подходящо, да не говорим пък за възраст като пуберитета. Казах, че ми се иска да съм по-друга малко, но не знам дали ще ми се получи. Това за погрешно разбралите ме.

Колкото за правилата... Когато човек се лута от едно настроение в друго, от една емоция в друга, от една крайност в друга, именно правилата и някои установени порядки служат все пак за някакъв ориентир и дават чувство на сигурност както за детето, така и за родителя. Естествено, че се отстъпва, но в определени граници и след постигане на разумен двустранен компромис. Не виждам защо, в която и да е възраст единият /независимо родителят или детето/ да е абсолютно пощаден от всичко, като се позоваваме просто на трудна възраст или нещо друго.

Конкретно в този случай разбирам защо така е реагирала Виктория.
През нейните очи как изглеждат нещата. За всички има правила - ОК. Аз спазвам тези правила - ОК. Когато изисквам от по-малката ми сестра да ги спазва, мама ми прави забележка, че не мога да се съобразявам с другите. Щом така искат, ще им покажа, че не ми трябват.

Реакцията й е комбинация от пубертетното незачитане на авторитети: 'аз знам най-добре кое е правилното' + обида от несправедливостта (в нейните очи) + честолюбие.

Съобразяването с другите е нещо, на което се учим цял живот. Ако само следваме начертани правила е много просто, но правенето на компромиси е изкуство. И Вики е много малка да го владее напълно. Мисля си, че до довечера ще й е минало и ще е хубаво да си поговорите. Да я накараш да се замисли, да се постави на мястото на Габа. Да й дадеш пример какво става, ако всеки реши да се фръцва така. И може би да й признаеш, че си била малко по-крайна в реакцията си.

Слава Богу, засега вкъщи е имало съвсем малко пуберски изпълнения. Общо-взето в рамките на периодичното пробване дали ще мине някой номер, които си ги прави от малък. И като види, че не минава, се укротява и се връща пак разбраното и кротко детенце. 
Повече ме дразни критичността му, опитите да иронизира и да се подиграва с нас, най-вече с мене. Веднага реагирам, че отпусна ли му края... Напомням му, че независимо колко приятелски се държа в момента, все пак не съм негов връстник и такъв тон, и такова отношение няма да допусна. Аз съм майка и ми дължи друго отношение. Обикновено действа. Макар че понякога се сдърпваме като хлапета (кой да седне на компа ) и се налага таткото да раздава правосъдие.   
Най ме е яд, че няколко пъти се изпускам да му казвам нещо, което на времето мене много ме вбесяваше - думите на баща ми: "Докато си в моя дом и аз те издържам, ще се съобразяваш с реда в него. Когато сама започнеш да си изкарваш парите - прави каквото щеш." В интерес на истината, баща ми удържа думата си - въпреки, че ме държаха много строго, в момента, в който започнах сама да печеля, всички ограничения отпаднаха. От мене се искаше само да предупредя колко време ще липсвам и кога се очаква да се върна. Нищо повече. И това също му го разказвам. Засега действа, да видим по-нататък...  А и още не е тръгнал по дискотеки... 

Малии, и аз тази реплика яко я мразех. Затова почнах първата си работа на 18, бях отказала на баща си парите за издръжката и той много се беше уплашил.
Авторитетът не трябва ли да идва от това, че искаме от тях смислени неща?

Хора в предпубертетна-пубертетна-следпубертетна възраст се разхождат у нас от 9-10 години насам. Ако трябваше да отменяме правилата заради това, че някой е в трудна възраст, отдавна да сме забравили какво е това правило.
Не че няма компромиси. Не че не си изпускам нервите отвреме навреме. Но основното правило е да има справедливост. В случая Виктория смята, че към нея си се отнесла несправедливо, затова ти реагира така. Почти същата случка преживяхме това лято, само че участниците бяха по-големи - Бобо и Камен. По време на едномесечното ни обикаляне из Европа Камен, като по-малък, понякога се изморяваше твърде много и ставаше крив и кисел, а Бобо безкомпромисно го тормозеше да се държи любезно. Скарването беше много драматично, наложи се аз да се намеся, да им кажа въобще да не си говорят цял ден, след като не могат да се държат цивилизовано, от което и двамата се почувстваха несправедливо наказани и драмата се задълбочи. При нас помогна това, че говорих с всекиго поотделно, но в присъствието на другия /в караваната няма много място за уединение/ и на всекиго беше посочена неговата грешка - на Бобо, че не се съобразява с възрастта и издържливостта на брат си, на Камен, че дели мегдан с по-големия си брат по силов начин. Всъщност, струва ми се, че мирът настана, когато се убедиха, че никой не е предпочитан, че и другият е критикуван за поведението си.
Нещо се отплеснах в пространни странични примери, но случката ме наведе на тези спомени.
По въпроса за правилата - да, трябва да се спазват. Но пубертетът е време за преоценка на ценностите, така че вероятно наново трябва да убедим децата в справедливостта на изискванията си.
А, за омразната реплика на Как'Сийка и Анда. У нас тя звучи така:"Такива са правилата в този дом. Когато имаш свой собствен, си в правото си да въведеш там свои правила." Сигурно и моите деца я мразят, но засега поне не я оспорват.

Как Сийке , колко ти е голямо детето? Така като чета написаното от теб, все едно аз съм го писала. Не приемам мнението погоре че едва ли не да проявим търпимост и да чакаме да мине периода.... Давам пример. Преди няколко дни ще ходят за три дни на екскурзия... Ключовете от къщи в джоба на широките му панталони ( щото сме рапъри), изпращайки го сутринта му казвам - сложи ги в сака - няма нужда да са ти в джоба, ще изпаднат (не се случва за първи път). Мъжът ми в това отношение.... като се загуби ключ - сменяме бравата. Няма - отговаря, бе защо се държиш така бе, дете , моля те сложи ги в сака- може да няма като се прибереш, не искаш да те срещаме... ще ги загубиш. Няма - отговаря. Извади ги казвам веднага и ги сложи в сака! Добре - ама като изляза пак ще ги сложа в джоба! Защо - питам ? Е, така! - е отговорът.
А кажете ми - в тая ситуация какво да правя?
Това е един пример, такива ситуации всеки божи ден по няколко пъти се случват! Как да проявиш търпимост? Еми и моите нерви си имат предел!

янита - разбирам те прекрасно... 
У нас е горе-долу същото. Фръцкания и сръдни хич не толерирам  . Само ще ти кажа, че аз веднъж не разговарях 2 дни и половина с щерката. Методът даде положителен, макар и кратковремен резултат, но би й показал, какво означава да не разговаря някой с нея.
Друг акъл хич и не мога да дам. Понякога имам чувството, че тежкия пред/пубертетен период няма да има край. 

П.П: дойде ли й цикълът на Вики?

ClanG , на 13 е. Това което описваш е много позната ситуация, но при нас обикновено е свързано с обличането на връхна дреха.  Според мен е по-скоро детинщина, отколкото пуберска изява - да се прави напук на мама. 
Аз имах предвид по-други заинатявания, обикновено свързани с искания за по-голяма свобода или права, за които сме преценили, че още е рано. Последните такива случаи са били относно контрола ни на времето пред компа, както и часът, в който да си ляга, когато е на училище на другия ден, особено пък първа смяна. Човекът си решава, че е достатъчно голям сам да си определя режима, ама не е познал. Все още ние сме хората, които преценяваме кое е най-здравословното за него, колкото и да му е криво от това. За неща, свързани с физическото и психическото му здраве съм непреклонна. За всичко останало съм склонна на компромиси, според зависи. 
Грехота е да се оплаквам от детето си, може да се каже, че нямам проблеми с него относно дисциплина и поведение като цяло. И това страшно ме притеснява. Нали казват, че буйните деца се кротвали в пубертета, а кротките ги хващали бесовете. Ето това ме тормози, докога ще мога да владея положението. 

Нито като дете , нито сега се е кротнал. Винаги е бил много, ама наистина много палав, буен, своенравен и т.н. Като стана на 11-12 и проблемите станаха по сериозни, училищния психолог сложи "диагноза" тежък пубертет и 2 години ходим на частен психолог. И с дисциплината имахме проблеми... сега като чели се кротна малко (чук-чук на дърво) дано задържим положението. Така като чета не е по различен от вешите деца , а може и аз да се втилясвам премного.

ехааа, колко сте изписали! чета, срамувам се и си взимам поука. ще се опитам и да поотговоря малко
подред:

съгласна съм за правилата и спазването им. с дара неведнъж сме били на едно мнение по темата за правилата, нали? въпросът е дали и доколко да има гъвкавост и то не по важните принципни въпроси? снощната случка започна наистина от дреболия. у дома за всички е прието да казват "моля" и "благодаря" и когато габриела го пропусне, виктория всеки път се запъва и настоява до безкрайност, независимо от обстоятелствата. всички настояваме, но има и елемент на преценка на конкретната ситуация - нещо, което виктория не е овладяла или просто не иска да приеме.

тук идва и моментът със съобразяването с настроенията. за конкретната ситуация: всеки от нас реагира на умората по различен начин:
- габриела реве и се сърди, настоявайки за помощ за всяко нещо, че да си легне по-скоро
- виктория просто се отпуска някъде и е много трудно да я задействаш за каквото и да било, дори за отиване в собственото й легло
- баща им има нужда от тишина и спокоствие пред неутрален дразнител - телевизор, компютър...
- аз искам пет минути тишина и възможност да поема въздух. ако това не помогне - отивам и си лягам.
стараем се да разбираме горните нужди и да не си пречим неоснователно. виктория обаче от известно време проявява според мен преднамерена липса на съобразителност и то основно към сестра си. не става дума за ревност между двете - няма какво да делят, а освен това виктория се държи и с нас понякога като "неразбрала" и ни излиза с репликата "ама нали..."

притеснявам се, че проблемът е или предстои да стане по-дълбок и да излезе от рамките на конкретната ситуация. аз не съм от хората, които обичат да реагират както дойде на момента - предпочитам да имам стратегия и да се придържам към нея. въпросът е какво да очаквам и каква линия на поведение да избера, за да не сбъркам?

а, и не съм от хората, които могат да се врътнат и да се разсърдят. не обичам недоизказани думи и неразрешени конфликти. сигурно затова говоря толкова много 

Янита, ситуацията, която описваш е типична за семейство с 2 или повече деца на различна възраст. По-малкото (и обикновено по-разглезеното, бебето на семейството) очаква "по-специално отношение", на по-голямото му е писнало вечно да отстъпва и да излиза виновно от всеки спор, защото е "по-голямо" и "по-разумно", и бля-бля-бля, което много обижда и наранява. Казвам това съвсем отговорно като изпитала го на собствен гръб в ролята на по-голямото дете.
Нещо повече, тези отношения се запазват много често и в по-късни години, поне при нас е така. Щом се съберем с по-малкия ми брат в присъствието на майка ни, в него се задейства някакъв детински инстинкт и веднага започва да ме дразни, обижда (уж на шега) и т.н., което колкото и да се опитвам да подмина, все в един момент изпушвам и започваме да се караме. И какво мислиш прави майка ни в този момент? Започва да се кара на мене! Въпреки, че е станала свидетел на цялата случка, тя решава по навик, че аз съм по-голямата и нося отговорността за конфликта. И започва да защитава брат ми, а "на мама бебето" е мъж на 34 години! 
Та помисли си, дали нямаш по-високи (и по-сурови) изисквания към по-голямата си дъщера, от които малката е застрахована автоматично? 

Моето дете е доста малко, но искам да кажа как бяха нещата при мен и сестра ми.
Тя е по-малко с 6 години и най-омразното нещо беше, когато трябваше да отстъпвам, защото съм по-голяма. Просто ужасно е и точно, защото от теб се иска да спазваш правила, които се оказва, че за по-малката ти сестра не важат. Обидно е дори. Освен това караниците по между ни ставаха кошмар, когато се намесеше майка ми и се опитваше да оправи кашата. Беше далеч по-лесно да стигнем до някакво решение сами двете.

Обаче ми става страшно, като чета