Публикувана: 30 окт. 2006, 16:08 ч.
Последно мнение: 14 ноем. 2006, 16:46 ч.

Познахте ли го?

3 871
24
1

1
2
Всички

30 окт. 2006, 16:08 ч.

Мнения: 2 123

Познахте ли детенцето си първия път когато го видяхте? Колкото и да е странно, това е въпрос, който много ме вълнува...
Обърна ли ви се стомаха, казхте ли си - ето го, това е моят син/дъщеря....
Виждали ли сте дечица, които да не можете да осиновите, макар на пръв поглед да са всичко това, което сте искали.

# 1 30 окт. 2006, 16:55 ч.

Там където е семейството ми
Мнения: 2 510

Цитат на: Fussii в пн, 30 окт 2006, 16:08

Да и двамата си ги познахме.Първо за Боби.Докато чакахме да ни го донесат да го видим във стаята за свиждане,сърцето ми щеше да искочи от гърдите.Все още си спомням как се отвори вратата и как видях едно малко вързопче в ръцете на лелята.
Един такъв мъничък,свит в едно одеялце и с вечно изплезено езиче.Корема ми се преобърна,разтреперих се цялата.Когато останахме сами аз,мъжът ми и нашето ангелче,вече не можах да спра сълзите си.Държах малкото вързопче,мъжът ми ме беше прегърнал през раменете и от красивите му зелени очи също капеха сълзи.Сълзи на радост бяха тогава нашите сълзи.До тогава,когато ида заплачехме,плачехме от това,че само в нашият дом не се чува детски смях.
Чувстото е просто невероятно. Hug

За Преславка се повтори всичко по същият начин.Мислех си,че вече няма да изпитам онова бодване под-лъжичката за второто ни детенце.Боже колко съм грешала само.Същото присвиване на стомаха,същото трептене на сърцето,отново сълзите на радост.

# 2 30 окт. 2006, 18:16 ч.

Велико Търново
Мнения: 8 542

Баща ми,разказа,че като са ме видели,по онова време са показвали по три бебета/не знам да ли е вярно/са си казали това е нашата дъщеря.Била съм първото бебе и съм гледала много умно.То и сега така си гледам де .

# 3 31 окт. 2006, 18:03 ч.

София
Мнения: 708

Да, беше много странно. Ама наистина си гледаше умно детето. Едно такова ококорено, любопитно, чак забравяше да яде.

# 4 31 окт. 2006, 19:05 ч.

София, "Младост 3"
Мнения: 9 210

простете, че този път наистина се намесвам в тема, която наистина не ми е позната като усещане
но много искам да споделя как една мама в МД като родих първото си дете - Дани - все го искаше - че той бил нейното бебе Wink

дай Боже и за напред все така да го искат
Иначе аз като си видях за първи път детето за по-дълго - ами не съм сигурна дали ако бяха ми показали друго бебе щях да разбера... може би, а може би не - но веднъж усетила го - гушнала го, целунала го - вече си го познавах винаги
Та това с припознаването на "своето" дете - винаги ще си остане загатка за мен - защото никой не се опита да ми покаже др бебе и да ми каже че е мое.

Но има деца дето много харесвам от пръв поглед и има такива дето просто усещам, че не са моята кръвна група /да ме прости Господ, но твърдо вярвам, че било бебе, дете, възрастен - човек не може да си допадне със всеки/

Затова е важно какво ще усетите при първото виждане - као сърцето ви не трепне, и душата ви не се отвори за дадено дете - то не е вашето дете. Дори ако това са лични емоции - те са още по-важнти - защото ако имате вътрешно нежелание да гледате дадено дете - това наистина ще е бреме за вас.

Стискам палци на авторката скоро да ни покаже нейното детенце!

# 5 1 ноем. 2006, 01:28 ч.

Мнения: 295

Скъпа Fussi, има такъв момент, но той не е задължителен при осиновяването. Ако в първия момент не ти затрепка, не ти се свие стомаха (той и така ще ти се свие от притеснение), не означава, че ще си лоша майка и няма да обичаш после детето си. И при много биологични майки не се получава отначало - но просто нямат възможността за избор и не се замислят за това. Тя обичта към детето се ражда и развива. както и усещането да си майка. Когато видяхме нашия син, бях сигурна, че ще го взема. Съпругът ми след време сподели, че тогава той бил повече уплашен, отколкото сигурен. А аз, че съм била учудена как след това той толкова бързо се превърна в баща, а че на мен доста трудно ми беше в началото да свикна с ролята на майка (даже първите дни по навик, без да искам му виках нещо от типа "на леля момчето" - нали все леля съм била до тогава). Сложно е, но бъди сигурна, че когато го видиш, ще знаеш дали искаш това дете да бъде твое. А после в ежедневието изпълнено с грижи около него, даже няма да разбереш как се е родила тази майчина любов, проста ще я усещаш как става все по-голяма, все по-голяма. А после няма и да се замисляш, че това дете не е родено от теб.
Иначе преди да видим детето много се страхувах, че няма да ми хареса, че нещо ще бъде не наред (с мен имам пред вид). Но не е така - децата са толкова невинни, а и избирането не е като на пазар, така че напразни са ми били страховете. Любовта може да не се роди от първото виждане, но желанието дали да бъде твое - определено да.
от все сърце ти желая скоро да ни покажеш своето слънчи це Hug

# 6 1 ноем. 2006, 11:23 ч.

Абсолютно съм съгласен с МАМАг.

Това е същото като и влюбването от пръв поглед. Има го, но е голяма радкост.

Истината е, че се опознаваме все повече и повече. И колкото повече сме заедно толко по-добре се чувстваме заедно.

Ние също бяхме много притеснени преди първата ни среща. Нормално е. За съжаление това доста притъпява интуитивната чувствителност. Освен това нямаш почти никакъв критерий за избиране. Седнахме в чакалнята. Свалиха го беше доста объркан и уплашен. Нормално. За пръв път слизаше от етажа си. Нова обстановка, много непознати хора (соц. работник, шефката на дома ние и поне още един 2 служители на дома). Лапнат пръст, затворен поглед, нещо напълно нормално за такава случка в неговия кратък живот. Но това определно не беше истинския Боян. За да се разкрие е нужно време. Търпение. Любов.

Останахме заедно около 1 час. Какво изпитахме. По скоро страх, объркване, притеснение.
На въпроса това ли е ТОЙ нямахме интуитивен отговор. Отидохме да обядваме, отпуснахме душите, помислихме и поговорихме. И подадохме молба за осиновяне.

Закона ни позволява да мислим и се срещаме един мецес с него преди да вземем решение. Но според един месец (все пак става дума за няколко срещи за по час - 2) е крайно недостатъчно да се опознаем. Но този месец е месец повече прекаран от детето в дома. И то един от най - важните му месеци през, които промените при него настъпват с огромна скорост. Промени, които повечето от нас биха искали да преживеят заедно с децата си. Първи зъби, пролазване и тн.

Моят съвет е да не разчитате на познаване при първа среща. И за двете от страните тя е много тежка и няма как да се представите в реалната си светлина.

Освен това хора чакали месеци да получат покана за среща нямат кой знае колко голям избор.
Според мен проблем има ако получите покана за среща от поне 2 места едновременно...

Тогава вече реално има избор... Аз често съм се замислял какво бих направил тогава. Варианти бол и всичките много болезнени.

Добре , че не си се наложи да го прилагаме на практика.

Успех на всички!!! bouquet

Децата са чудесни:)

# 7 1 ноем. 2006, 12:03 ч.

Мнения: 1 615

То и аз не съм много да се изказвам тук, ама... Искам да те подкрепя и да ти дам кураж и аз, де!
Подкрепям catnadeen и mamaG. И ти казвам съвсем честно, че като бях бременна, си дадох дума да погледна бебето си с безпристрастни очи, а не с тези на току-що родилата горда и безмозъчна майка, която веднага категорично заявява "Ах, какво е прекрсано" Grinning

и завинаги вярва, че от нейното гардже по-красиво няма. Така и направих, като ми я показаха, и... лелеее... колко грозна бешеее... Доплака ми се. И си рекох: "Е, грозна-хубава - моя си е. Да e здравa, пък каквато е - такава ще си я обичам" Grinning

И досега виждам къде-къде по-красиви, пък и по-добри деца от моето, ама какво пък - да го хвърля ли сега? Wink

Абсолютна Истина е това, че Обичта се ражда от друго. Кураж, мила, и успех!!!

# 8 1 ноем. 2006, 12:38 ч.

Мнения: 441

Fussii, когато чаках и аз много се вълнувах от тази тема, ама много. Все питах осиновителите - как познахте децата си? Историята на нито един не се повтаря, да знаеш. Такъв е животът Wink

Всеки човек има различна чувствителност и различно реагира в стресова, силно емиционална ситуация. Още по-объркващо е, ако си налагаш : "трябва да почувствам нещо..."

Аз например имах чувството за нереалност, помня натежалите мигли от сълзи, погледите, които ни отправяше,колко мъничък ми се стори.

Желая ти скоро да "вкусиш" уникалния вкус на тази емоция.

# 9 1 ноем. 2006, 14:20 ч.

Мнения: 1 652

Fussi, всичко дотук написано е вярно. Аз също бях много притеснена, а той се смееше. И ми казаха ,че след като съм си отишла много дълго се е смял. Нали децата са с по-развити сетива и си помислих, че ме е "познал" .... Hug

Той обаче не ми приличаше на бебе, а на възрастен човек. И досега помня огледалото на което се гледахме и той се смееше, а аз виждах не бебе, а голям човек. Едва днес моя приятелка ми каза, че децата в домовете гледат така, защото има липсва .... обич. Помня тогава, че на втората среща или третата аз вече толкова го обичах! Simple Smile

, но на първата нищо не ми трепна, а цялата треперех. Та аз в тези дни загубих гласа си....
По важното е да въприемеш детето. Да го харесаш, да ти допадне. Знам за една майка, която вече 5 месеца не може да възприеме осиновеното си дете.

# 10 2 ноем. 2006, 10:45 ч.

София, "Младост 3"
Мнения: 9 210

нека споделя още нещо
като се роди първия ми син - ние с бъщъ му не живеехме заедно - той идваше на 5-6 дни за по ден-два при нас
когато дойдох в къщи - при мъжа ми - той не знаеше кака се гледа дете - Дани беше на 7 месеца... учи се постепенно и въпреки, че от раждането му твърдеше, че го обича - не е така
Трябваха му месеци за да се научи да не изяжда плодовете без да се замисли за това дали детето ще има каквода яде, трябваха му още повече месеци да се научи като плаче Дани да се събуди /мъжа ми има много зд9рав сън/... Има здрав сън но дъщеря ни, която растеше първо в корема ми пред неговите очи, а после и от мига на раждането си е под един покрив с него - сега когато тя заплаче той я чува и при най-тежко недоспиване.

Любовта не е даденост - тя се поражда с грижите които полагаш за някого - така ми каза баща ми -и и беше на 200% прав!

# 11 2 ноем. 2006, 10:51 ч.

Мнения: 358

докато чакахме да донесат нашето бебче бях такава куражлийка и дори се присмивах на наши тати че му треперят краката. когато за първи път видях моето детенце чувствата бяха толкова много че загубих говор и картина. тръгнаха едни сълзи, разтуптя ми се сърцето, разтреперах се цялата и не знаех какво да кажа. Бях сигурна че това е моето бебе.

# 12 2 ноем. 2006, 11:05 ч.

Мнения: 2 123

Благодаря много, много на всички за отговорите!

Аз честно казано не очаквам да "си позная моето дете". Макар че съм силно интуитивна, просто не разчитам на това. Надявам се разбира се да ми трепне под лъжичката и си кажа - ето го моето бебе, но наистина не разчитам...
Пък и за мен всички деца са сладки и прекрасни, така че......

Просто си разсъждавах на тема "съдбовните срещи" и ви помолих да споделите вашия опит.
Благодаря много за отговорите
Надявам се скоро да имам повод и аз да ви разкажа нещо хубаво Hug

# 13 2 ноем. 2006, 11:36 ч.

Мнения: 1 615

Надявам се наистина МНОГО скоро да ни разкажеш!!!
Огромна прегръдка!!!

# 14 4 ноем. 2006, 14:37 ч.

Мнения: 3 367

и аз се меся дет не трябва,но да си кажа..
родила съм 2 деца,не ги "познах", нищо не ми се обърна никъде; приех дъщеря ни наистина в душата си едва след като се усмихваше и въртеше,около 5-6 месеца ..синът ни ми "проговори" по-рано,така било с майки и синове казват,но съвсем не веднага,може би около месец след раждането му
*
много ме гнеяха вини за което,питах кой ли не ,и родната ми майка дори,дали съм нормална и защо така..не вси1ко описвано по книгите важи за вси1ки,като престанах да се опитвам да бъда майка модел и ми олекна много
*
Фусси,стикам вси1ки нали1ни палци за хубави новини,нещата се слу1ват когато трябва и сме готови за тях(това в хода на съдбовните мисли)

# 15 4 ноем. 2006, 15:16 ч.

Мнения: 3 164

И аз не си "познах" мъника на първата среща, то от зор се чудех как да реагирам Crazy

като го гушнах и той ме гледаше Shocked

а на мен устата ми се беше сковала Tired

и едва се усмихнах и промълвих нещо.Но въобще не се замислих, че това няма да бъде нашето дете.толкова много нерви и чакане, че не исках да отлагам повече Peace

веднага задействахме формалностите и след няма и месец си го гушках нонстоп Heart Eyes

# 16 4 ноем. 2006, 22:14 ч.

Мнения: 341

Да ви призная и аз не мога да кажа,че съм ги познала.Двамата с мъжът ми решихме,че още първото дете което ни покажат то ще е.Както раждащата жена не избира детето си така и ние няма да избираме.Има кой да определя съдбите ни-Господ.И той никога не греши!!!
Благодаря на Господ за децата които ни прати и на жените които са ги родили.

# 17 4 ноем. 2006, 23:20 ч.

Мнения: 677

Цитат на: kremmy в сб, 04 ное 2006, 22:14

Има кой да определя съдбите ни-Господ.И той никога не греши!!!
Благодаря на Господ за децата които ни прати и на жените които са ги родили.

Така е.Много се чудехме с моя мъж,защо толкова дълго време не ни показват деца или защо като ходехме с подаръци в дома не ни трепваше особено сърцето за някое от тях.Всички ни харесваха.Господ си го е решил и знае кога и как да стане.
Бъдете сигурни,че ще ви даде знак,че това е вашето дете.
Ние бяхме писали за момиче,защото родителите ми(доводите им разбрах след 2 години) и съпруга ми казаха по-добре момиче аз да си го възпитам по-добре,но той Господ си го е решил.
Няма да забравя мига, в който донесоха моя Слънчо.Нищо в мене не се съпротиви че е момче.помня най-красивите очи на света и как моето сърце щеше да изкочи,ние наистина се познахме,той неотделяше поглед от моя.Първо необърнах внимание на информацията,която ни четеше за него психолога от дома,но изведнъж ми прозвуча нещо познато и поиисках пак да ми прочете,е това бе рождената дата,същата на сина на моята приятелка,която ми е като сестра.Разбрах това бе знака,който трябваше аз да разбера и да не допусна никой да ме разубеди,че сме писали за момиче.Та нали аз преди година на рожденият ден на детето на приятелката ми си пожелах-Господи и аз искам едно такова момченце. И ето той се е родил за мен и съпруга ми.Бяхме много щастливи и веднага казахме по телефона,че имаме вече дете,но е момченце.А моята прителка бе на седмото небе като разбра,че е момче и е на същата дата като сина и.
Извинявам се за дългото писане.Имам много да разказвам.
Пожелавам ви да разберете знаците,които Бог ни оставя по нашия път и да сте щастливи с вашето чедо.
Бъдете здрави и радостни.

# 18 4 ноем. 2006, 23:36 ч.

Мнения: 4 195

винаги , когато ви чета ме карате да плача - нямам думи , описващи уважението м и към вас. И занм само, че ние сме благословени да сме майки, но вие - вие сте дваж по благословени, вашите деца ви ги е избрал Господ.
На Ивак - Ивка всеки път когато ти гледам аватара се просълзявам, защото знаеш че Преслава ми е любимо същество и с нея много сме се гушкали, моля те нацелувай я т мен. Извинявам се че ви се намесих в тематам. Просто исках да ви изкажа уважението и възхищението си. bouquet

# 19 5 ноем. 2006, 17:28 ч.

Там където е семейството ми
Мнения: 2 510

Цитат на: Moon Walk в сб, 04 ное 2006, 23:36

Мила Moon Walk благодаря ти за милите думи. Hug

Аз също страшно уважавам всички вас,хората които се грижиха за дъщеря ми е не само за нея, а и за всички изоставени дечица.
Прекланям се пред добротата ви.Каквото и да напиша ще е малко да изразя възхищението си.
Знам и съм щастлива,че именно вие група прекрасни майки сте давали обич и топлина на нашата дъщеричка,докато дойде време да си я вземем у дома.
Непременно ще бъде нацелувана. bouquet

# 20 12 ноем. 2006, 18:36 ч.

Има кой да определя съдбите ни-Господ.И той никога не греши!!!

[/quote]
[/quote]
Като съвсем начинаеща тук, нямам сигурност , че ще се справя с форматирането, отговарянето с цитат или както там се казва... Ще опитам да се справя по аматьорски път!

Скачвам се с думите че: "...Господ си го е решил и знае кога и как да стане.
Бъдете сигурни,че ще ви даде знак,че това е вашето дете.
------------
Вероятно и Бог ме доведе до дискусията тук!?Точно тя ми бе потребна за да намеря известен покой и за да се ориентирам в усещания и ситуация.
Когато тръгнах към първата среща с първото ми предложено дете вече бях чула от мои познати, (вече извървели подобен път) за онова неповторимо усещане там някъде под лъжичката, което безпогрешно разпознало ТОЧНО ТЕХНИТЕ деца…
Нямах изградена представа за моето дете. Бях посочила единствено и само да е момиче от 0-3 г. Предложиха ми точно такова дете, на което реагирах там под лъжичката, но усещането бе за… ОТХВЪРЛЯНЕ. Отхвърляне на нещо чуждо, което се опитват да натикат в ръцете ти, въпреки желанието ти !?
Гушнах детето, имах и съпротиви да го целувам, но вече го правех. Момиченцето отначало се клатеше, после започна да си смучи палците като редуваше ляв с десен. По едно време телцето й се отпусна, следвайки очертанията на моето…Детето беше задрямало. По времето на срещата ни бях обзета от апатия; усещах се изпразнена от чувства. По-късно това си състояние нарекох вселенско успокоение.
Когато излязох от срещата бях гневна: на себе си, че според онова чувство не бяха ми предложили “моето”дете, което автоматично налагаше да отхвърля това ”чуждото”, а личното ми желание бе всичко да приключи от първия път ; да не трябва да отказвам и отхвърлям дете; човешка съдба; да не оставям зад гърба огромни разширени от тъга, очакване и нужда от обич детски очи. Бях гневна и на онея, които ми бяха вменили своите преживявания с присъстващото там категорично разпознавателно усещане…
Споделих гневно- отхвърлящите си объркани усещания с една от жените, които беше познала дъщеря си през ОНАЯ тръпка и тя ми каза за моето объркано чувство, с което бях реагирала: “…Ето, точно то е: първо минаваш през отричането като липса на доверие към непознатото! После… всичко е толкаво ново-непреживяно и кондензирано, че не може да се сравни еднозначно с преживявани до този момент емоции…” Това и тълкование ми позволи да разбера, че няма категоричен разпознавателен индикатор. Просто някои хора проектират своята тревога и очакване под формата на онази тръпка там някъде дълбоко – почти на нивото на сърцето(колектора на любовта)….
Въпреки тези рационални доводи и логични прозрения тревожността ми отново се покачи, когато за същото това предложено ми дете започна да излиза нелицеприятна информация… И вместо да побягна както ми се искаше, аз продължавах да се виждам с нея, да й говоря, да я гушкам… По силата на първоначалното си усещане за ОТХВЪРЛЯНЕ като че се насилвах да приема НЕмоето дете. Започнах да моля Бог за сигнали, по които да се ориентирам в ситуацията и да разбера детето, с което контактувах и което не можех да подмина (по-скоро поради гласа на разума; докато някакви други недостатъчно изкристализирали чувства ме прилепваха към нея), Моето ли е или не?... И започнах да се мъча да разпознавам/тълкувам разни предполагаеми сигнали…
Може би бе сигнал това, че на първа среща бяхме имали онова интимно преживяване за сигурност, при което тя почти заспа а аз бях обзета от усещане за безметежност и спокойствие?... Може би е някакъв сигнал това, че оставам прилепнала към нея, въпреки (и противопоставяйки се чрез вътрешна борба) на онези неща от нейната история , които по-скоро ме карат да се махна и да желая да продължа пътя си?.... Може би е сигнал, това че детето ми гласува доверие и бяга към мен с усмивка, предназначена за най-значимите в живота на едно дете фигури?...
Знам ли, нищо не е толкова категорично както описаното от някои трепване!?
Прочетените тук становища обаче ме подкрепиха във възгледа ми, че светът вътре в нас и около нас е пъстър, дори откъм начин, по който го преживяваме и УСЕЩАМЕ…
Почувствах се по-уверена и в тезата си, че любовта и привързаността са процес, който в повечето случаи иска време и развития… През него дарените ни от Бог деца стават НАШИ през грижите ни за тях и взаимните ни преживявания с тях!
Благодаря за всички, приближаващи ни до реалността мнения тук!

# 21 12 ноем. 2006, 18:48 ч.

Като съвсем начинаеща тук, нямам сигурност , че ще се справя с форматирането, отговарянето с цитат или както там се казва... Ще опитам да се справя по аматьорски път!

Скачвам се с думите че: "...Господ си го е решил и знае кога и как да стане.
Бъдете сигурни,че ще ви даде знак,че това е вашето дете..."
------------
Вероятно и Бог ме доведе до дискусията тук!?Точно тя ми бе потребна за да намеря известен покой и за да се ориентирам в усещания и ситуация.
Когато тръгнах към първата среща с първото ми предложено дете вече бях чула от мои познати, (вече извървели подобен път) за онова неповторимо усещане там някъде под лъжичката, което безпогрешно разпознало ТОЧНО ТЕХНИТЕ деца…
Нямах изградена представа за моето дете. Бях посочила единствено и само да е момиче от 0-3 г. Предложиха ми точно такова дете, на което реагирах там под лъжичката, но усещането бе за… ОТХВЪРЛЯНЕ. Отхвърляне на нещо чуждо, което се опитват да натикат в ръцете ти, въпреки желанието ти !?
Гушнах детето, имах и съпротиви да го целувам, но вече го правех. Момиченцето отначало се клатеше, после започна да си смучи палците като редуваше ляв с десен. По едно време телцето й се отпусна, следвайки очертанията на моето…Детето беше задрямало. По времето на срещата ни бях обзета от апатия; усещах се изпразнена от чувства. По-късно това си състояние нарекох вселенско успокоение.
Когато излязох от срещата бях гневна: на себе си, че според онова чувство не бяха ми предложили “моето”дете, което автоматично налагаше да отхвърля това ”чуждото”, а личното ми желание бе всичко да приключи от първия път ; да не трябва да отказвам и отхвърлям дете; човешка съдба; да не оставям зад гърба огромни разширени от тъга, очакване и нужда от обич детски очи. Бях гневна и на онея, които ми бяха вменили своите преживявания с присъстващото там категорично разпознавателно усещане…
Споделих гневно- отхвърлящите си объркани усещания с една от жените, които беше познала дъщеря си през ОНАЯ тръпка и тя ми каза за моето объркано чувство, с което бях реагирала: “…Ето, точно то е: първо минаваш през отричането като липса на доверие към непознатото! После… всичко е толкаво ново-непреживяно и кондензирано, че не може да се сравни еднозначно с преживявани до този момент емоции…” Това и тълкование ми позволи да разбера, че няма категоричен разпознавателен индикатор. Просто някои хора проектират своята тревога и очакване под формата на онази тръпка там някъде дълбоко – почти на нивото на сърцето(колектора на любовта)….
Въпреки тези рационални доводи и логични прозрения тревожността ми отново се покачи, когато за същото това предложено ми дете започна да излиза нелицеприятна информация… И вместо да побягна както ми се искаше, аз продължавах да се виждам с нея, да й говоря, да я гушкам… По силата на първоначалното си усещане за ОТХВЪРЛЯНЕ като че се насилвах да приема НЕмоето дете. Започнах да моля Бог за сигнали, по които да се ориентирам в ситуацията и да разбера детето, с което контактувах и което не можех да подмина (по-скоро поради гласа на разума; докато някакви други недостатъчно изкристализирали чувства ме прилепваха към нея), Моето ли е или не?... И започнах да се мъча да разпознавам/тълкувам разни предполагаеми сигнали…
Може би бе сигнал това, че на първа среща бяхме имали онова интимно преживяване за сигурност, при което тя почти заспа а аз бях обзета от усещане за безметежност и спокойствие?... Може би е някакъв сигнал това, че оставам прилепнала към нея, въпреки (и противопоставяйки се чрез вътрешна борба) на онези неща от нейната история , които по-скоро ме карат да се махна и да желая да продължа пътя си?.... Може би е сигнал, това че детето ми гласува доверие и бяга към мен с усмивка, предназначена за най-значимите в живота на едно дете фигури?...
Знам ли, нищо не е толкова категорично както описаното от някои трепване!?
Прочетените тук становища обаче ме подкрепиха във възгледа ми, че светът вътре в нас и около нас е пъстър, дори откъм начин, по който го преживяваме и УСЕЩАМЕ…
Почувствах се по-уверена и в тезата си, че любовта и привързаността са процес, който в повечето случаи иска време и развития… През него дарените ни от Бог деца стават НАШИ през грижите ни за тях и взаимните ни преживявания с тях!
Благодаря за всички, приближаващи ни до реалността мнения тук!

# 22 12 ноем. 2006, 19:58 ч.

Мнения: 677

Здравей Venecias.
Добре дошла между нас.
Всеки от нас е имал мигове на съмнение.
Аз също в по-следващите си срещи със сина ми имах мигове на някакви глупави въпроси и мисли,които се тълпяха в главата ми и хора около мен,които се опитваха да ми кажат,че не е това детето.Но аз знаех,че това е той.
Твоето момиченце щом е заспало в теб е почувствало твоята любов,дори неосъзната от теб.
Желая ти много радостни мигове и луди игри с твоето чедо.
Бъдете здрави.

# 23 12 ноем. 2006, 22:49 ч.

Мнения: 273

Здравейте и от мен. Сега акта на показване на детето е малко по-различен от преди няколко години. Вие тръгвате с нагласата, че ще се срещнете с дете - може би вашето, а може би не .... Когато ние осиновихме нашата кака, никой не ни подготви, не знаехме за предстоящата среща .Отидохме в дома, както редовно правехме, да си говорим с директорката и да се опознаем. И изведнъж тя каза " имаме едно много хубаво момиченце, искате ли да я видите", знаех, че първото дете, с което се срещна, то ще е моето. Донесоха 35 дневното бебече, подадоха ми я, тя ме погледна, изпишка се в полата ми (маркира територията) и сладко заспа. С таткото се спогледахме и в един глас казахме тя е. На следващия ден отидохме да потвърдим решението си - такава беше уговорката, бяхме взели фотоапарат да я снимаме, но в него имаше една единствена поза - толкова сме били "добре". Помня тези няколко дни до минути.
Днес съм майка на още едно дете - родено от мен, ами, да ви кажа, бебето ми се роди месец по-рано.Държаха я в кувьоз 7 дена, Аз лежах в болница с операцията на корема, ходих по половин час на ден да гледа - някакво бебе в една кутия и не изпитвах това, което се описва, като майчински инстинкт при раждането на бебето. Доведоха каката на свиждане и след като си прегърнах Моето дете, ми потече кърмата. Силните чувства към малкото започнаха от деня, в който започнаха и грижите по нея. Изводите оставям за вас.
Пожелавам на всички да изпитате силата на тези чувства.

# 24 14 ноем. 2006, 16:46 ч.

Мнения: 6

Аз лично познах моята красавица, защото бяхме ходили на няколко срещи но все нещо не се получаваше.На тази среща тръгнахме съвсем спокойно казахме си че е поредната среща че пак нищо няма да се получи и т.н. Но още в момента когато я видях на снимката си казах че най-после и нашия ред дойде.Макар че на снимката беше много малка сигурно на 2 , а тя беше вече на 5. И докато отидем до дома и ние я доведат вече нямах търпение.Когато я видях щях да се разрева, а по принцип казват че съм много сдържана и трудно си показвам чуствата.Още като седнах в колата с мъжат ми се погледнах ме и си казахме тя е.Пожелавам ти късмет и дано скоро изпиташ това чувство.Между другото немога да кажа че така съм се чуствала когато родих собствената си дъщеря.

Препоръчани теми

Регистър за осиновени и биологични родители

40
Осиновители

Шеста тема на чакащите

5 041
Осиновители

Статистика

225
Осиновители

ОСИНОВЕНИ, време е да кажем нещата такива, каквито са/2/

271
Осиновени

Причина:

Причина: