Биете ли децата си

Добре, но помага ли наистина? Като чета темата, оставам с впечатлението, че кучетата си лаят, керванът си върви - майките пляскат по памперса, децата се хилят...

да ви осветля ли, защо понякога го плясвам през ръцете? 1. искам да опазя компютъра. 2. когато врътка копчето за газта при включен котлон 3. когато се опитва да събори телевизора върху себе си. Това са предмети, които не мога да скрия и обезопася.
Това след многократно говорене и отстраняване от опасното място.
Гореща печка не го впечатлява, между другото. От контактите засега е достатъчно да го отдалеча, а улици пресичаме през подлез, с количка или на ръце в мен. Когато удря с твърд предмет по стъклото, също се справяме с вербални средства.
Аз пък не разбирам какви наказания ще измислиш за 1,6 годишно дете и то да разбере, че са наказания.
Нито пък бих употребила Дино за сплашване.

Възрастния няма нужда да го бия - направо му тегля шута. Ама детето съм го родила и не мога да го зарежа, длъжна съм да го гледам и да се грижа него така, че да оцелее и да стане човек. Изобщо отношението към едно бебе не може да се сравнява с отношението към възрастен човек. Ако се налага за доброто на детето приемам да се удари. Ама да си ядосан на шефа и да го изкараш после на детето си е съдизъм. И определено детето ми може да ме вбеси повече от всеки друг, защото ми пука за него най-много.

Помага, да. Зависи от контекста, разбира се. Но съм установила, че когато истински съм ядосана, едно докосване - буквално! - през ръката й действа много повече от два часа обяснение.

Това са токове, усещат ги и още как. И няма нищо общо със силата на удара.

Judy явна децата са различни. Това, за което говориш не са никакви бели.
Бели са, тези, които е изброила тити . Както и 5тото запалено перде на друга мама. Подскачане покрай телевизора с опасност да му падне отгоре, опити да прескочи парапета на балкона и други точно  живитозастрашаващи.

Помага да разбере, че не бива да прави нещо. Като му говоря не съм сигурна, че разбира. Ама като го плясна винаги разбира. И толкова си личи следващия път, че го прави същото нещо НАПУК. Гледа ме в очите и отива да действа. Тогава ако не разбере от НЕ, поне си имам повод да го плясна по-силно. Мисля, че е удачно да се увеличава силата на удара докато детето не осъзнае, че не то, а аз ще съм победителят. Колкото по-скоро осъзнае, толкова по-добре за него. На мен съвестта ми е чиста, защото в случая става дума правене на яд. Колко трябва да съм проста и наивна за да го оставя да ме подиграва? Децата са много хитри и манипулативни. Поне моят син помни, отмъщава, прави напук когато му се скарам за нещо или му забраня първо се тръшва на пода с истерични писъци и след секунди отива умишлено да прави нещо друго, което знае, че му е забранено - гледа ме в очите и погледът му казва: Ще видиш ти как ще ти отмъстя сега. При него забележки, викове не помагат. Изчаква по-сериозна реакция. Може да е тръгнал да се самоубива, но няма да спре докато не види, че ставаш и се приближаваш заплашително към него. Защото го е страх да не го удариш. А ако си седиш на 5 метра от него и си му говориш ефекта е нулев.

Много е важно, когато кажеш не, да си сигурна, че е не... педиатъра на Теди ни казваше, че ако забраним нещо.. и сами не си повярваме, че детето ще ни послуша всчико е заминало на кино. Когато забранявам нещо се хващам точно на инат - че щом съм го казала ще стане и тва е положението.

Ако ти се падне такова като като моето, ще си го представиш не, ами ще си благодарна че си по-силна от него можеш да го удариш с възпитателна цел или за да му спасиш живота. Явно твоето дете е послушен кротушко.  Ама кви ги има.... душа да ти е яка 

Не всички деца са еднакви и съответно като твоето. Моето много прави на яд и манипулира УМИШЛЕНО с цел отмъщение. Интересно ми е как ще реагираш, ако имаш такова дете

Ама "Мадам", по- долу и аз съм дала такива примери- и ние сме чупили витрината в къщи и сме сядали в стъклата, и ние сме падали от дърво и сме си късали гащите, както вече писах и кола ни е бутала веднъж даже, и с лак сме боядисвали чаршафите и мокета и т.н. и т.н., само дето не сме се нито били, нито удрали. Е, пак порастнахме и стигнахме до завидната възраст 7 години, дето вече по- разбираме и повече слушаме.
Предварително искам да кажа, че нито желая да обидя някого, нито имам предвид някого от тук пишещите, най- вече, защото не ви познавам. Когато сина беше по- малък и го водех на разходка съм се нагледала на майки, които сядат в едно заведение на един стол с приятелки и само крещят "Не пипай там! Не ходи та! Не прави това!" и все от този характер. Децата, и това е най- естествено според мен, разбира се не се подчиняват и току бутнат, съборят, счупят нещо, пък мамите вземат, че като скокнат като разерени тигрици- напляскват ги, открещяват си, даже ги обиждат, децата писват и сле дота всичко се усмирява до следващото "Не там! Не пипай това!" и до следваща доза възпитание.  Освен това когато детето вижда, че не му се обръща достатъчно внимание първосигналната му реакция е именно да сюрпризира с нещо и най- лесното е някоя беля. Нагледала съм се на подобни прояви. Тогава вече е нарочно, но кой е виновен? За мен всеки друг, но не и едно 2-4 годишно дете.
Не съм идеалният родител, но до навършване на 5-6 годишна възраст на детето ми никога не съм си позволявала да седна с часове в едно кафе или на пейката пред блока или в къщи с приятелки за часове. Когато аз гледам детето винаги съм с него- разхождаме се, говорим си, животни показваме, топка ритаме, на монополи играем- според възрастта. Когато стане беля, и то истинска беля не съм  била, нито пляскала по ръцете, дупето и други анатомични части и пак сме се справяли.
Не мога и нямам право да правя обобщения, но поне личните ми наблюдения са, че децата не правят това нарочно, поне не и децата, на които наистина им се обръща внимание, с които се комуникира и говори от най- ранна възраст. Който иска да ми вярва, но откакто се е родило второто момче аз не съм ходила на заведение вече 11 месеца, освен 5-6 пъти и то когато бебето го гледа някой друг. С него не си позволявам да се заседя някъде повече от 15 минути. Не казвам, че съм пример за подражание, но това е моя метод и не желая да го променям и то при положение, че дава резултат при големия ми син. И той е палав, и той има забележки в училище, но е в границите на нормалното. И до днес нищо лошо не е направил нарочно, затова и не виждам смисъл да го бия и наказвам. Не набил или обидил някого, гледа да спазва правилата в къщи доколкото му позволява детската психика и аз лично оценявам това.
Децата не се "падат" на родителите, за мен те са си бяла книга, когато се родят.

И това наистина е много важно и е така /имам предвид професионалното мнение на педиатъра/. Също така в къщи с таткото сме се разбрали никога да не си противоречим по между си. Когато единият е забранил или разрешил нещо вече другият, дори и да не е съгласен няма право да се обажда /отнася се и за двама ни/. после само на 4 очи можем да обсъдим и сме го правили, но назад нещата не се връщат. Правилата трябва да са твърди.

Ако са бяла книга, по която пишем, защо две деца на едни и същи родители са различни? Или моделът на първото е бил неудачен и те са го сменили? Хайде да не си говорим така.
Всяко дете е ярка индивидуалност от мига, в който се роди.

ъхъ. именно. ама за съжаление чат пат ме мързи, а и сега с тоя корем съм лееекинко нервна... хормони и т.н. и ми се случва да кажа "айде от мен да мине", което е по-голяма грешка от всеки един шамар....

И ако не осъзнава и не осъзнава? Какво правиш тогава? Докато спре да мърда ли?
Това за децата, които се раждали лоши и другите, дето се раждали послушни, ми звучи като оправдание. Защото децата, освен, че носят нашите гени, общо взето са такива, каквито си ги направим. Не на 100%, но на 80%, да кажем. Ако се опитваш да му надделееш със сила, то ще стане хитро и манипулативно, за да ти го връща по всевъзможни начини.