Колко от Вас усетиха "следродилна депресия" ? Разкажете......

Доста сме говорили за следродилната депресия, но бих поговорила още.
Да, страдах от депресия след раждането, благодаря на Бога, че не беше в най-тежката и форма.
За мое щастие имах обичта, грижата и подкрепата на близките ми и основно на мъжа ми, за да мине всичко без последици.
Тъжната новина е, че много често не се гледа достатъчно сериозно на този проблем и родилката така и си остава неразбрана, затваря се в себе си и като добавим и безсънието и физическото изтощение на постродилния период картинката става много тъжна.

  Нямала съм такъв проблем!

Засега нямам такъв проблем! Надявам се депресията да ми се размине

На един, два пъти се разплаках без да има защо - ако това може да се нарече депресия...
Иначе нищо друго и по-добре  . Всичко щеше да се усети и отрази на бебето (предполагам).
 

Вили благодаря ти за полезните теми,които пускаш!
Ще следя и тази с голям интерес. 

Не съм имала депресия в някаква силна форма но наистина напрежението ти идва в повече също и безсънните нощи, а и съм станала по-чувствителна. Дори наскоро като ми се насъбра повече напрежение, а и факта че няма на кой да оставя Цвети (мъжът ми се прибира в 7 и нещо и казва че е изморен) и си викам хвана ме депресия. Смятам че самото монотонно ежедневие се отразява на психиката.

И мене не ме подмина.

Не зная дали беше депресия, или просто изпаднах в нещо като душевен унес, беше ми сълзливо, напрегнато.

Неприятно.

Но отмина в рамките на седимца, може би.

Никак не е лошо бъдещите  майки да са запознати с проблема, и още от преди раждането да се стремат да не му се отдават, или поне по-лесно да го преодолеят.

Няма защо!Ако с това успея да отговоря на някои от вашите въпроси или да намаля страховете ви това ще ме направи по-добър  и щастлив човек...
Моето щастие сега е пълно желая го и на всички ВАС!
Вили

Мисля, че е въпрос на чувствителност, търпимост към напрежение и към преумора, емоционалност...

И т.к. съм от по-дебелокожите магарета, дето колкото и да ги товарят, все тая -
 не съм усетила такава депресия. Нямаше и време, да се замислям, нито да се оглеждам в огледалото - на какво приличам, т.к. малката беше изключително ревлива денонощно, а помощ нямам никаква. Със сина ми - не помня вече.

Съвет - по-честото пребиваване във форума помага срещу такава и други депресии!!!

Вследствие на изтощението от кърмене и безсъние, както и на факта, че понякога се налага да работя и не успявам да наваксам с домакинството, в момента съм на ръба на нервна криза. 

Не ми тежи нищо от това, което върша, но страдам от чувство на вина, че не се справям, че съм лоша майка и, че не обръщам достатъчно внимание на мушморочката. Избухлива съм, докачлива съм, паниката ме налазва бързо. Не ми се спи, а имам вопиюща потребност от сън.  Мъчи ме и дежурният главобол.  Отделно от това, вече нямам капчица желание за секс и се насилвам да се любя с мъжа ми , за да не се чувствам непълноценна, а и за да имам интимен контакт с него, което още повече влошава нещата. Рядко, но все пак ме налягат лоши мисли и излишни безпокойства.

Айде да не продължавам.  Може би идеята е да споделят онези, на които им е минало, за да не се отчайват бъдещите мамчета, ама аз реших да споделя и да си пожелая СКОРО да ми мине, защото искам още бебчета. 

ЗАКЛЮЧЕНИЕ: Депресията ми не е от най-тежките, защото не съм намразила детето си. НАПРОТИВ, безкрайно съм щастлива, че Кали я има и всъщност това ме крепи!!

Мяуче , това твойто ми прилича на преумора . дано скоро всичко си дойде на мястото   

Мяуче, и според мен е преумора!
А я си представи ситуациата + още едно дете...
Но споко! Има светлина в тунела, а и се забравят тежките моменти, иначе нямаше да раждаме следващ път.

Аз изкарах тежка следродилна депресия.  Преди раждането на Рая всичко вървеше много добре - имам много добра работа, обичам много да излизам и да се забавлявам с приятели и т.н. С появата на беба - всичко се промени - Рая плачеше от колики и не можех да и помогна, будеше се нощем, стояхме си постоянно в къщи, свекърва ми уж бе дошла да ми помага, ама не се случи точно така... .. абе въобще целия ми живот се промени, всичко което обичах да правя - вече не можех!  От прибирането ни от болницата до 45 ден от раждането, не сме спали нито нощ! Дежуряхме на 3 часа - аз, мъжа ми и свекърва ми, като когато трябваше да спя, свекето ме будеше, защото Рая е гладна, абе невероятен ад! Постоянно плачех, не си доспивах....... много ми беше трудно, успях да кърмя само 1 месец, от напрежението в къщи със свекърва ми и кърмата ми спря. Вместо тя да се грижи за мен, аз се грижех и за нея и ми се налагаше да търпя киселата й физономия  - колко е изморена, колко й се спи и т,н..Така до 45 дни, реших и събрах багажа на свекърва ми да си ходи Хората обаче са казали - когато се ражда бебе, тогава се ражда и майка! Когато Рая стана на 1,5месеца, си останахме сами с беба и мъжа ми! Наистина беше трудно, но поне не търпях упреците на свекърва ми! Сега вече, благодаря на Бог сме много добре и не мога да си представя живота ми без Рая!
Мили бъдеще майчета, искам да спомена само, че до раждането на беба със свекето се разбирахме прекрасно! Внимателно си изберете кой искате да ви помага в къщи с бебето, за да не се получи като при мен!

Дано да е така, както казвате, момичета! Аз имам надежда, че скоро ще съм добре.

Reny@Raia само свекито ще ми липсва, аз и с майка ми сигурно много ще се карам  ама нали ми е мама - сдобряваме се лесно и забравяме 
а отношението на майката към бебето какво е, когато си в такава депресия?

Ох с каката я усетих с пълна сила ,толкова бях уморена и ядосана на всички , мужа ми не беше до мен а работеше в софия и аз сама без близки наоколо или въобще нямах приятели тук а благодарение на кризата неможах и да се сдобия с такива , изолирах се и исках само тишина и спокойствие - април месец бях на вилата ни която се намира в безлюден район в планината и единствения жив човек там бях аз и щерката - студ там е 1600 м надморско равнище само идваха събота и неделя да  ми цепят дърва  за камината която поддържах нонсто и работеше и успоредно с нея калорифер в стаята ни нощем , но мисля че това ми помогна , иначе от главоболие и нерви щях да превъртя съвсем ако си бях стояла в града
е и аз не съм намразвала детето си , но не бях подготвена за всичко определено и ми беше тежко

Мен депресията не ме подмина, въпреки че докато бях бременна и четох по тази тема си мислех, че мен ще ме пропусне, понеже аз не страдам от такива неща, но ето че не ме пропусна депресийката. ДЪржа ме около две седмици, въпреки че майка ми и мъжът ми бяха неотлъчно до мен и много ми помагаха, но аз все им намирах безпричинно кукури и им крещях и плаках на няколко пъти ей така - без особено основание, но знаех че е от следродилната депресия и се успокоявах, че ще ми мине, както и стана. Един пример на ужасното ми държание от този период - бебо плачеше много силно от коликите и лежеше на леглото, а аз до него. Майка ми влиза и посяга да го вземе, за да го успокои, аз не и давам, той продължава да реве силно, след малко тя пак влиза в стаята с идеята да го вземе, аз пак не и позволявам, за да не го разглези по този начин, той продължава да реве и на третия път, тя влезна в стаята, взе го на ръце без да ме пита, гушна го и след 10 минути имаше ефект, бебо вече беше спокоен. Аз пък се изнервих още повече, защото според мен тя така го глези и той ще се научи да бъде носен на ръце, макар че бебе на 10 дни едва ли ще се разглези....разкрещях и се и я изгоних от вкъщи. Който познава майка ми, не може да повярва как съм постъпила с нея, защотот тя е невероятно добродушен и спокоен човек. И аз не вярвах какво върша и после и се извиних, тя Слава Богу не ми се сърдеше, ама депресия, какво да се прави. За мъжа ми да не Ви разказвам, че и той на няколко пъти го отнесе, ама него не съм го гонила, на него ми е по кеф да му се цупя  

Бебето винаги съм го обичала, дори и тогава, т. к. при на с то е много дълго чакано! Но например понякога й казвах - защо плачеш, бе маймунко, и свекето ме репликираше: Кааааак можеш да говориш така на детето и аз отново полудявах!

И аз изживях следродилната депресия. Чувствах се ужасно след като се прибрахме в къщи. Бабите едва ли не ми казаха в очите , че няма да се справя, беше кошмар за мен...не  така главичката, тук е студено, ...няма ли да яде вече...и доста други такива. Добре , че съпругът ми беше до мен неотлъчно и не ме оставяше и за миг. Аз пачех ли плачех , а той ми вдъхваше кураж. Всичко отмина след втората седмица. Сега се чувствам добре и отдавна съм забравила всичко, благодарение на съпругът ми и на нашето малко слънчице Габи!!!

и сатранното е че ти действа като дразнител апсолютно всичко - как си тупат комшиите върху отворения ти прозорец някоя покривка или недаи си боже черга .... имахме една баба която се облягаше на звънеца за щяло и нещяло / домоуправителка/ спираха ни тока заради аварийки , водата също че тръбите са толкова стари и се пукат все някаде .... просто всяко едно нещо допринася за това да се чувстваш оше по безпомощен и да ти втъжни вивота още повече, свекърва ми беше решила че тя трябва да ми помага в началото и си дойде от либия чак като ми натякваше как е загубила едиколко си пари защото неспазила договора си  , и аз я изгоних още на първия месец защото си правеше каквото си иска , оставяше ми включена ютията ако глади , беше забравила печката докато спим и се задими цялата къща добре че усетих мириса и едвам стигнах да отворя прозорците за да не стигне дима до бебка - наводни ни кухнята и това само за месец , започна да захранва със сокче - но объркала и дала концентрат 1към 18 - от тези дето се разреждат за да си мислиш че пиеш нещо сладко ,и ми обеснява как само 20 мл изпила бебка  , като погледнах какво и е дала щях да умра , развали ми цялото удоволствие от майчинството с каката, затова реших тежко нетежко сама ще се управям и и казах че неискам повече помощ от нея , замина за англия след няколко месеца но така и не дойде повече вкъщи за да "помага"
а моя мъж работеше ли рабтеше за просперитета на семейството за да имаме пари и това му беше фикс идея и  накрая се стигна дотам че неси казвахме и една дума на месеца , ако започнех някакъв диалог то той се превръщаше в спор и караницаи накрая спрях да общувам с него и се изолирах - от всички и от всичко - на село на вилата - кадето ми видеха очите ходих с детето и само мъкнех един багажник с дрешки и разни потребни неща , не се хранех нормално - неможех 
за плакането -това ми беше най малката грижа ревях и денем и нощем но все си мислех че ще мине всичко и накрая така и стана   

Аз съм отскоро мама, но и аз се притеснявам, че ме хваща депресията. Снощи примерно бебето не можеше да захапе гърдата дълго време, когато най-накрая я захапа, аз се разревах, и една сълза му капна в носа, то се задави и т.н. Това направо ме докара до лудост. И е такива неща ми се случват от време на време. Дано не се задълбочи, въпреки че според мен е неминуемо - изведнъж ти се сменя рязко начина на живот/поне на мен де/ и трябва да свикнеш с това.

И при мен се беше разразила с пълна сила, но най-много ме беше яд на майка ми. Изказвания като: "По наше време такива депресии нямахме, гледахме си децата, перяхме навън със студена вода, нямаше памперси и т.н" или "Ти, като роди и нещо ти стана, удари те в главата, и нещо не биваш", направо ме изкарваха извън нерви. Постоянните упреци, че не мога да се справя с детето си, че това не се прави така, а така, че не мога да я нахраня, изкъпя, облека правилно, ме изкарваха извън нерви и все плачех.
Отделно натякванията, че много рано съм се върнала да работя и че най-важното нещо за мен трябвало да бъде детето ми и да спра да ходя на козметик, да спра да се къпя по два пъти на ден и разни такива неща, допълнително ме караха да се чувствам виновна, нещастна и отчаяна.
Добре, че мъжът ми се стараеше да ми помага, без да натяква, без да ме обижда, абе, отнесе се с разбиране човекът.

Извинявам се за дългото изказване.

  Мен ме пропусна това чудо,"следродилна депресия" Не зная....аз имах изключително лека и приятна бременност,след раждането, майка ми беше при мен през първите седмици,помагаше ми....детето е спокойно,нямаше колики,след първия месец спря и нощем да се буди,нямам никакви притеснения покрай нея....може би всички тези обстоятелства допринесоха за моето напълно нормално емоционално състояние Според мен е много важно да имаш покрепа и опора веднага след раждането,да знаеш,че има на кого да разчиташ и да имаш възможността да останеш малко насаме,да отделиш време и за себе си.

И аз имах следродилна депресия, въпреки че съм доста спокоен човек иначе и си мислех, че на мен няма да ми се случи. Имаше и някои обективни обстоятелства - болен мъж, болно бебе и пр. - но ми се струва, че и нищо да нямаше, щях да си намеря повод. Но такива тежки преживявания, каквито са описани в някои постове тук, не съм имала - чудя се как се справяте.

Искам и нещо друго да споделя, при мене се получи нещо като положителен ефект от депресията. Аз съм доста мекушава и поначало всячески избягвам конфликтите и ми е трудно да си налагам интересите, защото все влизам в положението на другия или не мога просто да кажа не. След трудния период след раждането, обаче станах по-корава и за някои неща животът ми определено се подобри. Например, сложих на мястото и бабата на мъжа ми, с която живеем и която години наред ме е тормозила. Тя е такъв човек, обича като усети, че ти е зле, да ти каже нещо, та да ти стане още по-зле. Бебето беше болно и се връщаме от лекаря и тя идва при мен и ми казва: "Какво му правиш на това дете, бе, какво му правиш, че е болно!?" Надявам се, че си спомня за това всеки ден и много съжалява, защото сега не смее да ме заговори. Вече не полагам никакви усилия да сме с нея в добри отношения (а преди и угаждах да има мир), а тя е много по-кротка. Сега си мисля, защо не съм и се опънала преди години, животът ми щеше да е много по-щастлив, но не съм сигурна дали тогава щях да мога. Родилната депресия ми помогна. Примерът с бабата е краен случай, но и в работата и изобщо сега ми е по-лесно да кажа какво мисля и да си искам своето.

При мен май започна още докато бях бременна    Но след като родих, най-силно се изяви в резултат на умората. Та след няколко месеца отидох на психиятър и ми изписа един антидепресант, после, за да можеш по-лесно да отвикнеш от лекарствата, още един , но на билкова основа.

Може би беше следродилна депресия...а може би беше една обикновена депресия. Хубавото е, че при мен трая само 1 седмица - в болницата след раждането. Мисля си, че причините бяха много ... болката след секциото, гладът (диета заради секциото), това че бях сама в стая това че не можех изобщо да заспя. Не успявах да си утеша бебето,което беше при мен от 2рия ден и ме болеше всеки път като го вдигах на ръце. Не се справях с кърменето (така поне си мислех тогава) и нямаше кой да ми покаже някои важни неща свързани с него и да ми даде правилните съвети. Задавях си детето всеки път щом му давах мляко от шише с биберон с огромна дупка. Усещах, че изобщо не се справям. А точно тогава имаше и грипна епидемия и не даваха посещения на близките. Чувствах се сама и си мислех че няма да издържа тая "тежест" ...майчинството. Ревях когато гледах бебето как спи....едно такова малко и безпомощно, ревях когато и то ревеше, ревях когато мъжа ми или приятелки ми се обаждаха по телефона. Но всичко свърши там...когато се прибрах вкъщи нямаше време да рева и да си мисля как не се справям или колко е трудно. Може би всичко това беше за добро....когато се прибрах вкъщи, мъжа ми каза че много съм се променила - станала съм била по-силна и решителна и аз вярвам че е така. Мисля, че колкото по-рано майката се отпусне от притесненията и започне да се радва истински на детето толкова по-голяма е вероятността депресията да я подмине.

Уф, момичета, не е леко, спор няма...
И в момента ми е едно такова депресивно, макар и не следродилно... 
И преуморено...

Вече съм 100% сигурна, че съм страдала от следрдилна депресия, но нямах време да й обърна внимание и чак сега се усещам, че вече нямам сили за нищо и никой, вече са ми се изчерпали всички сили и възможности и се опитвам по- някакъв начин да го преодолея.

при мен депресията беше 2 дни и то втората седмица след раждането. Свързах я с разранени до кръв зърна, много бавно възстановяване и просто си поплаках 2 дена.

Аз не съм я усетила.Изпитвах едно задоволство,щастие еуфория,които и досега продължават.Може и това да е вид депресия

Два месеца рев за нищо. Бебето реве и аз след него...
Сега като се сетя ми е смешно, ама тогава сигурно пак щях да ревна.
Изпаднах в това състояние на 3 ден след раждането, като ми съобщиха, че бебето е със счупена ключица. До тогава никой не беше видял. И от тогава само рев....

  И при мен беше така..после отмина. 

Общо взето нямах такъв проблем.
Не ми се излизаше никъде в началото-ако това се брои

За мое щастие не знам какво е това "Следродилна депресия"

И аз ревтунех на третия ден,вдигнах Т и се уплаших за бебка,а то ми слизала кърмата.

Мен още ме тресе от време-навреме....
Отначало след раждането от страх и неопитност плачех за всичко...Добре че съм обградена от близките си и те много ми помагат.Понякога съм стигала дотам, че да оставя детето да плаче цял час ,а аз просто да си стоя и да гледам тъпо .Мъжа ми много ми помагаше,майка ми и свекърва ми също...
Просто им оставях детето и излизах- с приятелки на кафе,сама на разходка или по магазините...
...Страшничко беше- като излизах от това състояние сама си се чудех...Мислех че не съм добра майка,че не обичам детето си ...
Странно състояние...не ми се мисли за това дори

Аз пък си мислех, че следродилната депресия застрашава само жените, които са предразположени изобщо към нея, аз съм от тях. Не съм очаквала, че и "нормалните" могат да я почувстват. Винаги съм се страхувала от депресията, а тя постоянно ме преследва. Знаете ли, че скоро четох в една книга, че се лекувала с рибено масло? Пробвайте, безобидно е. При мен, може би си внушавам, но има ефект! 

Имах и предродилна и следродилна депресия. Предродилната ме налегна, когато в седмия месец се наложи да остана да лежа в къщи заради разкритие и контракции. Що рев изревах ... Сама, мъжът ми в командировка 2 месеца, не ми даваше доктора да се разхождам, да пътувам с кола, да върша къщна работа - абе само лежане. Така бях намразила дивана /а беше нов и купен с голям кеф  / Следродилната и тя не закъсня - 21 дена родих по-рано, бебето малко - 2,400 кг.; колики; ревове... всички "екстри" Пък и зимно време, че като се затворихме 3 месеца вкъщи, докато не започнах да излизам навън с количката не можаш да се отърся от депресията. Почти сама си гледах бебето и в седмицата да ми се събирали по 4 часа сън на денонощие. И сега понякога пак ме налягат депресии поради различни причини, но се мъча да ги боря

Мен ме подмина.