Как отделяте емоциите си от работата?

Мен единствено майчинството ме отделя.  Но мисля, че можеш да се справиш с това, ако си наложиш да не  товариш близките си. Освен това никой не е толкова важен, че да носиш мислите си за него в къщи.

А може би от този никой важен, всъщност ти зависи работата?

Кросич, аз не мога. Признавам си го. Работата ми - до голяма степен това съм аз. Ако имам проблеми пак мисля за тях, но емоции не показвам - не и пред детето, но то си е друго.

Ако има нещо, което ме тревожи винаги съм говорела за това с близките си. Мисля че е абсолютно нормално.

Какво да ти кажа....?! Работех само с мъже и освен с шефа да се скараме, други проблеми с колеги не съм имала. Но и тези с босс ми бяха предостатъчни. Не успявах да "изключа" дълго след като не съм в офиса. Преживявах си повечето неща и водех едни безкрайни, мислени и гневни монолози. Така, че май не мога да ти помогна със съвет.

Всички идиоти са ни дадени с цел да подпомогнат собствения ни процес на просветление. Това е болезнената истина за болезненият процес. Своего рода мъченичество, чрез което достигаме зрялост и осъзнаване както на света, така и на самите нас (евентуално).

Не отделям емоциите. Не съм достигнала тази висота. И в момента има личност, която - да ме прости Господ - кълна от сърцето си!

Е, и аз не мога. Всичко си "нося" вкъщи и го мисля и преживявам дни. Благодаря, Марг!



Нали...

  Понякога не успявам, но най-вече емоциите са ми свързани с това, което трябва да свърша и дали ще го свърша както трябва и на време. Иначе правя ли си нещата като хората, емоционално другите около мен, не могат да ме натоварят, просто не им обръщам внимание, не случайно съм темерут в някои отношения.

Кроасан, имаш нужда от отпуск. И подозирам, че и от нова работа.

Ами пак.  Като го мислиш, няма да го промениш. Само ще се самонавиваш и ще гръмнеш някой ден.  

НМислила съм, но няма да се предам!!! Просто трябва да измисля стратегия. Доари съм я започнала, но понякога се пропуквам и персоната напада.

Спечелила съм истинските шефове, но тази особа не можах. Лягах, лизах, мазах, помагах, прикривах и вървях по лудата гайда. Но се оказа недостатъчно. Дори напротив. Просто май ще трябва тотален игнор, въпреки че сме на един гъз разстояне.

Оф, преди да забременея бях идеалният служител-остава след работа задължително, посред никое време отваря офиса, щото някой си иска командировъчното му да е с номер, а не просто празна бланка  и пр, и пр
Имах отпуска за снимка и една мизерна част си пуснах преди да изляза в бременен болничен, а и имах разни проблеми. Първата семица четях нонстоп офисния имейл, обаждах се да им кажа, че има писмо, щото не са го отворили и пр досажданици.
Два месеца по-късно осъзнах, че съм забравила всичксо и това безкрайно ми хареса.
Когато се върнах на работа, осъзнах, че всичко помня и пак ми хареса.  
Само че вече имам основание да не си вкарвам проблемите от работа вкъщи. И си тръгвам първа в 17:20 като смятам, че съм си го заслужила.

Съветът не е елементарен от типа на "Роди си дете, създай си проблем и забрави", а по-скоро, научи се да казваш "Оммм, омммм" и то да действа. Това е етап на мислене, а не струпване на факти.  

Да... Опитвам се...

Аз не успявах да ги отделя и не се гордея с това. Работата ми беше много отговорна и пълна с всякакви емоции. Някои от колегите ми успяваха направят границата, говорили сме за това, аз не можах. Сигурно е от човека...

Честно казано не мога да разгранича нещата. Особено напоследък толкова много неща ми се струпват изведнъж, че ми е ужасно напрегнато. Дразня се, защото ме правят отговорна за чужди грешки (някои от които на ръководството) и само се червя и обяснявам пред клиенти и партньорски фирми. Мога да поемам отговорност за собствените си дейности и грешки - това не ме притеснява; но като трябва да оправям кашите на някой друг (или на шефовете, които решиха баш в най-напрегнатия период да си бият камшика) се нервирам страшно много и си нося негативните емоции вкъщи..

Да, така беше...

Oпитвам се, но не всеки път се получава...А и понякога споделената тревога е половин тревога. В случая, споделям с най-близките си и ако съм кълбо от емоции - по-бистър ум и трезва мисъл са ми е в полза, получавам адекватем съвет или насока.

Така е. И аз правя същото.

Само че на място как да се лавира между капките...

Трудно успявам, в повечето случаи - никак.
За да не пренасям неприятностите вкъщи, гледам да говоря за проблема с някой от по - близките си колеги. Има хора в работата, на които мога да разчитам. Знам, че днес аз ще им изрева какво ме мъчи, утре те пред мен ще направят същото... псуваме заедно и някак по - леко ми става. На следващия ден пак говорим за ситуацията, пак псуваме... и ми минава съвсем.
Но има и случаи, в които се прибирам като буреносен облак /меко казано/. Тогава мълча, мълча и ще не ще мъж ми си го отнася   Само се старая да не си го изкарвам на детето, макар че и това се е случвало  

Аз като работодател да се изкажа, на работа се вихря, в къщи се прибирам успокоена, заредена (от натрупания от емоции ден). Емоциите в крайна сметка си остават лично за мен. Не ги разнасям. Трупам си ги.

Честно казано, нямам много за какво да се ядосвам, свързано с работата... От време на време ме дразни някой със странните си желания и на място го препсувам и му обещавам обесване  , слава богу, спокойно можем да си говорим такива неща и никой не се връзва. В най-лошия случай дудна на мъжа ми и вкъщи нищим глупостта главно на една колежка, но по-често се налага него да убеждавам, че няма смисъл да се нервира за работа, да тегли на всички по една майна... Може би, ако ме караха и мен да правя едно нещо отначало за 2541 път и аз щях да съм нервна като мъжа ми

Сприятели се с гадината и я унищожи тънко.
Или почни да ходиш на йога.

След като лягането и лизането са били недостатъчни пробвай със свирка. Може да подейства пък знае ли човек...

Справям се единствено с помощта на близките си.Обсъждаме проблемите и със съпруга ми, и със свекърва ми. Когато погледнеш и от друг ъгъл е по-лесно да решиш проблема. Те ми помагат в това отношение и аз на тях също.
А проблемите на работа, по мои наблюдения, идват от лошото управление, толерирането на едни за сметка на други / пример - имам колега, който от три месеца не е идвал на работа и съответно е зарязал задълженията си до немай къде. Но да не си помислите, чее в болнични или в отпуск!!! Нищо подобно!!! Води се на работа, заплатата му върви, но той си върши неговата си частна ... И това става с позволението на шефа, който пък когато се вбеси, че нещо не е свършено /от задълженията на въпросния колега/ си го изкарва на присъстващите... /,неизпълнението на задълженията... 

Преди време където и да излезехме, все за работа си приказвахме. Една приятелка много се дразнеше от което. Включваше се в темата само след известно количество прочетени бутилки. 
Сега е обратното. 

Въобще никога няма да успея да ги отделя... Винаги заспивам (ако мога, де) и се събуждам с мисъл какво имам от вчера и какво ще е днес. Вечно сме на "педал", бързаме и напрежението ни е вечен спътник. 

А майка ми и баща ми за по 35-40г. трудов стаж веднъж не са казали ох, ах и да се оплачат от каквото и да е в службата. Чак се чудя, как са успявали, но им правя евалла за това. Бяха перфектни родители и в тази област 

Ами аз лично не мога - първата ми работа като се прибера е да разкажа как е минало в работата.. особено, ако нещо ме е ядосало...

Ето сега например едната колежка иска да си вземе 5 (ПЕТ!!!!!) седмици отпуска.. е аз м*мка му кога ще хода на море, бе??? 

Аз явно съм от щастливците, дето автоматично могат да изключат от проблемите на работа. Докато стигна до градината, за да прибера малкия, вече всичко съм забравила. До следващия ден. Не си нося проблемите в къщи. Дори почти не разговарям за работа у нас. По същия начин, ако сме се сдърпали с милото сутринта, докато стигна на работа съм изключила. И пак съм ухилена като ряпа. Общо взето гледам да не си товаря нервите особено и мисля за проблемите просто като за лош период, който ще мине. И знаете ли? Това действа.

аз имах, и сега пак имам много сериозни проблеми в работата. почти всичко гореописано, така, че няма да се впускам в подробности.изводът, който съм си направила за себе си е, че съм приемала всичко много лично, а работата не е животът.тя дори е много малка част от живота, особено на жените
 предполагам и за другите, които са писали в тази тема /само предполагам, не мога да съм сигурна/ малко или много влагат лично отношение, сприятеляват се някой на работното място и ......като си направил нещо хубаво на някого, после очакваш той да ти го върне и като не става - ето ти проблеми, ето прибираш се и мислиш цяла вечер само за това, че не можеш и да заспиш даже.
как обаче да се държи дистанция, не знам

Преди не успявах да изключа. Носех си проблемите от работата вкъщи. Не се чувствах добре. После реших, че достатъчно дълго време прекарваме на работното си място, че да си носим и за домашно. Старая се, докато стигна вкъщи да съм забравила, не се получава винаги, но напредвам. И двамата с мъжът ми не говорим за работа, само ако нещо наистина ни е вбесило или си заслужава да бъде обсъдено. Признавам, имало е вечери, когато сън не съм спала, заради проблеми, но...както казах, старая се. Май не бях много полезна. Игнорирам проблема, старая се да не мисля за него в присъствието на любимите хора, за да не ги натоварвам. Все пак, отделяме по 8-10 часа дневно за работа, 6-8 часа за сън, какво ни остава за семейството?

Отмина фазата, в която наистина се вълнувах от изцепките в работата. Мисля, че това дали се товрмозиш от проблемите в офиса до известна степен зависи от това какъв човек си, но в много по-голяма степен е въпрос на усещане за нещата - имам предвид, че ако вътрешно мислиш, че тази работа е много важна за теб и би искала на всяка цена да си я запазиш нормално е да се тормозиш и да вземаш много на сериозно всичко свързано с работата. Но ако вътрешното ти усещане ти говори, че всъщност работата ти не е нищо толква важно, че ако ти писне веднага ще се махнеш и веднага ще си намериш по-хубава работа - тогава ще гледаш с насмешка на всички глупости в работата и те в никакъв случай няма да ти пречат на емоциите в семейството.
Мисля също така, че човек с възрастта променя отношението си към дразнителите в офиса - младите обикновено се тормозят, но с течение на времето човек закоравява и спира да му пука чак толкова.
Например мъжът ми преди години още на 23год си извоюва мениджърски пост с много отговорности и голямо напрежение. При всеки конфликт се връщаше като болен вкъщи и много го преживяваше, но аз тогава много му говорех, в насока, че човек трябва много ясно да си знае приоритетите в този живот и никога да не забравя кое е важно за него и кое не. Той тогава каза, че съм съвсем права и че за него единственото важно нещо съм аз и за в бъдеще едно семейство с мен и дечица. Офисът е на задно място, така че е тъпо да позволиш нещо, което не е важно за теб да ти пречи да се наслаждаваш на това, което е важно. Естествено наложи се многократно да водим подобни разговори, докато мъжа ми наистина осъзнае тези думи и спре да преживява глупостите на шефовете, но сега, когато ми разкзава разни случки от деня го гледам чегледа с насмешка на простотиите и е споделял, че винаги, когато някой го ядоса той си представя мислено мен и синчето ни и мислено си мисли "говори ми не ми пречиш, въобще не ми пука какво говориш, защото след малко като се прибера в къщи там ме чака истинско съкровище и аз съм един невероятен късметлия и щастливец, чего имам. Така че каквото и да направиш ти няма да ме трогнеш"
Тама съм разсъждавала и аз винаги - винаги знам какво е на първо място за мен и мисля за него - всичко което е на по-задно място да си гледа работата - не може да ме разтревожи истински  Шефкта ми от време на време изстерясва, но аз дори не се правя труда да се конфронтирам с нея, а с усмивка я чакам да млъкне и после тя идва да се извинява, защото е наясно, че хич не ми пука от заплахите й и единственото, което може да си докара е да и подам молба за напускане, ако много прекали и тогава тя щего закъса истински без мен, а аз веднага мога да отида при конкуренцията даже за по-голяма заплата, така че въобще не ми пука
Проблеми в рабтата могат да тревожат смо хора работохолици, за които работата е преди всичко или заблудени хора, които все още не могат да осъзнаят, кое е важното за тях и се тровят от глупости. Осъзнай какво искаш от този живот и бавно и методично се бори за него без допускаш някакви малважни глупости да те отдалечават от целта.   

Ако нещо по-фрапантно или необичайно или затормозяващо ме, се е случило в работата, споделям с мъжО, след което някакси ми олеква...Иначе не ми е трудно да превключа, Калина ми помага в това отношение...

Още от вратата си личеше, че майка ми е имала проблеми на работата. Направо се скатавах да не съм й пред погледа.И много често баща ми й се караше затова. А него един път не съм го запомнила да е нервен или омърлушен заради служебни проблеми. И двамата на ръководни длъжности.
Сега в моето семейство мъжът ми пак е този,който не си носи ядовете вкъщи. Само че него по принцип е невъзможно да го видиш без настроение или ядосан.
Ако на мен нещо ми е криво, не викам, а съм мълчалива, което също товари.

Между другото ме улучваш в такъв момент (то най-вероятно затова пиша и в темата) - вече една седмица мъжът ми е в командировка - днес се прибира-работил е всеки ден от сутрин до тъмно - и знам, че ще се прибере нахилен и пълен с енергия.
Моята седмица - пак работа по 15ч на ден и нощ, разминавания, проблеми, грешки в работата - съответно знам, че като си дойде мъжът ми и ме пита как ми е минала седмица, ще измрънкам, че е било гадно и ще се разпльокам на дивана без желание за разговор.

Така че си мисля, че всичко е до характера на човека и реакцията му към всичко. Трудна работа е да си промениш характера.

пп:
децата волно или неволно помагат наистина - вчера малкият ме гледа уморена и прегърбена, дойде, гушна ме:мамо,не искам да си тъжна....скочих, нацелувах го, изкарахме един бесен танц и всичко ми мина.. (докато не си легнах и не почнах да мисля как е минал денят и утре какво има да се върши - Шани го каза преди мен )

Нямам особени проблеми в работата, но когато съм имала гледам веднага да взема отношение и да ги разреша на момента, а не да си ги нося с мен извън офиса.

Не се вживявам за щяло и нещяло, отсявам нещата, които не ме касаят. Ако нещо касае личността ми или моята работа по веригата реагирам веднага, за да не задълбаят нещата.

В шоурума на фирмата, на която съм счети работеха двама души. Колежката напусна и много ми липсва. Остана да работи сам един 20 год. младеж, който е голям сладур по принцип, но в общи линии не е наясно къде се намира. Свирка ми един ден да сляза при него и ми заявява, че няма да си пише той фактурите, защото не бил роден научен и че аз трябвало да ги пиша. Пич!  Първо му казах, че е длъжен да спазва създадената от години организация и принцип на работа, и че това, което мога да направя за него е да го науча как да пише фактурите, щом за повече от година стаж при нас не се е научил. И също че няма как да прехвърли това си задъжение на мен, защото си имам достатъчно и най-малкото не винаги съм офиса. Казвам му така - взимаш си стоковата, в която цената ти е с ДДС, делиш я на 120% и получаваш цена без ДДС, делиш на количеството и получаваш единичната цена без ДДС. Оттам започваш обратно доизкусуряване на цифрите от закръгления, умножаваш по 20%, за да намериш ДДС-то, събираш и получаваш цифрата по стокова. Това го правя нагледно на лист А4 с елка. Нелогично било това с деленето на 120% . И пак го почнах - Сори, брато...това е чиста математика. Синът ми в 5 клас учи как да представи едно число като процент от друго. Избери си на какво число ще делиш - на 120%, на 1,2 или ще умножаваш първо по 120 и после ще делиш на 100. Което ти е най-елементарно. Казах му, че ако не му изнася да вземе да се обади на БАШ боса и на него да каже, че няма да пише фактурите, защото не е роден научен да го прави. Обещах му да му нося кафе и цигари на опашката на трудовата борса. Нацупи се младежа и го избъзиках, че тая работа не е като оная и че за втората не е роден научен, но сигурно я върши с кеф.

За да съм сигурна, че фактурите ще идват при мен вярно изчислени му направих екселска таблица, в която само да попълва цената с ДДС от стоковите и количеството.

Не беше съвсем по темата. Който ме изчете се прецака.

Не ги отделям.
Споделям ги и ги решавам.

Съвсем не Информацията ми беше страшно полезна...чакай да прочета пак по-бавно...

Е като се хвана за някоя дума или израз и не мога да се дишам ...Защо `по-бавно`?

Не ги отделям, защото слава Богу никакви неприятни емоции не ми създава сегашната ми работа . Но съм работила на място, отношенията в което ме докараха до нервна криза и там както и да се мъчех да изключа след работа не успявах .

Сакри, кефиш

ПП.  И аз го приложих номера с екселската таблица на скъпия, даже проформа фактура им разчертах, в която само да попълват цифри и адрес да сменят, 'щото ми писнА в най-напечения момент да ми цъфне в офиса да му секретарствам.

По темата - хич не го умея и аз това с отделянето от проблемите, след 2 месеца стават точно 22 години, откакто работя, винаги съм си била такава, няма да се отърва. Знаеш го, всъщност . Повечето успявам да ги реша, когато обаче са свързани с човек проклет или някой шеф на ниско ниво, който се 'изживява' си е тормоз, откъдето и да го погледнеш. И няма оправия, и изряден да си все си крив, а животът ти тече като на състезание. Където и да си, докато спиш дори, в главата ти щракат всякакви варианти и модели на поведение. Ужасно чувство! Ако проблемът е такъв - не очаквай човекът да се промени, няма такива филми. Донякъде можеш да го обезоръжиш с увереност и привиден непукизъм, такъв тип 'изживяващи се' усетят ли те уязвима, сякаш още повече се нахъсват .

защото първо ти прочетох поста набързо, а това за 120% наистина ми е интересно и ходих да го чета пак

Абсолютно си права!!!

Liska, не стана, пробвах. Тя не вярва на никого. И няма приятели. Не знам какво я движи тази жена. Мисля, че се страхува.

Хем се блазня да продължа да я изследвам и да видя докъде ще стигне, но си мисля, че не си струва. Може би и аз като CTramell ще действам.