Как говорите с децата си!

Това някакво проучване ли е
Ние все още не водим кой знае какви сериозни разговори.Сега сме на вълна "това какво е?" и аз отговарям.

Говорим ту шеговито, ту сериозно...
Основният и най-голям проблем, който имаме в общуването, произлиза от проявяващата се при тях избирателна глухота. Успешно се лекува с пълно оглушаване от страна на мен и баща им.

Говоря с тях като с възрастни. Откакто са се родили. Не употребявах изрази като "бау-бау", "мяу-мяу", "бу-бу" и подобни. Не се страхувам да използвам думи непонятни за тях, обяснявам им ги в хода на разговора. Това е съвсем буквален отговор на въпроса "как говорите с тях".

Говоря за всичко. Нямаме теми табу. Има теми, които не желая да коментирам, не ми е особено приятно да обсъждам по ред причини, но никога не избягвам, ако децата ги засегнат. Старая се да обясня, каквото ме питат и леко да ги отклоня след минимален коментар. Старая се и да не усещат кога не искам да говоря за нещо, ако темата просто на мен не ми пасва, а всъщност за тях си е ОК.

Засега се спарвям с тях лесно и без проблеми. Нямаме неразбирателства или разминавания. Стиковаме се чудесно. Идея си нямам кога биха дошли разминавания и неразбирателства. Предполагам в пуберитета. Сигурно е въпрос на възраст, разбирания, потребности от страна на детето и на граници, ценности и толерантност от страна на родителите. Самата аз не съм особено отстъпчива, тоталитарен тип съм и се надявам на един по-късен етап да успея да се преодолея в рамките на разумното, за да запазим доброто ниво на общуване, доверието и същевременно авторитета ми да не пострада.

Ами всеки ден задължително я разпитвам как е прекарала тя, какво са правили в градината, на какво са играли, с кой е играла, нови книжки чели ли са и съответно какви и за какво се разказват. Тя започва с едни обяснения на дълго и широко 
В момента доста говорим и за бебето, което дружно чакаме - тя живо се вълнува, знае как ще се роди и после че ще плаче - дори обяснява и на другите.
Говорим си за приказки - като не е разбрала нещо и разпитва, а аз обяснявам.

Опитвам се да говоря като с възрастен, използвайки по - достъпни думички. Резултата е, че детето говори правилно, от което съм много горда:)

Говоря за всичко, което е понятно или от интерес за детето ми. Няма тема табу - за каквото и да попита, ще отговоря. Говоря като с възрастен. Знам, че дори и в момента да не ме разбира съвсем, след време ще си припомни какво точно съм казала и ще го тълкува наново. Освен това и питам и изслушвам /дори и да не ми е много интересно/. Опитвам се да запмня кой кой е, какво е направил и т.н., за да задавам адекватни въпроси. Споделям и за моето ежедневие, макар че понякога не ми идва "от сърце" - кой съм видяла, какво сме си казали и т.н. Нямам проблеми в общуването

И аз също.Говорим си за всичко.Обсъждаме си задачите за деня,къде ще ходим,какво ще правим,какво ще хапваме.Много ни е приятно.Разминавания има,но заемаме средно положение,за да е доволен всеки.В повечето случаи давам право на избор,но има моменти,в които трябва да съм твърда,и колкото да не ми се иска ставам малко лоша.След подобна ситуация идва мирът-целуваме се,прегръщаме се и се уточняваме,че той няма да прави така и аз няма да бъда лоша.И така,много ни е приятно и на двамата.

Направо си ми взела думите "от клавиатурата" 
Държа на пълноценното общуване  и мисля, че засега всичко е ОК. Не оставям нито един въпрос без отговор, щом има някакъв интерес - той трябва да бъде задоволен. Когато ме свари неподготвена (все пак не съм енциклопедия), не се срамувам да кажа "Не знам, но ще прочета, ще се информирам и ще ти кажа" - естествено, винаги изпълнявам обещанията си. Така схвана още един важен урок - че когато човек не знае нещо, книгите са тези, които ще му дадат отговора. Пък и не живее с мисълта, че съм най-знаещата майка с готови отговори на всички въпроси. А това също е важно за мен.

С големия ми син винаги съм говорила първо на нормален български език- с пълни изречения, които целенасочено съм се старала да са добре построени граматически. Изтърве ли се в тази насока хлапето после... всеки ден виждам негови приятелчета, които не можеш да разбереш точно какво ти казват /големи са, всички ходят на училище/ не защото говорят на завален диалект, а именно защото не могат да изразяват ясно и пълно мисълта си. Вярно, че народът е доста нервен и не е в състояние често да изслуша всичко, което му казваш, но за мен е важно детето да умее да се изразява ясно, добре, да обяснява защо мисли и постъпва по определен начин. Отговори на зададени въпроси само с "да", "не", "м-м-мм", "ъхъ-ъхъх", "тц" и разни нечленоразделни не влизат като части от диалога ни.Също съм противник на "бебешкия" език, никога не съм го ползвала, дори и сега, с братчето.
Това- за формата.
За съдържанието- не изнасилвам нещата, т.е. не се старая да говоря непрекъснато и да му надувам главата, за да научава непрекъснато нови неща. Просто си говорим с него сега така, като с баща му, все пак е на 7 години и може да е добър събеседник по редица теми, има чувство за хумор вече, дори ми е забавно да сме с него. Особено забавно е сега, когато излиза от година и нещо да играе сам навън с други деца, като тези от неговата компания са по- големи от него до едно, научавам нови лафове, нова информация, даже е весело. Не ми се налага въобще да разпитвам, като се върне вечер къде 21.30 започва от вратата да разправя клюките от деня.

Говоря различно с дъщеря си, съобразно ситуацията. Понякога като:
- майка с дъщеря;
- приятелки;
- Блум с Флора;
- Леонардо с Донатело;
... Понякога си говоря и сама...

Това достатъчно ли е, или да конкретизирам?  

О, не! Толкова ми е познато! Ние пък сме Аврора и Пепеляшка. Или Тимон и Киара. Или Муза и Стела. А понякога и други причудливи превъплъщения като някоя нейна приятелка и майка й. 

Що се отнася до бебешкия език - правила съм го. И ми е било много приятно да я слушам как говори сладко-сладко по бебешки. По дяволите, това са уникални моменти, които никога няма да се върнат. А иначе няма човек, който да не е проговорил нормално.

Като малки особено с малкия съм говорила и на бебешки, може би защото той проговори по-късно и имаше известни проблеми с изговарянето на някои думи. Не го смятам за грешка всяка възраст има своя чар и неповторимост и не смятам, че ако на 2 години му говориш на бебешки то няма да проговори после правилно!

 


Янита записваш ли за частни уроци! Че и при нас изгрява тоз проблем!

Моята дъщеря така си говори сама.   Онзи ден я возя от детската градина към вкъщи и я чувам да си говори нещо и да казва: "Мамиии, мамиии" Аз - "Кажи, бебче?" Тя: "Не бееее, не те викам аз, това са козлетата викат баба Яга..."  

Напълно нормално си говоря с нея. Не се цензурирам, понякога се опитвам малко по-простичко да говоря, друг път съвсем тенденциозно вкарвам думи, които знам, че ще са й трудни или непознати.

Говоря с тях като с нормални човешки същества. Не се лигавя и не говоря на бебешки. Питам ги как им е минал деня и какво са правили. Разказвам им какво съм правила и къде съм била. Коментирам разни неща пред тях.
Това, че са малки, не означава автоматично, че са глупави.

Баща им обаче понякога им говори по бебешки и аз се дразня.

Говоря си с нея нормално, като с приятелка. Понякога се улавям, че й обяснявам неща, които едва ли разбира и гледам да опростявам.

Като с голям човек!!!!!

Понеже целта е не само да се похвалим, а явно по- скоро да обсъдим проблемите в общуването с децата, бих искала да споделя, че често се чувствам изморена и не ми се говори не само с децата, но и с никого въобще. Понякога не се харесвам, но се чувствам толкова изчерпана, след като се прибера от работа, че си казвам, че май е по- добре нищо да не правя на сила, отколкото да отговарям изнервено или неадекватно. Никога няма да забравя как веднъж толкова бях гроги, че си легнахме преди вечеря на спалнята със сина ми, докато татко ни приготви вечеря и той ми разказваше нещо от градината. Аз съм задрямала и се усещам как от устата ми излиза нещо от сорта на: "Ами да-а-а, най- добре е с вестника да се нахраним..." /не знам точно тази глупост от къде ми е дошла/, което ме разбуди и чух, как сина ме пита: "Какво, какво ми каза?", на което отговорих, вече по- трезва: "Нищо, мамо, не се впечатлявай, заспала съм!" /то си беше точно така/.
Дори съм молила населението у нас просто да ме оставят на мира за поне 10-15 минути, защото понякога имам чувството, че ще припадна от умора.
Понякога усещам, че започвам да се заяждам- напр. когато нещо е сгафил, според моите критерии, започвам заядливо да му задавам въпроси и сама се изнервям още повече, повишавам тон дори и без да имам насрещна реакция. Искам да кажа- самонавивам се.
Иначе когато съм адекватна не усещам значителни проблеми при общуването си с големия син.
Малкият е бебе и за отношенията ни с него няма смисъл още да коментирам.

Като казваме "Като с голям човек" дали все пак си даваме сметка, че децата са си деца, за тях родителят трябва да е и авторитет и опора. Не върви например да говориш с детето както с възрастен за душевните си страхови и терзания, за проблемите си с мъжа и работата и да очакваш от него успокоени е и разбиране /някои родители обаче го правят/. Така че, аз се коригирам - не говоря с дъщеря си като с възрастна, а като с разумен човек - от който мога много да науча и на който мога много да дам.
BirdsFlu и аз много често признавам, че не знам и трябва да потърся отговора в книгите. Странни са ми родителите, които с погрешната представа, че ще оронят авторитета си, не признават незнанието си и винаги имат отговор за всичко /пък дори и да е тотално грешен/

Говоря много и за всичко... говоря малко... или си мълча...
Много е специфично. Много е комплексно... Много е индивидуално...
Опитвам се хем да съм майка им, хем да съм приятелчето им. Трудно е.
На въпроси, на които нямам отговор казвам просто: не знам.

Подразбира се, че не за такива разговори иде реч....Това би натоварило и възрастни хота, а деца......

Хич не се се подразбира. На мен от малка са ми били говорени неща, който далеч не са подходящи за деца /бащата е фен на разговорите за смъртта и как всеки момент ще умре/. А колко често съм чувала майки да обясняват на децата си какъв точно бил баща им, или за онзи "простак" шефа заради който сега няма пари или да коментират неодобрително свекървата /баба ти така, баба ти онака.../
Предполагам, че под "като с голям човек" се няма напредвид само граматически вярно

колкото по-малко е детето ,толкова по-лесно се общува с него,нооо с годинките почват да стават нечуващи,ние ставаме по-изнервени и комплексно в един момент нишката се загубва .когато големият ми син беше на 5 год. го водих на доктор ущи-нос-гърло да му прегледа ушити и дали има някакъв проблем със слуха,какво мислите се случи там,моя строен на столчето а доктора ,възрастен мъж му поднася към ухото камертона и леко удря по него след което го пита чули нещо ,моя се замисля и казва НЕ,А ТИ ЧУ ЛИ? , .ОБЕСНЕНИЕТО НА ДОКТОРА БЕШЕ -БЕЗ ПРОБЛЕМИ СЪС СЛУХА ,ПРОСТО БЪРЗО ИНТЕЛЕКТУАЛНО РАЗВИТИЕ И ИГНОРИРАНЕ ЗА МОМЕНТИ ОТ ЗАОБИКАЛЯЩИЯ ГО СВЯТ!
с времето почна да чува малко повече,като му говоря ,но сега сме на етап всезнаещ ,всекомпетентен,всеразбиращ ,чуждо мнение не търпи....абе не е лесно ,така че...трябва упоритост и много здрави нерви

Ами да се надяваме, че всички са имали предвид нормалми разговори

Говоря така, както мога да говоря само с моето си дете.

 

Опитвам се да го науча да споделя  - с въпроси от типа - как си? Какво правихте днесв гарината? А на теб това беше ли ти интересно? Опитвам се да му покажа, че съпреживавам тревогите му, че споделям емоциите му. Опитвам се да го поощрявам да разказва - карам го да ми разказва случки, приказки и т.н. и си придавам заинтригуван вид. Споделям с него собствените си емоции - не му спествям това, че съм тъжна или разстроена - за мен емпатията е много важно нещо и е важно да се развива у децата - изключително се радвам, когато синът ми се смее когато съм весела, успокоява ме, когато съм тъжна и ми разказва ежедневието си вечер - това прави хората близки, а ако научим децата си да споделят и да съпреживяват ще им спестим много пари за психоаналитици след време.