"Ти го направи, мамиииии..."

Познатооо. Не период, ами периодище. ....Просто е трябвало да му се каже твърдо и в прав текст и да не се отстъпва. А аз все отлагах, защото мислех, че ще има големи разправии и мрънкане... Оказа се, че не е толкова трудно. Сега обаче май отново започвам да отстъпвам, защото ми е по-лесно аз да направя нещо, вместо да я викна и да й припомня какви са й задълженията й и евент. да поспорим. Ще трябва пак да стягам дисциплината!

Лекси, моята девойка в градината не разрешава да я обличат дори, но вкъщи е друга работа   Добре че учителките й ми дадоха информация, защото иначе щях да съм си в неведение за възможностите й.

dara, щом ти помагаш с обличането аз ехеее - спокойна съм /с две думи/

Знаех си аз, че това лекомислено признание ще бъде тежък удар върху железния ми имидж, старателно, последователно и стратегически граден в продължение на години.  Но... не се стърпях. Дори тореадорите кървят... отвътре. 

Тъкмо се канех да напиша максимата "мързеливи родители - работливи деца, работливи родители - мързеливи деца" и гледам, че Лекси ме изпреварила с едни гърди 

                                                          "Голяма съм- дай да видиш- мога да се обличам" ( малко будаленце)

P.S. Тактиката е успешна при по-малки деца. Сега търся нови такива и ако някой има идеи да свирка

P.S. Тактиката е успешна при по-малки деца.

Isa,  трябва да ти кажа, че аз не се връзвам на това, поради една проста причина-ние и като големи бяхме така. Мама все ни се караше, и когато ни се скараше едва тогава си подреждахме стаята....

Ама пък не искам и да съм прислужница на дъщеря си. 

Абсолютно си права, и аз мрънкотя, както писах в предния си пост. Но не си го слагам много на сърце-гледам да им внуша, че трявба сами да се грижат за стаята си, а аз им  "помагам" 

Точно това са и моите намерения спрямо синовете ми.
Пък това, че мързеливи родители имали работливи деца или обратното, както и да е, знам, че не е сериозно казано , аз лично съвсем пък насериозно съм си направила съвсем противоположните изводи:
Много по- трудно е да възпиташ човек на самостоятелност и ред, товазисква доста повече усилия от това просто да се хванеш и за минути да свършиш чуждата работа, която определено е по силите на въпросното дете. Моята майка не се е занимавала да учи големия син нито да пие от чашка, нито да се храни сам, нито да чете и да смята, нито да се облича и т.н. На нея й е много по- лесно просто да се хване и както той е вече на 7 години да му избърше дупето, с изнвинение, но си е точно така и не е метафора, вместо да му обясни как да го направи сам и после да се измие.
Когато съм го обличала за ДГ съм отделяла много по- малко време в сравнение с времето, което съм отделила да обясня, да покажа и да настоявам всеки божи ден, докато хлапето не придобие съответния навик. Отделила съм и труд и време да го науча да е самостоятелно в степента, в която е сега.
И не е въпрос на възраст или период, а въпрос на това, как родителят ще излезе от този период, защото ако не се вземат навременни и адекватни мерки утре хлапето може и да не е в състояние да взема като възрастен решения и да ги реализира самостоятелно. Пълно е с такива възрастни, повече са от другите дори.
Същевременно редица родители и баби /много често/ от позицията на "какво да го правя", "толкова е бавен", "ми то не може горкото" и "защо го мъчите детето" осакатяват децата /точната дума е това/- в резултат на вечно вършената от други работа връстници на сина ми се срамуват да си поръчат сами в заведение, в голямото междучасие и на обяд бабите им ги чакат със сандвичи в двора на училището, още излизат да играят навън с майките или бащите си /на 7-8 години/, пък да си разчистят масата или да си оправят сутрин кревата- Пази, Боже, ама как тъй! Сакън!
Имах състудент, който беше дошъл с баба си, да му готви и да го пере. Това е реален пример. Имам близка, /и то не една/, която подава документите си за кандидатстване във ВУЗ /на 19 години/, придружена от баща си и майка си пък лично аз видях на кандидатстудентски изпити един близо 2 м. мъж с маминка за придружител. За някои това е нормално- за мен е ужасно, ако това един ден стигне до децата ми. Тогава ще се почувствам провалена като родител.