Тема за смъртта 2

темата е деликатна. За пръв път се сблъсках с нея, когато бях на 16г. Трябваше да гледам племеницата, кято тогава беше на 4г (сега самата тя е на 16). След следобедната дрямка се събуди с въпроса, "Лельо, ако мама умре, ти ще ми станеш ли майка?" ....
 Милен не задава така въпросите. Вероятно, защото, когато навърши 2г, почина майка ми и му се наложи, да свикне с факта, че рано или късно всички ще умтем.
 Кучката на село, и тя беше много стара и един ден, просто не се събуди. Приема го като нещо, което винаги се случва.
Дори, скоро гледахме по Дискавъри, филмче за слънцето. Стана му ясно, че и то ще угасне и че няма, да има повече Земя. Но каза, че това щяло да се случи, когато ние умрем и той, и неговите деца и внуци, и техните деца и внуци, и още, и още...
 Често пъти ми казва, че иска, да е магьосник, който да съживява, миличките създания.

Нямам много време, затова пиша с няколко изречения:
Обяснявам на децата (а и на себе си), че няма време, когато да си достатъчно подготвен за смъртта на близък човек и да ти е по-малко мъчно. И винаги добавям, че вярвам и се моля за всеки от нас това да стане в момент, когато е най-силен и може да понесе болката от раздялата.

Когато дядо ми почина (абсолютно неочаквано), майка ми го преживя много тежко. Сигурна съм обаче, че ако беше починал седмица по-рано, тя просто нямаше да го преживее. Когато баба ми почина, въпреки мъката, майка ми прояви завидна психическа и емоционална устойчивост.

благодаря, че повдигна темата - едно напомняне за мен, защото малката е още малка, започнала е да говори, но за такива неща и е малко рано .... за мен не е рано, за да се подготвя - предварително да помисля по тези въпроси ...

Аз се готвих, пък и не минавам за първи път през тия въпроси... ама пак ме заби малката, не можах да дам задоволителен отговор.
На Александра й казахме, че хората като умрат отиват на небето и тя един ден ми каза, че иска да я заведа да види стълбата по която се качват хората Сега знае, че душата отлита. Разпитва ме за дядо Господ... но в нашето семейство не сме вярващи и не знам какво да и отговарям. За сега й казвам, че не знам дали Бог съществува... никой не го е виждал и някои вярват, че го има, други- не.

Говорихме по темата след като гледахме Цар Лъв. Обясних, че след като човек умре, се превръща в добър дух, който бди над тези, които обича. И въпреки, че не можем да ги видим и да разговаряме с тях, както на филмчето, добрите духчета на всички умрели хора и животни са около нас, закрилят ни и ни помагат в трудни моменти.
След известно време видяхме тялото на едно умряло коте, и сина ми изкоментира, че това е само тялото му, а самото коте се е превърнало в духче и е отишло при семейството си, за да ги наблюдава.

Не съм намесвала темата за бог, защото съм атеист и не смятам да обяснявам на детето си неща, в които самата аз не съм убедена и не вярвам.

Не ми се обръща езикът да й дам еднозначен отговор, защото за себе си нямам такъв. Обяснила съм какво се случва с тялото - почвата, тревата, цветята, животните и т.н. кръговрати, по въпроса за душата съм й разказвала за митовете в различните вярвания и поражданите от това практики при погребенията. Казвала съм й, че всички се страхуват от смъртта, затова са измисляли или приемали нещо вече измислено, което е намалявало страха. Казвала съм също, че мен най- ме устройва идеята за прераждането (защото мразя разхищението, даже теоретично ), обаче когато тя избере в какво да вярва, това ще стане нейната истина.
И засега сме се споразумяли да не умирам (поне докато не реши какво хубаво ще ми се случи след смъртта).

Уф, а от мен се иска и да не остарявам 
Винаги се разлаква: "Обещай мииииии, не искам да ставаш стара бабаааааааааа" 
Отговарям: Няма как, просто няма как!
Имаааааааа!

А сега де 

От пишещите тук, може би аз съм с най-дълъг стаж на мама, сега вече и баба, а и до сега като чета Пипи Дългото Чорапче, в онази част дето Пипи си пече ябълка и говори с майка си , която е ангел, ми се свива гърлото. Още помня и сцената във филма, която тогава ме разплака. Не зная дали има начин да се обясни на едно малко дете, че някой ден майка му няма да я има и това да не го разстрои.
Може би наистина фактът че хората умират се приема по-лесно ако се обясни с ангели и  добри духове. Може би има такива теми в сайтове третиращи въпроси свързани с детската психология и там ще намериш професионално решение на проблема. Аз лично никога не можах да обясня това на децата си без да ги натъжа. Дъщеря ми плачеше и казваше, че не я интересува, че пак ще съм до нея, искала да ме вижда и да ме гушка. Сина ми казваше, че повече ме харесва като мама и не иска ставам ангел.  Мисля, че колкото по-късно едно дете се сблъска с темата за смъртта, толкова по-добре и по-спокойно може да приеме и разбере това, че любимите хора в един момент ни напускат.

От преди няколко месеца имаме подобни периодични разговори за това с дъщеря ми.
Особено около филма "Шепот от отвъдното".....
Обяснила съм й това, в което аз вярвам. Че душата не умира, а отива на по-добро място.
Че хората не могат да виждат духа ни, но духа винаги ни вижда.
С този филм някак си го възприема, защото се заглежда и пита. И аз обяснявам как хората отиват на небето.
Получавала съм същите въпроси от нея дали аз ще умра, дали баба ще умре, и как тя не иска това да стане.
Обяснявам, й че все някога ще стане, защото това е колелото на живота. Разказвам й надълго и нашироко как се раждаме, как растем, как се променяме и как, когато остареем мноооого (подчертавам го, защото не желая да я натъжавам излишно), умираме и ставаме звездички.
Засега като че ли приема тази теория и не се натъжава.
За съжаление, точно онзи ден разговора с баба й в мое присъствие се завъртя нататък. Тогава детето попита дали баба ще стане звездичка, и й каза, че ще й маха. Попита я кога ще стане това, а майка ми й отговори, че когато баба стане мнооого стара. Това я задоволи като отговор и тя продължи да рисува.
Майка ми обаче на свой ред се разплака, та трябваше да обясняваме на детето, че е от лука....

Аз се страхувам да обещая, че няма да умра преди да остарея наистина много. Ами ако не удържа на обещанието си? Няма ли към болката от раздялата да се прибави и горчивина, че мама не е спазила едно от най-старите си обещания?

Права си. Но все още ми се струва много малка, за да я натоварвам с още по-големите гадости на живота. Лека полека ще стигне и до това прозрение.... Пък и аз не й обещавам, просто й казвам, че моите баба и дядо са умрели, когато са били много стари и се надявам това да стане и с хората около нас....

Така сте вие, мъжките майки... От мен се иска само като остарея, да почна да се гримирам, ама така, че да ми личи! Ще бъда едно много нашминкано бабе!


Майка ми препитвала щерката върху прочетената глава от "Пипи" и като стигнали до "майката на Пипи е ангел, а баща й негърски крал", майка ми попитала "как така?" (имала предвид краля). Момата отговорила "Ами умряла е и е станала ангел, защото Пипи вярва в това". Та вечерта обяснявах и на майка ми какви съм ги къдрила, да не влиза в противоречие, не че ще се засили да задълбава във философски теми.
Според нея, за това са родителите, бабите са за съвместни клюки и купони с внуците + малко текущ контрол и това положение мен лично ме устройва.

Ние сме голяма рода, има доста починали роднини от раждането на дъщеря ми насам, но никога не сме били по силните външни емоции по време и след погребенията. Тези, които са си отишли, присъстват непрекъснато в семейните истории, в анекдотите на маса, тип  "помниш ли когато...", на гробищата за под 2 часа е абсурд да обиколим всички близки, да си разкажем нещо за тях, така че дъщеря ми никога не е приемала смъртта като нещо страшно или трагично (само, доскоро, моята евентуална липса, в т.ч. поради командировка), нито като някакво табу. Затова за моя задача приемам по-скоро да не я наведа зорлем на такива идеи, отколкото да я успокоявам.   

Пък ако се гътна преждевременно, просто ще трябва да ми измисли бързо трансформация.

Моята дъщеря е вече почти на 10г.
Говорила съм с нея за всичко, включително и за смъртта. Обаче съвсем в прав текс. Тя е голяма и разбира. Обяснила съм й как и от какво са умрели моите баба и дядо и как съм се чувствала и какво съм си представяла аз, че е .... пък какво се оказва на практика и така.
Та исках да кажа, че не замествам и не обрисувам нищо. Всичко си е 1:1, с реалността. Пък и с тези пресни мои спомени... 
Рени, знаеш, че малкия ми е колкото Рая. Той за сега не ме пита подобни неща. Дори мисля, че не разбира, че това се случва някъде и на някого... Мамин льольо е той 
И понеже са малки и много-много неразбиращи ще да е много трудно за обяснение, каквото и да било, особено пък по тази тема.

Дано Рая не те тормози скоро и често по нея 

Това много ми напомни за моята баба. Голям образ беше. Та тя си имаше нейна теория, казваше: "И като умра да ме кремирате, нямам нужда от гроб и градина над него, че да търчиш всяка неделя да я поливаш. На мен ми стига, като се съберете понякога да се сещате за мен,  да си спомните за щуротиите дето съм ги вършила и да се посмеете."

Моите и двете започнаха много отрано да ме тормозят с тия въпроси- като навършиха 3. И ни в клин, ни в ръкав ме забиват с някоя нова питанка. Най ми е тежко като чуя "не искам да умирам" или "аз нали няма да умра?"

На Йоан съм му обяснявала, че дядо му е на небето при звездичките и че когато човек умре отива там и после гледа и пази отгоре близките си. Слава Богу все още не ме е питал дали някой близък ще умира...

 Снощи помолих Сиси да спре да ми говори за смърт, умрели и прочее... прекъснах я и и казах, че темата ми е неприятна. Не и стана приятно и взе да ми обяснява разпалено 'Хубаво де! И на мен ми е неприятно ама безсмъртни хора няма, да не мислиш че има?!Всеки ще умре, е, ти преди мене ама не бой се, първо ще станеш много стара баба. И аз ще умра...' и т.н. Пак я помолих да сменим темата, помълча секунда и изстреля въпроса ' Ти разрешила ли си на Гого да прави секс? Щото го видях!' Видяла го да се целува с приятелката си де... Та за смърта - винаги съм говорила и обяснявала без да влагам емоции, като за нещо естествено и неизбежно. Така и го прие и поне на теория сега, темата не и носи никакви негативни чувства.

Рени, много си чувствителна, твоите деца и те.
Притесняваш ли се да им кажеш, че не знаеш отговора? Или изграждаш твърд "авторитет"?
Те цял живот ще си задават тези въпроси и ще търсят аргументи. Сега просто любопитстват. Според мен, едно дете не може да приеме отговора за абсолютния край. Те се раждат с това усещане и за мен това не е случайно. Чак като поотраснат и ги залеят с n-брой  теoрии по въпроса, започват да се лутат.
Ти знаеш какво съм казала на моя син за смъртта, а дали той ще прозре друго, по-късно, зависи от него.

ПП. Много сте сладки и трите!

  ДААА кофти тема... но децата го разбират още по-трудно...Сина ми загуби много обичани баби и други роднини за 2-3 г. беше на 7-8 годинки - така и най-обичания дядо!!!!(Почина от инфаркт) - НИЩО НА КАЗА милото, но после след известно време - разбирайки - както казва едма мама (няма да го види повече)  и другите роднини също, плачеше всеки път като се сетеше за тях    Милото....говорих, обяснявах и попремина с времето, сега си има сесртчка и я обича много защитава я!Дори и от мен 

SilIli, не градя авторитет. Не се притеснявам да им кажа, че не знам (казвала съм го). Искам обаче с по-малко стрес да приемат смъртта. Спомням си аз как в предучилищна възраст неистиво ревах за Васил Левски. Тогава разбрах, че не може да се съживи като в приказките. И че връщане от "там" няма. 
Мисля, че не само децата не искат да приемат абсолютния край и "никога повече няма да...".
Голямата вече знае какво е да умреш и знае, че всички хора и животни умират някой ден. И че вероятно душата продължава да живее. Малката обаче сега си изгражда представа и мисля, че започва да се страхува. А като всяка майка искам да успокоя децата си и да ги предпазя от разочарование.... Тази тема е за това- как да представим на децата идеята за смъртта.
 

и симона запо4на много отрано да ме тормози и за съжаление доста 4есто напоследък си говорим за смъртта, без да имаме повод за това. просто детето се сеща от време на време и повдига темата, което пък на мен ми говори, 4е може би не съм била достатъ4но убедителна в обясненията си, за да туширам по-нататъшни разговори, поне на този етап, когато още не са й ясни представите за времето и годините. 

моята теория е, 4е всички рано или късно ще умрем, но се надявам това да стане, когато минат мнооооого РД, Коледи, по4ивки и други разни познати за нея преживявания. една ве4ер броях до 70 коледи, 70 Рд на павел и нейни, 70 по4ивки на море и 70 по4ивки със сняг. отне ми около10 минути, но свърши работа за известно време. целта ми беше да й предствя колкоооооо мнгого неща има да се слу4ват, на които да се радваме. говорила съм, 4е ние ще станем с нея стари баби (на млади като нейните, а стари като прабаба й, с бастун), 4е душите отиват на небето като майката на бамби и бащата на симба, които въпреки това продължиха напред (имам предвид бамби и симба)

не знам доколко съм права и убедителна ами ако наистина не удържа на обещанието си и умра преди да стана стара баба един вид давам обещания, които не зависят от мен и това не ми харесва, но как да навлизам в по-дълбоки води пред дете на 3? не е ли рано? от друга страна, когато порасне, не мога изведнъж да си променя теорията, трябва просто леко да я доразвия, нали?

не знам, трудно е да успокоиш децата си, когато ти самата не си спокойна и самоуверена все пак те възприемат на тази възраст нещата толкова директно и пряко.
ще следя темата с нтерес 

А аз, за Капитан Петко Войвода  .
После и за други хора и за животни също. Толкова бях чувствителна, че чак се разболях.
Затова си мисля, че е добре да се опитваме да отклоняваме тъжните теми, доколкото е възможно, разбира се. 

Охххххххххххххх.Как ще говорим по тези трудни теми?Имаме още време,но явно трябва отдалеч да знам предстоящите теми ,които ще започнат да вълнуват моето слънце.

Големия ми син не ме е питал за смъртта конкретно.Това го научи от Цар Лъв,но наскоро ми зададе въпроса"Защо погребват хората?"Казах му,че погребението е начин да се сбогуваш с човека,когото си обичал,и че душата му винаги ще е жива в сърцето на тези,които са го обичали.

Аз съм обяснявала на моите, когато ми зададоха този въпрос, че всички хора умират, както и цветята, и животните, и всичко на света, но първо живеят дълго и интересно и правят различни неща, и чак накрая си отиват. Но всъщност не са умрели съвсем, защото винаги ще са живи в сърчицата на децата си. Големият ми син (беше някъде на 3-4 тогава) одобри отговора и явно му беше достатъчен, после сме говорили малко и за небето, и за Бог, но съвсем отгоре-отгоре, как да давам обяснения за неща, които и на мен на са ми пределно ясни.  Докато малкият ми син не хареса този отговор и ужасно се притесни и каза, че не искал да живея в сърцето му и изобщо му се стори странна цялата концепция, така че явно следващия път, като реши да ме попита, ще трябва да мисля някакви други обяснения. Но за сметка на това, темата за смъртта явно го заинтересува, защото измислените приказки които разказва (вариации на приказките, които ние му четем и разказваме) винаги завършват и със смърт, освен с хепиенд - някои от героите умират, не задължително лошите, някои остават живи. Много е забавен. Не знам обаче как някой психолог ще изтълкува тази "обсесия със смъртта", която проявява периодично. 

Снощи Александра ми каза, че когато умрат майките пазят децата си от небето. Попитах я откъде го знае и тя ми отговори, че така мисли че е. Предолагам, че отнякъде го е чула... но не е от мен.

Снощи ходихме на цирк. Разговора започна от въпроса "Защо е тъмно?" (след представлението)
Отговор: "Защото Слънцето се е скрило"...след безкрайните защо, стигам до отговора"Защото земята така се е завъртяля". Ама защо? А ако спре да се върти? Е, тука вече директно казах, че такава възможност няма. И пак въпрос, ама все пак, ако спре да се върти? Поне 10 пъти ме попита и аз вече бяха на ръба на търпението си. Накрая я попитах, какво би станало според нея, ако спре да се върти земята и зашо изобщо трябва да спира да се върти. И тя ми каза:"Ами като станем звездички ще спре сигурно.....
И се започна, ама кога ще станем звездички, искам и аз да стана звездичка....( ), кога ще ми дойде времето....
И накрая ме довърши с бодър глас: Е, нали после пак ще се родим?!

Да си призная, с някой от отговорите на мъниците ви просто се усмихвах..Такива слънца растат покрай нас, по мъдри понякога, отколкото предполагаме 

В толкова много детски книжки и филми смъртта съвсем осезателно присъства... моят син я среЩна като беШе почти 3 годиШен, с Цар Лъв. То не бяха сълзи, и драма..свърШваШе филма, и моментално се пускаШе отново, та "да видя, чЕ на Симба татко му всъЩност не е умрял", или "то е само на кино, мамо". НА 4 среЩнахме смъртта и у дома, когато си отиде моят татко. Много плаках, и пред него, майка ми и тя. Аз му казах, чЕ дядо си е отиЩъл, а той: "знам, ама той сега е звездичка и Ще ни пази от там, а ние Ще му казваме лека ноЩ"..

Та и аз съм от мъжките майки,  дето не трябва да остаряват, да пълнеят  (това последното заради пиЩните форми на бабите  ), да се обличАт смеШно (каквото и да значи това), и  да умират. Не съм го лъгала никога, не се обяснявам и не давам обеЩания за вечен живот, обачЕ го обръЩам на Шега (в повечето случАи е било възможно). КАто не е било до Шега, се ГуШкаме, и си казваме, чЕ ЩЕ се помолим, ниЩо и никога да не ни разделя...а пък ако се наложи, тогава Ще го мислим. Знам, чЕ такива разговори са едни от моментите, в които "да си мама, не е лесно" 

Има си много стара и прекрасна баба (на 92), която обожава, обачЕ философски е приел, чЕ може да не я види, когато се прибира следваЩия път: ("за това, мамо, първо в ... Ще отида, за да видя баба Д..., да можем да се наиграем и наприказваме"  )

Не ме е питал той дали Ще умре. С отговор на този въпрос няма да ми е лесно. Работила съм с деца в терминално състояние. благодарна съм, чЕ не ми задаваха този въпрос и те...

А, и това  : преди десетина години си намерих папка с рисунки (от към 4 до 7 годиШна), на която пиШеШе: На Царицата на света, която никога няма да умре  (спомням си, чЕ си мислех, чЕ царете и цариците никога не умират)

Та такива мисли исках да споделя с вас покрай темата   

Много прегръдки на всички чувствителни мами 

Какво значи това състояние-предсмъртно ли?

Да, извинявам се 

При нас просто нямаше време за обяснения
бяха малки когато бабата на супруга ми почина
а скоро почина и баща му , най гадното е че те бяха там като го намериха
и като го изнасяха в линейката
съжалявам че не можах да им спестя тази картина
даже настояха да дойдат на погребението

Разговорите за смъртта със сина ми започнаха, когато почина неговата баба- моята майка. Тогава той беше на три години. Той е едно извънредно умно и чувствително дете и още веднага му обясних какво се е случило, от какво е починала баба му и т.н. Тя изключително много му липсваше, но интересно, че всъщност той преживя мъката си по нея на следващата година. Тогава настъпи един период, в който той едва ли не всяка вечер избухваше в неудържим плач за това колко му е мъчно, как се страхува от смъртта, как се бои да не изгуби един ден и нас. Заедно с това дойде и страхът от собствената му смърт- нещо, което ме изненада, защото по принцип децата живеят с чувството за безсмъртие и поне аз лично не си спомням като малка да ме е било страх от това, то просто беше нещо немислимо, извън представите ми. Най-мъчителното в тези разговори е, че на децата много им се иска да получат гаранции от нас, че винаги ще бъдем до тях, че няма да умрем, както и те няма да умрат. Ясно е, че от такива лъжи няма смисъл, а и не са полезни за самите деца. Старая се да говоря за смъртта така, както аз вярвам и чувствам, като в същото време акцентирам върху позитивното- това, че сега сме заедно, че животът е нещо хубаво, че трябва да му се радваме и да го живеем пълноценно, да се обичаме един друг. Аз вярвам в живота след смъртта и по тази причина обяснявам  на сина си, че хората не изчезват след като умрат, а започват друг живот, за който обаче ние нищо не можем да знаем. Казвала съм му, че със смъртта обичта между него и баба му не си е отишла, че баба му със сигурност продължава да го обича все така силно, където и да се намира, а и той продължава да я помни и да я обича. Също така, споделям с него убеждението си, че ако човек е запазил сърцето си чисто и живял достойно и честно на земята, след смъртта могат да му се случат само хубави неща. Не го оставям да живее с илюзии и съм му казвала, че никой не знае кога ще умре и винаги съществува вероятност това да стане внезапно, независимо от възрастта, но винаги добавям, че все пак в повечето случаи човек умира, когато остарее.

Така че, ако мога да обобщя с няколко думи, за смъртта трябва да говорим на децата това, в което вярваме и чувстваме, както, разбира се и това, което отговаря на реалността- а именно, че всеки е смъртен и смъртта е нещо, което може да се случи във всеки момент и място, без да задълбаваме в темата, и в същото време, да се стремим да завършваме разговора с позитивно чувство, като поставяме акцент върху живота, радостта и обичта.