Родителските амбиции - малки, големи, прекалени?

Нашите родители имали ли са амбиции за нас? Да
Как са го изразили и повлияли? Насочвали са ме  чрез разговори, подтиквайки ме сама да направя своя избор и взема съответното решение.

Какви родители сме ние - какви са нашите амбиции и как се отразяват на децата ни? Аз лично се мисля за умерено амбициозна. Не бих влязла от прекалена амбиция в остри пререкания с дъщеря ми.

Къде е границата между нашите амбиции и тези на децата ни? Много тънка.

Имат ли нужда децата ни от това? Да, ако след време не искат да бъдат неудачници. Все пак “Не питай старо, а патило”.

Времето, в което живеем определя ли родителските амбиции? Да, категорично. Всяко време бележи съзнанието на съвремениците, и нашето включително.

Кога амбициите стават прекалени?
Когато надхвърлят възможностите на детето, когато влизат в рязък конфликт с желанията му и провокират обратен ефект.

Също толкова амбициозни и за себе си ли сме? Откровено казано, не.

Да, майка ми беше изключително амбициозна. Никога, обаче, не е упражнявала директен натиск, така че някой от нас да почувства липсата на свобода сам да взима важните си решения или да се чувства притиснат по какъвто и да било начин. Но каквото и да сме правили винаги ни е било кристално ясно какво е мнението на родителите ни по въпроса.

Аз се считам за умерено амбициозна. Във всеки случай не съм от категорията на майка ми сякаш. Или поне се лаская така да си мисля. Хубавото при моите родители беше, че никога не са очаквали от нас нещо, което е било свръх нашите възможности. Изискванията бяха високи, но напълно постижими. И аз считам, че поне в това отношение гледам реално на нещата. Никога не бих искала от тях невъзможното и не бих ги тласкала към нещо, за което нямат талант. А и при липса на желания от тяхна страна. Декларирането на претенции и изисквания към детето го тласка напред и да му помага да се ориентира в собствените си качества, в тези на останалите, в това какво може и иска. Поне в много ранният етап от развитието му това е основна мотивация.

Моите деца на този етап не са заявили някакви лесно разпознаваеми амбиции. Изобщо не ги усещам като амбициозни. Малки са още. А и не съм убедена доколко качеството да си напорист, амбициозен и мотивиран да гониш и постигаш неща е въпрос на характер и доколко на възпитание. Аз самата съм инертна сякаш, но ако реша нещо да направя съм непреклонна и изключително упорита. Няма за мен "не мога" и "не знам". Задължително опитвам и търся пътища. Това искам да науча и децата. Никога да не започват каквото и да е с "не мога". Такова отношение към каквото и да било, дори към най-елементарното нещо е в състояние да ме доведе до ярост.

Кога амбициите са прекалени не знам, но кога са нездрави се вижда с невъоръжено око. Аз лично се считам за доволно интелигентна и не смятам, че имам нездрави амбиции нито за себе си, нито за децата си. Иначе, аз, като всеки уважаващ себе си родител, очаквам те да постигнат в пъти повече от мен самата.  Дали съм прекалено амбициозна?

Даже и родителите ми да са имали амбиции за мен, ме оставиха да следвам своите собствени желания. Дори в моментите, когато те са противоречали на техните. За което съм им благодарна   
Ако успея, ще направя същто с дъщеря ми - ще казвам мнението си, ще помагам с каквото мога, ще бъда до нея, даже и в грешките й.
Прекалената родилеска амбиция пречи на детето, поне според мен 

Само да не са болни,че става лошо!
Аз съм дете-жертва на болните амбиции на баща си!

Това съвпада с моето мнение по въпроса.
Ще се стремя да не преследвам дъщеря си с моите амбиции. От сега мъжът ми често ми казва- Нали няма да й се караш много, ако получава често двойки 
Сериозно- бих искала да оставя детето си да се развива по свой собствен път. Дано успея.

Поради амбициите на майка ми да живее моя живот, сега сме в крайно обтегнати отношения.
Винаги е била строга, сериозна, вечно изискваща - но и вечно недоволна.
Амбициите неразвили се в нейният живот прехвърли върху мен.
Първият и последен път в който ми каза, че се гордее с мен, беше след като родих малкия си син.
Вече не контактуваме, тя ми е от край време напълно чужда.
Тъжно.

Наистина тъжно. Но за съжаление не си изолиран случай 

И аз си задавам често този въпрос, родителите ми не са демонстрирали никога амбиции за мен или сестра ми. Слава богу, че и двете намерихме своите призвания.
Определено имам амбиции за синовете си. От време на време се усещам, че настъпвам границата, много ми е трудно да дозирам нещата в тази насока. Ще следя темата - струва ми се много полезна!

Според мен най-важно е да показваме и да казваме на децата си колко ги обичаме.
Аз постоянно го правя. Гушкам ги, целувам ги.
Сега виждам, че малкият ми син е много музикален - цял ден може да седи и слуша музика, натиска с 1 пръстче детското пиано и дрънка на детска китара.
Да - ще му купя истинско пиано някой ден, но дали ще се развива в тази насока зависи само от него. И каквото и да решат и двамата ми синове аз винаги ще ги подкрепям и обичам.

Моята майка е много амбициозна жена и е постигнала всичко в живота си сама водена от желанието си да се докаже. Към мен също беше амбициозна. Аз обаче се оказах по- умерен човек /и голям инат също така/ и направо се ужасявах от хилядите възможности, които ми посочваше и от които рядко се възползвах  . Винаги се е опитвала да ме подтикне да отида още по- нагоре и напред в нещата, с които съм се занимавала и занимавам, но аз изобщо не съм амбициозна и това, което съм имала и имам, и живота, който водя са ми стигали. Не знам- определено ме тормозеха високите изисквания от най- ранна възраст към мен. Каквото и да постигнех и направех, все се оказваше, че съм "можела повече", пък аз толкова си можех, или толкова исках да мога и се обезсърчавах, че този водовъртеж на доказване няма край.
Смятам да оставя детето си да ме води с желанията си. Ще го подкрепям и насочвам разбира се, но едва ли ще му вдигна летвата, колкото беше вдигната при мен...

Сложно е.
Решила съм да съм амбициозна към сина си само от гледната точка на насочването. 
Аз съм гледана изключително строго, затова сега гледам изключително либерално. Летвата винаги е била много висока, но ще се старая аз самата да не я свалям пък прекалено ниско. Отношенията ми с родителите ми са леко обтегнати.. с тенденция да станат доста обтегнати май.
Искам детето ми да е щастливо, а задоволяването на амбициите не прави това. Независимо дали на собствените му амбиции или на моите. Щастието е това то да е доволно от това, което има. А амбицията стои в противовес с това.. тя ескалира ... постигаш нещо и поставяш нов праг и се стремиш към следващото нещо - ако си много амбициозен. И така никога не си щастлив, защото никога нямаш това което искаш.. не го смятам за правилно. Даже според мен прекалената амбиция и високата летва правят човека нещастен. 
За мен въпросът е сложен. Обучението, ученето, развитието, трупането на знания и тапии като цяло е нещо хубаво, наистина образованието е необходимост и огромно благо, но е само капка в морето на щастието на човека. Така мисля общо взето... на теория - дано да успея да приложа всичко това на практика, без да сваля прекомерно много летвата на детето си.

Това за обичта и подкрепата е естествено и задължително според мен. И при нас единия е музикален, но аз засега на нестоявам в тази насока. Единственото за което "натискам" са езиците - засега.
Забелязах обаче и една друга зависимост, тези които са били жертва на прекалени родителски амбиции, явно са доста по-толерантни като родители.

casiopea много интересна и нестандартна теза застъпваш, струва си да се замисли човек върху думите ти!

Да, много любопитна тема..... Благодатна, по-скоро..

Моите родители, лично никога не са били амбициозни към мен самата.
Бяха вложили цялата си страст и очквания към по-голямата ми сестра.
Не, наясно съм била винаги с фактите и ги приемам такива, каквито са. Аз също много обичам сестра ми.

Напук на всички техни амбиции, сестра ми си провали сама живота, айде да не съм толкова рязка и директна -поообърка го още след 8-ми клас.
Беше отличничка, уж, ама си вземаше фалшиви бележки, бягаше от училище, забременя от мъж, за който нашите и забранявах да се вижда. Роди на 18 г. и пр. Разведе се след това.... Тъжно.
При мен нещата бяха точно обратно. Никой не е очаквал или искал нещо от мен...
Аз пък най-неочаквано също така, по някакъв начин сама съм се амбицирала от този факт.
Исках аз да дам на нашите радостта, която сестра ми не можа да им даде.
Сама ходих по изпити за гимназията, после на кандидат -студенстките и т.н. Все сама...
И сама съм постигала всичките си успехи. Знаех, че така ще зарадвам родителите си... Може би така, подсъзнателно съм искала да им покажа, че АЗ съм по-добрата от двете ни.
Чиста проба конкуренция, спорде мен....

Разказах, моята си история...
А сега, вие, ме научете, как да се справям с прекалената бабина/свекина амбиция.

Момичета,
много се радвам, че темата ви харесва.
Периодично в главата ми нахлуват стотици въпроси и все се опитвам да намеря равновесието.
Ужасяват ме и двете крайности - глутница настръхнали родители по конкурси, както и напълно оставили децата си на самотек.
Мисля, че по-голяма част от родителите се стараем да сме разумни и чувствителни към възможностите и желанията на децата си.

Опитът на всяка от нас (татковците да не се обиждат) си заслужава да бъде споделен - ще се обогатим взаимно емоционално и практически.

Преди две седмици спорихме с баща ми - трябва ли детето да се НАКАРА да прави нещо. Аз категорично отстоях позицията, че децата трябва да се МОТИВИРАТ да дадат най-доброто от своите възможности. И то заради самите тях, а не заради гордостта на родителите. детето трябва да бъде щастливо, а не сочено за пример.
Майка ми имаше добри намерения, но методите й бяха неприемливи, поради което аз никога не се налагам на децата си.
Тази пролет синът ми участва в републиканско първенство по спорта, който тренира. Първото му изпълнение му донесе трето място в тази категория. Отстрани го видях, че можеше да се справи по-добре, още не беше влязъл в ритъм. Отидох при него, похвалих го за третото му място, казах му, че се гордея с него, попитах го какво следва и го посъветвах да се отпусне и да играе заради себе си, не заради медали. На следващото изпълнение взе първо място, после имаше още втори и трети места. В крайна сметка седем участия - седем медала. Не пиша това да се хваля, а да покажа как родителите трябва да се контролират  да не натякват на децата си своите очаквания за техните постъпки.

Да, това с амбициозните баби е още по-интересно. Копче, даде интересен нюанс на темата. 

Ние живеем с майка ми. Децата имат досег с нея почти толкова, колкото и с мен. Аз съм възпитавана строго и съм доста резервиран и студен човек. Но не и по отношение на децата си. Майка ми е като сфинкс - ледена и вечно изискваща. За нея никога нищо не е достатъчно добре направено, винаги иска още и още. И докато аз нямам проблем с това - мога и да го подмина, да махма с ръка, да я парирам, да й се противопоставя, то децата не успяват. Или по-скоро дъщеря ми. Сякаш майка ми несъзнателно се е съсредоточила върху Наталия. Момчетата не ги натиска по никакъв параграф, но Наталия... ох, Наталия... Няма начин да успее да угоди на баба си. Наталия е най-отговорното, послушно, лесно водещо се дете, съвестно, изпълнително и чувствително. Тя единствена се бори за това, което постига с ясната мисъл, че трябва, със знанието, че ще успее като положи усилие, с отговорността към това, което знае че искаме от нея. И точно тази приказна малка трудолюбива мравчица е вечно на прицела на баба си. Аз винаги гледам да заставам между двете, вечно поемам "ударите" на майка и се стремя да спестявам на Наталка, което мога, но майка просто не се спира. И когато се скараме и й кажа "остави я намира, това не съм аз, тя е ранима" майка сякаш става бик на червено. Неее, аз я глезя, не изисквам достатъчно, примирявам се с липсата й на амбиция и със стремежа й да е незабележима и посредствена /което Наталка определено не е/, и т.н, и т.н. Тази война я водим вече трета година. Битка след битка става все по-непримирима и се стига дотам, че дори в случаите, когато майка ми е неоспоримо права, аз пак заемам страната на детето, което не бих направила посмъртно, ако не е само идеята дори да съм в контра на баба й.

Ситуацията се усложнява неимоверно много от свекърва ми, която пък я гледа по половин ден и е на мнение, че аз пък съм прекалено взискателна, че засипвам детето с много и непосилни задачи и изисквания, че я претрупвам със занимания и непрекъснато я подлагам на неимоверен натиск. В резултат на което, сякаш напук я подкокоросва да не изпълнява това, което искам от нея.

В същото това време, всички сме толкова заети да се занимаваме с леката, мека и послушна Наталия, че брат й расте напълно необезпокояван, задоволява всеки свой каприз незабележимо, но сигурно и всички го смятат за напълно неординарен и изключителен.

Ами ето още малко от графа личен опит. Може и с момичетата да е малко по-различно, но с момчетата ..... не ги ли караш да учат и не настояваш ли според мен е 1 на 1000 някое от тях да е толкоз ученолюбиво, че само да седне да учи.
Това за което аз настоявам и натискам моите и не се поддавам на никакви жалвания е езиковата подготовка. Просто съм непреклонна. Страх ме е да не им е много, но без това не може. Просто не мога да оставя умни и интелигентни деца заради мързел и палавост да имат важни пропуски в образованието.
Големия ми син доскоро вървеше еднакво и по математика и по хуманитарните предмети - но от това лято има явно изразени предпочитания към историята. Ако се насочи в тази област ще го подкрепя разбира се, макар че там не ми е силната страна определено и трудно мога да му помагам лично.
За малкия е още рано.

аааа, моля ти се. И щерката все трябва да я подтикваш. Не случих явно с нея на ученолюбие, но дано синчето е кат' мен  и баща си де

Аз съм в много по-голяма степен по-амбициозна от майка ми. Някъде, колкото баща ми, че и малко повечко. Пък да видим до къде ще стигна/стигнем. Естесвено, че всичко е обвито в кадифена ръкавица. 

Но ето сега конфликтът: обожавам майка ми и баща ми разбира се, че не са ми се натрапвали и налагали, но аз за някой нещица ще се наложа над децата ми, неминуемо е. Какви ще са ни отношенията, тогава? 

Долу горе така беше при мен и голямата ми сестра. Тя обаче беше и непокорна и по-голяма и вечно на нож...

Аз си растях тихо и незабележимо почти. Единствения път, когато родителите ми ме 'принудиха' за нещо беше да уча в друг град на 12. Толкова. За останалото бяха по-скоро неамбициозни към мен. Целите, които ми поставяха бяха лесно изпълними и за това и си останах мързелива. Те пък нито веднъж не ме похвалиха за нищо. И до сега е така... веднъж се пошегувах с баща ми, че и министър председател да стана той ще каже нещо от сорта: "То пък една държава..." 

Не е лошо да си амбициозен родител по отношение на децата си - мисля аз. Въпросът е да им поставяш високи, но изпълними цели и да не ги правиш нещастни. Да се съобразяваш с възможностите им. Но пък и да не ги подценяваш.
Колкото е лошо да си прекалено изискващ към децата си, толкова е лошо и да ги подценяваш и да не ги мотивираш да се развиват. Дори мисля, че второто е по-лошо и ме е страх много да не ми се случи и на мен.

Нашите родители имали ли са амбиции за нас? Как са го изразили и повлияли? - Моите не, не бих казала, приемали са всяко мое решение, ако съм питала - казват си мнението, но никога не са се опитвали да ми влияят. Но и тази крайност не я смятам за правилна. Правилното винаги е по средата. Виж, родителите на мъжа ми са много крайни в другата посока 

Какви родители сме ние - какви са нашите амбиции и как се отразяват на децата ни? -Синът ми още е малък и не мога да дам реална преценка засега.

Къде е границата между нашите амбиции и тези на децата ни? - Границата може да е ясно очертана, може и изобщо да липсва. Зависи от комплексите и умствения багаж на родителите.

Имат ли нужда децата ни от това? - Да, но като подкрепа, изслушване и леко насочване.

Времето, в което живеем определя ли родителските амбиции? - Мисля, че да.

Кога амбициите стават прекалени? - Когато се пропусне важната разлика, че детето ми не съм Аз и че е отделна личност със собствени мечти, интереси и разбирания. За съжаление, често се случва.

Също толкова амбициозни и за себе си ли сме? - Аз не съм амбициозна и напориста.

Преди време пуснах такава тема. Интересна е. Много даже.
Продължавам да твърдя, че няма амбициозни деца, има амбициозни родители.
За себе си признавам - от тях съм.

Има, има. Познавам много 

Дали са много...не знам...
Ромско момиче. Майката и бащата - абсолютно неграмотни.
Тя - пълна отличничка. Интересуваше се много от история и литература.
Алинка - момичето с амбиции от предния чин. 

Не мисля, че някога са имали планове за мен - каква ще стана, какво ще работя, как ще живея... Искали са единствено да да не излизам от "нармалните" за тях рамки - да съм отн. добра ученичка, да завърша висше, да имам нормално семейство... Не мисля, че е било правилно. Малко повече подтикване и насочване щеше да ми дойде добре. Когато дойде време да кандидатствам, така и не бях осъзнала, че това, което ще следвам, ще определи животът ми по нататък. Исках просто да вляза някъде, за да не се "изложа" и за да не трябва да работя /още преди крайните класирания бащи ми ми връчваше обявите за работа във вестника /. Сега отчитам, че съм имала и имам влечение към медицината, че от мен би станал и добър архитект. Но за първото не вярвах, че ще успея, а второто така и не го осъзнах. А родителите ми може би можеха да ми помогнат и в двата случая...
Искам децата ми на първо място да са щастливи. Следя интересите и заложбите им, опитвам се да ги подтиквам в определени области. Стремя се да не прекалявам, но и да не оставям всичко на тях.
Границата... Рано е да се каже. Надявам се техните амбиции, породени от вложеното у тях от мен, да бъдат и мои амбиции. Но все пак това, което те искат за своето бъдеще е по-важно от моите планове и ще опитам да се съобразя. Важното е да имат амбиции и желание да ги изпълнят.
Имат. Но не да им се натрапва. По-скоро да знаят, че родителите им се интересуват за тяхното бъдеще, готови са да разговорят с тях, да ги насочват, да ги подкрепят....
Да, времето ги определя. Надали баба ми е имала същите амбиции за децата си, каквито аз имам за своите
Стават самоцелни, когато родителят забрави, че се отнасят до детето му, а не до него самият. когато спре да се съобразява с индивидуалните възможности и интереси на рожбата си.
Не съм амбициозна. Ще бъда лош пример

Нашите родители имали ли са амбиции за нас? Как са го изразили и повлияли? Баща ми никога не е имал амбиции към нас, оставяше ни да бъдем такива, каквито сме, а майка специално мен много ме юркаше, но пък аз постоянно бях на нож с нея /и още съм/, защото не давам да ми се месят, и колкото повече ме натискат, аз толкова повече се противопоставям.Може би не е намерила правилният подход към мен.
Какви родители сме ние - какви са нашите амбиции и как се отразяват на децата ни? Аз си признавам, че съм амбициозна, работя, за да мотивирам децата ми да реализират потенциала си, но никога не бих ги накарала да се захващат с нещо, което не им е по сърце, защото насила хубост не става.
Къде е границата между нашите амбиции и тези на децата ни? Границата се минава, тогава, когато нуждите и желанията на децата спират да бъдат забелязвани от родителя, когато той се опита да налага волята си въпреки нежеланието на детето.
Имат ли нужда децата ни от това? Имат нужда да бъдат мотивирани и насърчавани, да се научат да вярват в себе си и възможностите си, имат нужда да знаят, че са обичани и че родителите винаги ще ги подкрепят.
Времето, в което живеем определя ли родителските амбиции? да
Кога амбициите стават прекалени? когато се прекрачат границите.
Също толкова амбициозни и за себе си ли сме? да, амбициозна както за себе си, така и за хората около мен, не се задоволявам с половинчати неща и не се отказвам лесно.

Сега, докато четях споделеното от всички, си мисля, че може би част от равновесието е следното:

Коя е границата, къде прекаляваме и вместо да ги поощрим, ги водим към недоволство?
Дали нашите родители са били толкова взискателни към нас, колкото и ние към децата си?
Ако се поставим на мястото на децата си, бихме ли се справили, би ли ни харесало?

На моменти хич, ама хич не си харесвам отговорите - усетя, че съм прекалила. Стане ми криво, пък после преглътна хапа. Дожалее ми за децата и си "опичам акъла". Ама май е до следващия път. Докато нещо границите се преместят.

Нашите родители имали ли са амбиции за нас? Как са го изразили и повлияли?

Имали са амбиции дотолкова, доколкото да бъда с хубав успех и да кандидатствам. Майка ми ме е насочвала в това нещо. не съм избирала съвсем сама. Амбиции да пея, свиря, танцувам и пр. не са имали

Какви родители сме ние - какви са нашите амбиции и как се отразяват на децата ни?

Аз съм сигурна за себе си, че ще влияя на дъщеря си. Надявам се да го правя под формата на съвети, а не авторитарно. Смятам, че човек ако е ралист би могъл да прецени относително реално възможностите на детето си.

Къде е границата между нашите амбиции и тези на децата ни?

 Нямам идея..

Имат ли нужда децата ни от това?

Да! Имат нужда! Но не от болни амбиции. Аз не смятам, че има родители, които не си мислят какви таланти и умения има детето им и как може да се научи на това или на онова

Времето, в което живеем определя ли родителските амбиции?

Всяко време си е със съответните амбиции


Кога амбициите стават прекалени?

Тогава, когато детето няма съответното умениа, а родителя си мисли, че е велик художник примерно. Или когато даден талан се превърне в самоцел (и за дете, и за родител)

Също толкова амбициозни и за себе си ли сме?

Не!! По простата причина, че всеки иска за детето си наааай-доброто. Нормално е амбициите към детето да са по-големи от собствените.

Не мисля че имам голями амбиций.Искам самом да е добър ученик и да спортува .По натам от него зависи.Първо се старая да стане ЧОВЕК

Моите родители никога не са имали огромни амбиции към мен - аз съм ги имала за себе си... а те ме подкрепяха във всичко и ми осигуряваха, само те знаят как, всичко необходимо-курсове, школи, учители, каквото исках.
Много съм им благодарна, единственият минус е, че не ме насочиха много добре и малко си разпилях силите (средното образование ми е едно, висшето друго, работя нещо трето) поради което така и не мога да си намеря добра работа и да се почувствам реализиран професионално човек
За децата нямам специални грандиозни амбиции, искам да подкрепям талантите им и да ги науча да бъдат трудолюбиви и упорити, ще се радвам ако са щастливи от работата си и удовлетворени. Мисля, че без прекален натиск, с подкрепа и насочване към това, в което са силни, могат да да постигнат много.
Ева има златни ръце и е много търпелива, иска да стане лекар и като ги съчетая ми идва наум нещо като рехабилитатор, например.
Кристиан е много артистичен и рисува чудесно, но не съм сигурна накъде ще се насочи.
Накратко мисля, че е важно да са щастливи, а не толкова светът да чуе за тях.

"Нямаха никакви амбиции и бяха щастливи като миди" във "Фарс или никога повече самота", ако не се лъжа, се мъдри на първа страница. Е, това ми се вижда възможно най-празния живот. Докато зависи от мене т.е. до 18 години, това не мога да го допусна.
Не ми се ще да съм толкова амбициозна майка, но това съм аз. Помагам много, поощрявам много, за последното тържество на детската дори получих грамота "заслужил родител", но и изисквам много. Надявам се госпожата в училище да е просто ДОБРА, детето просто да я обича.