загуба на домашен любимец

agia , разбирам те много добре, защото и моята Доли почина на Коледа...Пред нас също стоеше дилема дали да изберем евтаназия, но тя сякаш разбра колко беше трудно за мен това решение и... . Много е тежко! Прегръщам те! 

  наистина е много тежко. цялото семейство сме като болни.

на колко години беше Доли?

съжалявам и аз те разбирам кучето ми умря на 10 -април месец-и все още ми е мн мъчно за нея -казваше се Тара ,много я обичах-и тя се разболя и мислехме ,че ще трябва да я приспим ,но тя почина ,след 1 седмица боледуване имаше няколко дена подобрение,но така и не се оправи  

да, много е тежко, наистина.

На сина ми казахме, че Лари е при лекари и те се грижат за него. Със съпруга ми нямаме сили да му кажем истината. Най-вече, че позволихме да го приспят, въпреки, че и двамата осъзнаваме, че това беше най-доброто за Лари.

Съпруга ми се страхува, че сина ни ще ни намрази и няма да ни разбере.

Не знаем как да му кажем истината. Ники/сина ни/ беше много привързан към кучето. От самото си раждане е с Ларко.

Дайте съвет. Чувстваме се много виновни.

 

когато бях малка имахме един пудел които маика м,и гледаше от малка,приспаха я на ч3 год и ни бяха казали ,че е още в болницата -после ни казаха ,че е починала.Не мога да се сетя дали ни казаха тогажа ,че са приспали или след време .изчакаите малко и му кажете-може да кажете ,че е починало там  и след време даму кажете истината малко като порасне

благодаря за съвета.

ами май така ще направим. дано детенце ни разбере.

 

за нищо-още веднъж мн съжалявам за кучето ти ,а детенцетот и на колко години е ?

Никола е на 9г. Сега ще е 3 клас.

Мислим да вземем кученцето на свекърва ми - пудел при нас. Тя е от Варна, а ние живеем в София.

без малко в понеделник и аз да си загубя дом. любимец...
Но го спасих, слава на Бог 

Много е тежко, знам го. Губила съм 

Напълно те разбирам, защото преди няколко месеца се наложи да преспим нашата котка, която беше на 15 години.      Много ни беше мъчно, но доктора каза че дните които и остават ще бъдат мъчителни за нея. Съжалявам за загубата ти   

И аз добре те разбирам и  Знам колко е тъжно,изживяхме го преди няколко години,когато на Бъдни вечер Джили,нашето коли,получи инсулт и се наложи на сутринта на Коледа да я приспим.Няма да ти пиша за ужасната коледна нощ ,която изживяхме,сложих я да спи до леглото ми ,на няколко пъти и правих изкуствено дишане в устата и  и вадихме езика, защото тя го гълташе непрекъснато и  се задушаваше.Кучката си имаше личен доктор,който я познаваше от 1-месечно кутре ,чудесен професионалист,обичаш истински животните, още вечерта се консултирахме с него .Едвам дочакахме да се съмне и го повикахме отново и на Коледа 2004г. в 8.30 я преспахме.Погребахме я в полето,на едно от любимите ни места ,на които ходехме на разходка.Синът ни беше в чужбина и макар ,че е доста по-голям от вашето момченце сърце не ми даваше да му кажа по телефона.На въпросите как е Джили все смънквах нещо и той беше започнал да се досеща ,че нещо не е на ред.Казах му може би след 5-6 месеца след настойчивия въпрос,,Как е Джили, защо не говорите нищо за нея?''Много трудно го изживя и той ,затвори ми телефона и от тогава никога не е искал да говорим за кучето.Децата ми също израснаха с него ,за нас Джили беше член от семейството ,най малкото ,но и най послушното ми детенце.
Вашето детенце според мен не е малко,мисля че би разбрало ако му кажете истината.Така и по -лесно всички заедно бихте превъзмогнали мъката  по любимеца ви.Но вие си знаете най-добре.За мен лъжата не е добро решение.

agia, Моята Доли беше на 13 години и 8 месеца, порода коли и също като  кучето на djily, през 2005г. получи инсулт, от който се беше почти възстановила, но преди Коледа направи възпаление на матката и се наложи да я оперираме и според лекаря от упойката или се е възбудило огнището на стария инсулт или е получила нов, защото повече не можа да се изправи...иначе проблема с матката беше отстранен и според лекаря нямаше вътрешни болести, които да й пречат да превъзмогне операцията и да живее още няколко години. Гледахме си я няколко дни след операцията, но тя нито правеше опити да се изправи, нито да се храни..Тя беше изключително деликатно куче и както вече ви разказах просто ни "освободи" от тежкото решение, което предстоеше да вземем. Т.е. да взема аз, защото ТЯ беше МОЕТО КУЧЕ!!  Съжалявам! Не исках да ви разстройвам допълнително!!

Когато състоянието на животинката стигне до там, че да е в тежест и мъка на самата себе си - най-доброто решение е евтаназията, няма смисъл нито да се мъчи горкото то, нито стопаните. Така че угризения не бива да има.
Ужасно е да загубиш близко същество, за съжаление всеки го чака нещо такова...

Ава,съжалявам за Доли
Колитата според мен са изключителни кучета,само който е имал такова куче,знае за какво говорим.

ох ох и аз една тема подхванах, тъжна, но имах нужда да поговоря с някой, като Вас момичета.

ами да djily мисля, че си права и трябва да кажем истината на сина ни, колкото и болезнена да е тя.

той е много чувствително дете, но заедно ще преодолеем загубата.

djily след загубата на Джили взехте ли си ново куче.

agia, не знам как ще реагира детето ти... Вероятно няма да го приеме лесно... Моя съвет е да отклонявате темата, за сега не му казвайте. Като деца със сестра ми гледахме морско свинтче. Гледахме го 8г., но един ден забелязахме, че едното му задно краче е много надуто. Водихме го на лекар, казаха ни, че имало тумор и не можело да се спаси (ситуацията беше много сложна, животинката беше дърта, свинтчетата живеят до 9г., казаха ни, че може да изрежат тумора, но ще го махнат заедно с крачето), не искахме да го мъчиме... след още няколко дни взе да се влошава, не се хранеше, отслабна, наложи се да го присипим... Какъв рев беше за тази животинка... Обичам животните, но е много тежко когато трябва да се разделиш с него.
 

ами ха де, и аз това се чудя како да правим. може пак да изчакаме докато вземем пудела на свекърва ми в къщи и тогава някак си да му кажем.

не знам. тотално съм объркана. преди малко пак сина ни пита дали Ларко е добре при докторите и аз трябваше да смънкам нещо.

не мога да крия истината дълго време.

Не ,agia,не сме си взели куче ,макар ,че на моменти много ми се иска.
Каквото и куче да вземем ,няма да е Джили.За нас тя беше буквално член от семейството ,само дето не можеше да говори.Разбираше ни дори по погледа,никога не сме и се карали и били.
Сега дъщерята си взе от 2 години котарак-Веско-коренно различно животно ,но се привързахме и макар и трудно, го заобичахме.

Съчувствам ти-хем ти е мъчно за кучето ,хем да не те види детето тъжна
Много е трудно,разбирам те

Дай си време да го преживееш, не бързай с нов домашен любимец - никой нов не може да заеме мястото на стария, затова преживей го и после ако си готова, можеш да помислиш за ново куче. Така мисля аз..
Съжалявам за загубите на всички ви..

мойта Тара беше боксерка,чувала съм ,4е те наи се усещали ,защото тя милата не можеше да остане сама ж стаята-освен ако нямаше никои в апартамента,все идваше при нас ,даже си спомням ,4е сутрин идваше при мен качваше сена леглото -като аз бях между лапите и а главата и към лицето ми и почваше да ме целува -толкова ми липсва-даже съм си сложила 3 неини сними на огледалото ми и винаги си я гледам и си спомням за нея  ,ние имахме още едно куче с нея-така ,4е то остана-но се чувста много силно липсата и-всио1ки бяхме по -привързани към нея

мн съжалявам   

Юни месец и аз загубих котката си - Соня. Падна от терасата и не се върна повече. Старичка беше, девет години живя вкъщи. Една нощ (бяха големите юнски жеги) падна (или сама е скочила, не знам) от терасата. Слязох да я търся веднага, виках я, нямаше я. На другия ден сутринта ни вест, ни кост от нея. Тя всяка година си падаше по веднъж-два пъти от терасата, но винаги се връщаше веднага. Но този път, не. Като се върнах от работа, я видях просната точно под терасата, умряла. Един комшия каза, че е видял някакъв котарак как я души. Гонил го няколко пъти, но, изглежда, накрая е успял да я удуши. Комшията не знаел, че е нашата котка, мислел, че е улична някаква. Горката, цял живот не беше излизала навън, не е била подготвена за живота на улицата. Макар че правеше пакости и понякога ми се щеше да се отърва от нея, като умря, ревах като магаре. Сутринта отидох като китайка на работа. И сега ми става гадно, като се сетя.

Тъжно е, когато те си отиват.. 
За съжаление по кратък е техният живот, а болката от липсата им е безумно голяма. Макар че се реших да си взема отново коте, моята котка която гледах 16г. ми липсва  всеки ден. 

През 6 месеца се наложи да приспя и двете си животинки - котките ми, майка и син. Бъбречна недостатъчност. И аз, и лекарите направихме всичко възможно. Не се получи. Нямаше и как. По съвет на ветеринарите ги приспахме. Това беше преди 2 - 2.5 години. Още плача за тях като се сетя. И безкрайно много ми липсват. Вече не мога и да си помисля да си взема животинка вкъщи

След 4 години. Стана случайно, не беше планувано. Бях на гости и котката им беше родила, като я видях малката се влюбих в нея - много приличаше за старата ми котка. За капак на всичко ме напишка и нямах вече сили и да я пусна 

Човек трябва да почувства, че е готов... Не вярвах, че аз ще бъда.

и моето куче си отиде от бъбречна недостатъчност преди месец и половина.
още не съм го преживяла.
беше на 18 години, израстнахме заедно

благодаря ти мила  , за жалост бях далече от него и се чувствам още по-зле от този факт.

Днес ми е много терсене ден.
Преди 6 г. загубих кучето си. Живя с нас 13 г. Приспаха го. А аз не можех да съм до него.
Още не ми е минало.
Преди 2 месеца си взехме зайче. Вчера се наложи да го приспят, заради много тежко счупване на крака.
Зайчето беше на дъщеря ми и тя беше с мен.

Съжалявам
Прегръдки от мен и бъдете силни!

Здравейте,

Това писмо намерих в един форум. Публикувам го тук.
На мен ми даде утеха, поне малка. Дано помогне и на всички Вас преживели загубата на домашен любимец.

ЗАВЕЩАНИЕ НА ЕДНО ДОСТОЙНО КУЧЕ
от Юджийн ОНийл
Аз Силвердън Емблим О Нийл (познат сред семейство приятели и познати си като Блеми), тъй като усещам вече тежестта на годините и слабост обзема тялото ми, разбирам, че краят на живота ми е близо, с настоящото завещание, записвам моето последно желание и воля към моя Господар. Той няма да знае за съществуването му преди моята смърт. След това, потънал в самота, когато си спомни си за мен, внезапно ще разбере за завещанието ми и тогава, нека го запише в моя памет.
Малко неща оставям след себе си. Кучетата са по-мъдри от хората. Те не събират вещи. Не си губят времето в трупане на богатство. Не си развалят съня с притеснения за нещата, които вече имат и с тревоги за нещата, които още нямат. Никаква друга ценност не бих могъл да завещая, освен моята любов и преданост. Това оставям на всички онези, които обичам – на моите господари, които ще скърбят най-много, на Фрийман, който винаги беше добър с мен, на Син, Рой и Уили и Наоми и..... но ако трябва да изброявам всички,които са ме обичали, ще трябва да напиша цяла книга. Може би е прекалено суетно от моя страна, но сега когато съм толкова близо до смъртта, пред която всички сме прах и пепел, трябва да заявя, че аз бях изключително обичано куче.
Моля моите Господар и Господарка да си спомнят за мен винаги, но да не тъгуват прекалено дълго. През целия си живот съм се опитвал да им доставям радост, а в тежки и трудни моменти да ги утешавам и развеселявам. За мен ще бъде болезнено да знам, че дори и със смъртта си ще им донеса мъка и печал. Нека знаят, че на света няма куче, което да е имало по-щастлив живот (а това дължа на тяхната безкрайна любов и грижа към мен).
Сега, когато съм почти сляп и чувам лошо, окуцях, а обонянието ми отслабна толкова, че и заек да мине под носа ми аз едва ли ще разбера, започнах да губя достойнство и гордостта ми се превръща в унижение. Да продължавам да живея по този начин е подигравка със самия мен. Време е да се сбогувам преди да отслабна дотолкова, че да се превърна в тежест за себе си и онези, които ме обичат. Мъчно ми е, че ги напускам, но не съжалявам, че умирам. Кучетата не се страхуват от смъртта както хората. Ние я приемаме като част от вечния цикъл, а не като съкрушителна раздяла, която унищожава живота.
Кой знае какво идва след смъртта? Бих искал да вярвам на разказа на моя приятел далматинец - мохамеданин, че има рай, където си винаги млад и пълен с енергия, място където дните са безгрижни, а наоколо танцуват стотици чудни нимфи с прекрасни черни петна , място, където зайците тичат бързо, но не прекалено бързо (също както нимфите) и са толкова много – колкото песъчинките в пустинята; място където всеки кръгъл час е час за хранене, където през дългите вечери горят милиони камини, в които цепениците никога не угасват, а ти се сгушваш на кравайче край тях, примигваш загледан в огъня, клюмаш и си спомняш за старите славни дни на земята и за любовта на някой Господар и Господарка.
Страхувам се , че очаквам твърде много за куче като мен, но най-малкото ще намеря спокойствие – това поне е сигурно. Спокойствие и дълга почивка за едно старо, уморено сърце, за изтощените ми нозе, нос и уши, които ще намерят вечен покой в земята, която толкова обичах приживе. Може би така е най-добре.
Искам да отправя една последна гореща молба. Чувал съм Господарката ми да казва “Когато Блеми умре никога няма да вземем друго куче. Обичам го прекалено много, за да имам другиго след него” Сега бих искал да и кажа – нека вземе друго кутре - именно заради любовта й към мен. Паметта ми ще бъде опетнена, ако тя никога повече не пожелае куче. Бих искал тя никога повече да не може да живее без куче след като веднъж е имала мен в семейството,! Аз никога не съм бил ревнив . Винаги съм смятал, че повечето кучета са добри (дори и онази черна котка, на която позволявах вечерно време да споделя с мен килимчето във всекидневната и на чиито чувства винаги съм отвръщал с добродушие и снизходителност а дори понякога с ). Естествено някои кучета са по-добри от други. Далматинците, естествено са най-добрите – това го знае всеки. Така че предлагам моят наследник да бъде далматинец. Той трудно би могъл да бъде с такава вродена изисканост или толкова добре възпитан и способен колкото аз бях приживе. Господарят и Господарката не трябва да искат невъзможното. Но уверен съм - той ще даде най - доброто от себе си и въпреки неизбежните си недостатъци в сравнение с мен, ще запази паметта ми чиста . На него завещавам моите каишка и повод, както и палтото ми направено по поръчка при Хермес в Париж през 1929. Той никога няма да постигне моята елегантност когато прекосявах площад Вандом или по-късно по време на дългите разходки по Парк Авеню, когато приковавах всички възхитени погледи; но все едно надявам се той да успее поне да не изглежда като просто и нескопосано провинциално псе. Тук на вилата, той може и да се покаже достоен за сравнение с мен в някои аспекти. Предполагам, че ще се справя по-добре от мен в гоненето на зайци поне в последните години.
И въпреки всичките му бъдещи грешки и бели аз искрено му желая цялото щастие, любов и грижа в дома, който преди беше мой.
Една последна дума за сбогом, любими мои Господарю и Господарке. Всеки път когато дойдете на гроба ми, спомнете си с тъга, но и с любов за моя дълъг и щастлив живот с вас, кажете си "Тук почива онзи, който ни обичаше и когото ние обичахме ". И тогава, без значение колко дълбоко съм заспал аз ще ви чуя и дори цялата мощ на смъртта няма да възпре моя весел дух да хукне към вас с размахана опашка.
 

Много хубаво и много тъжно

Ох, колко тъжно!
Последния път, когато изгубих домашен любимец, толкова страдах, че от тогава нямам смелост да си взема нов 

аз също бях на мнение, че след Ларко, няма да обичам друго животинче.

но сега си мисля, че ще е чудесно да даря едно животинче с любов.
може би няма да е така силна както към Лари, но пак знае ли човек.........

Другото куче няма да запълни празнотата, но ще те залее с толкова много обич и  радостни емоции, че просто ще ти помогне по-лесно да преодолееш загубата. Пиша го от опит, при мене така се получи и съм му страшно благодарна на новия ми очарователен дивчо. Много го обичам, обичам и си спомням и предишното - беше коли, а сегашния е лабрадор, снимките му стоят на скрина ми, но си спомняма за него не с онази задавяща мъка, а поскоро се радвам, че все пак беше с нас 13 незабравими години и ни даде толкова много - колкото само кучетата могат.

да, определено ще си вземем ново куче.

всъщност, той е наш стар познайник - пудела на свекърва ми.

това кученце намерихме със съпруга ми до едно бунгало на ваканционно селище Бултрак.

Тогава Лари беше у нас в София и нямаше как да го задържим и оборудвахме свекърва ми с един страшно сладък и обичлив Чарли.

Живот и здрае на 09/09/2007 ще е вече в София и всички ще му се радваме.

И аз това лято загубих домашната животинка,котка,Беше ми ,като трето дете,Отгледахме я от 20 дневна,до 02,07,Излязохме,прибрахме се и край,Беше ми за втори път,Много е тежко,

Аgia, много съжалявам за загубата ви. Но мисля, че сте постъпили правилно като сте избрали евтаназия. Ние нямаме домашен любимец, но кучето на родителите на съпруга ми умря в ръцете ни в страшни мъки, защото по това време свекър ми беше в чужбина и не искаше да вземе решение. За нас беше ужасно, за нея, миличката, също. Сега те имат ново куче, ние вече сме отделно, но все още, когато ходим, аз чакам булонката да ме посрещне. Така и не свикнах с новото животинче. Предишното просто беше до мен в страшно трудни моменти. И ми липсва, много. Само едно да кажа: бях много болна, а тя почти не ме познаваше. Въпреки това отказа да се храни на обичайното си място, стоеше до леглото ми. Не мръдна от краката ми, докато не се оправих. Много плаках, когато си отиде. И имаше защо!
Дано скоро преодолеете болката. Между другото, булонката, за която разказах, е намерена на улицата. Свекър ми я е прибрал.

Моето куче също почина преди месец на 16 г. и го евтанизираха пред мен,да не се мъчи повече,защото беше очевидно,че ще умре до вечерта.
Малко преди да умре,като че ли предчувствайки какво ще стане,си бях взела малко бяло персийче.
Сега се радваме на новия си дом.любимец.
Препоръчвам ти да направиш същото.

Загубата е болезнена независимо дали се е случила пред месец или година. Но истината е, че ако има нов обект на любов и грижи в лицето на нов член на семейството мъката не е така голяма. Аз лично чаках 4 години преди да се реша, но сега съм много щастлива с моето котенце и надявам се аз да правя същото за нея...

На всички преживели загуба на любимците си - моята най искрена подкрепа. 

Моето куче също умря скоро и все още ми липсва. Тя си живееше при майка ми и брат ми, но много си я обичах. Имаше проблеми със сърцето и туморчета, които лекарите казаха, че са доброкачествени. Последния път й правиха операция, беше се посъвзела, но сле две седмици умря. Брат ми каза, че се е била подула страшно същата вечер, и мен все ме побърква мисълта, че се е мъчила. Побърках се като ми се обади да ми каже. Липсва ми безумно.

много е трудно  . но пък от друга страна домашните животни са много добър начин децата да се научат да обичат и да губят любими същества, да разберат и приемат фактите от живота - раждане, безрезервна любов, смърт... колкото и да ме е страх, че ще страда, аз бих казала на детето какво се е случило и бих се опитала да му обясня и да му помогна да изживее мъката си. на времето кучето ни на село беше умряло при нещастен случай, родителите ни ни казаха, че са го откраднали. след години с брат ми разбрахме истината и едно че го преживяхме два пъти, второ, много обидно ни стана, че са ни излъгали.