С кое ви развълнува най- много .... ?

Дарена, думите на Боби ме развълнуваха и мен.
Ние сме още далече от дълбокомислените словоизлияния, но ми стана много мило когато го видях да разглежда албумче с негови снимки от дома и да обяснява на брат си - "Това е тате, това е моя тате преди да ме вземе от къщата за бебета. Това е и твоя тате ама после"
Сигурна съм че ще има още много мили /а и не само мили моменти/ Пожелавам си да съм жива и здрава, за да ги преживея заедно с децата.

Дарена, толкова чисти думи. Малките им, крехки души са силни и ще ни посочват пътя към нашето общо щастие.
Бях май доста вцепенена и не помня всичко. Иска ми се да съм готова за техните думи и чувства, да не пропусна важното. Запечата ми се разтуптяното му сърце, когато ме притискаше и казваше "Мамо, много те обичам". Може би е още малък. Всъщност Вики не обича да говори за това, а Преси никога не е проявявал интерес към темата.

А на мен ми се беше присънило едно бебе,което пълзеше към мен.Тогава се зачудих от къде ми е познато,но като видях Дени, веднага я познах,беше същото бебе.Тогава добих увереност,че това е моето дете,което е избрало да се роди за нас.Така,че мила Дарена,аз имам по тази причина различно отношение към осиновяването  Иска ми се още да пиша,но не мога,любовта на моя живот изисква моето внимание на 100% и аз си губя мисълта.А темата е много хубава,в нея прозира духовността на Дарена,способността и да вижда отвъд  обикновените неща.Не всичко е само психология(не я отричам),просто има и други причини,нещат да се случват по точно определен начин. 

         Интересно, Мар-мар,и аз имах сън.
 Сънувам:
В магазин съм.До мене се приближава момиченце на около 4 г. и започваме разговор. След известно време притеснено я питам сама ли е,къде е майка и.Тя  казва: Искам ти да ми бъдеш майка. Отговарям,че  сигурно има родители. Посочва ми два силуета, мъжки и женски, в далечината и казва: Да, но те не ме искат...
 
  Ще поясня само, че претенции за пол  не сме имали и  тогава още не знаех за проблемите, свързани с осиновяването, не знаех и за този форум.
  А по темата - после. 

 

Ако и тук нивото е в стил  "не се ври"  - ще си преместя постинга в единствената тема, в която имам достъп. Детското изказване си струва това.

      ### Изказването не е никак розово, точно в целта е и е много истинско.
Детето реагира изключително градивно, насочва се директно към ядрото на нещата и открито го гледа. Предполагам, че една от причините за свободното движение на душата му е тази, че  то (след изоставянето от родилката) е потопено в средата на здрава, а не на болезнена обич.

Не познавам майката, не знам дали го е постингала с интелектуални усилия и душевна работа или и е дошло леко и без да го усети, като дарба, ама при всички случаи си е струвало. 
Дано повече деца си скъсят времето на откриване на ядрото и спестеното време употребят за градивни неща.

       ### Ако има нещо, което не ми допада, да не кажа, че винаги ме е хващало за гушата и колкото и пъти да го чувам, толкова пъти ще се изненадвам, с каква сила ме задушава,  е отговора "Защото не е могла да те гледа."
 Истината е, че никой не знае причината за изоставянето.  Единственото сигурно е, че тя така е решила, и това като го чуя не се задушавам, защото не ми отнема от жизнената енергия. Мамите не дължите никому да и (на родилата детето) изграждате какъвто и да било образ. За всяко съмнително изграждане черпите от потенциала на детето, децата ви обичат и много ви вярват, а те са доста изпити и уморени отвътре.  Детето е присъствало на всичко, а вие - само от определен момент- нататък.

 ### Ако всеки, на когото смисълът му е неясен,  реши, че думите ми са неприлични или някого гоня и пр. първосигнални прояви, моля модератора да премести постинга в другата тема.

Все още не знам дали мочта дъщеря знае за осиновяването си. А ако знае го прикрива перфектно.
Но ме впечатли  коментара й, след като наблюдава моя приятелка с осиновено дете:
"Истинската майка е тази, която е осиновила детето."
Типично в нейния стил - отсече  категорично.

Както би казала една блондинка ,   детето ти дава жокери.

Съзнателно или не, но ти дава и то много.

Един ден Ники ме попита: Кой е купил нашия компютър?
Аз : Ами, ние с тати го купихме.
Ники: Кога?
Аз: Отдавна.
Ники: Ааааа, когато още не ма бяхте взели от лелите където ме гледаха в оная къща ли?
Аз: Да, но ние вече сме семейство и може да ходим в оная къща само на гости на лелите.
Ники: Добре, ама веднага после се прибираме, чу ли?

И това, след като близо три месеца не сме водили подобен разговор, нито сме разглеждали снимките от дома.  Явно, нищо не  е забравил. А аз още се въздържам да отидем до Дома. И се старая да оставам спокойна, но, когато каза това всичко ми се обърна в стомаха.

При нас напоследък разговора по темата все завършва
- Не,ти си ме родила!
и съответно пак моя отговор
-Да,със сърцето си!
/Той е вече на 6 години и много добре осъзнава всичко/.
Понякога се улавям,че и аз така мисля за моята мама и от силната ми обич към нея бих искала да и дарявам ,а и тя на мен обичта си още от пъвите ми дни като дух тук на Земята.
Несъжелявам за това,което ми се е случило в началото,а за това,че не съм имала възможността да и даря своята обич толкова време до нашата среща.
Радвам се,че съм пратена точно в това семейство и се уча на толкова много неща.
Може би нещо подобно чувства и детето ни и от там идват неговите думи.
Изписаните думи немогат да предадат това,което знае духът ни.
 

Зойка,  !
Това е много ценно!
Едно стъпало ни качват нагоре твоите думи, една йотичка напред по пътя към разбирането.
А за тази тема имам много материал, но ти си го казала най-точно.

Разговор тази вечер

-   Мамо, не искам да умира Марти! / Марти е кучето/
-   Той няма да умре сега.
-   Да,   ама  ти каза ,че ще умре защото кучетата живеят по-малко.
/Кученцето ни едва не умря преди Нова година и той има спомен ./
 След малко идва радостен
-   Мамо, Марти като умре и ние като умрем ще бъдем пак заедно на небето./ моите разбирания за прераждането/
-   Да , миличък и после като се родим пак ще сме заедно.
-   Аз не искам да се раждам- /не ми го казва за първи път/
-   Защо ...?
-   Защото е много дълго.
-   Кое?
-   Раждането.
.....
-Ти в кое коремче си била?
-На баба ти.
- А  защо не си била в коремчето на друга майка?
- Нали знаеш, че някои деца са били в корпемчетата на майките си, адруги – не.
- Да. Ама аз не искам пак да се раждам.
- Ти спомняш ли си като се раждаше?
- Да
-Какво си спомняш?
- Че излязох от коремчето , и там нямаше нищо за ядене, само мляко. А аз исках кебапчета.
- Ти колко беше голям?
 Показва- колкото дланта си- /недоносен 1,550 кг/
- Ами мен даже ме е срам за тази лелка.
- Защо?
- Защото аз не я познавам? Как да я обичам като не я познавам?Дори не й знам номера?
- Ти искаш ли да й кажеш нещо миличък?
- Да.
- Какво?
- Искам да й кажа, че ще си купим нова къща.
- Само това ли?
- Да.
- Ти сърдиш ли й се ?
- Не.
- Разбира се и няма защо. 

Аз разказвах това някъде в друга тема.
След един разговор, в който децата разказваха спомени от времето, когато са били в коремчето на жената, която ги е родила Вики ми каза: "Мамо, тя не може да дойде да живее у нас, защото не е от нашето семейство." /на 3 г. и 10 м./

Кико гледа филм-една бременна жена получава подарък бебешка рокличка и получава контракции и отива да ражда.

Кико на баба си: Бабо,бебето бърза да излезе да си види подаръка.А аз когато съм се раждал съм бързал да изляза от корема на онази жена за да видя мама и тати.

Разказите ви са много вълнуващи и трогателни. Не за пръв път казвам, тези деца са от Бога надарени.
Моето момиченце не говори на тази тема, не задава въпроси, никога не е питала за другата жена. И аз съм оставила инициативата в нейни ръце. Убедена съм, че ще ме свари неподготвена, но ... това е съдба на мама.

"..развълнуването най-много" търпи развития и става постоянно и надграждащо. Както казва Мираетта по- горе : "Детето дава жокери!"

Гледаме трите Й най-ранни снимки (от дома, преди моята поява). Три пози- аранжирани с мерак (на едната детето е върху детско колело). Три снимки на самотно дете, с тъжни очи...

Пореден път:

Тя: "Исам покажеш ми пак когато бешох малка!"  Гледаме тези снимки, на която е най-малка (бебешка снимка така и не получих в дома. Казаха, че няма!?)

Тя: "Де мама?";
Аз: "Все още те търся по целия свят!";

Тя: "А аз там плаках, плакаах!...";

Аз: "Защо плачеше?";

Тя: "Шото, шоото беше тъжно ми... шото чаках..., а нямаше майкаТа!"
 МайкаТа, не аз-мама , а МайкаТа като някакъв идеален образ, дълбоко интегриран в душата на всеки!...

Потресаващото за мен,бе, че това беше нейния разказ- никога не съм говорила напр. за това "че е стояла сама и тъжна, докато е чакала мама да дойде".

Не съм си и позволявала и когато говоря за ТАМ да използвам думата "Дом". Исках за нея тя да е символ на сигурност и уют. Заимствах от тук и нарекох институцията: "Къщата за деца".

Отначало имах съпротиви да говоря с детето, за живота му преди да станем семейство... Явно беше, че разговорите (плахо инициирани от мен) му причиняват болка и повишават тревожността му. На следващ етап се оказа КАТЕГОРИЧНО , че те й помагат да се събере - да започне да си подрежда пъзела, сама определяйки с "термини" някои събития от живота й преди:

Преди ден-два:

Тя: "Аз кото (като) бях В ДОМА (!?!?!); в бебешката група де (добра аналогия-сега е в детската група), там имаше много бебета-лоши!"

Аз (уплашена за това определение, защото правя препратка към негативен Ад/з/ -образ) - знаете, че винагии, когато ми се случи "неволна" езикова или правописна грешка я оставям, поради информативността й....

 Та Аз: "Защо казваш, че тези бебета са били лоши?;

Тя: "Шот те всички плачеха... плачеха много /за/ майките!... И мишки имаше много... там в дома!..."

Какъв ли ужас е да си плачещо бебе, околокоето щъкат мишки? И реален образ ли са те или метафора на нещо!?...
 Тук вече почват моите лутания. Но Дъщеря ми ми показа: "Тя ЗНАЕ и ПОМНИ, онова в "което е участвала", както ни убеждаваха порасналите осиновени тук...

На 4 г. Вики ме попита когато аз и тате сме се родили при бебетата ли сме били. "А ние бяхме при бебетата." За интонацията и погледа няма смисъл да обяснявам.

Нов фотоапарат играчка.
Той- Снимам всички, които раждат. Усмихни се, снимам и тебе, защото си раждала.
Аз  -  Не съм раждала. Нали знаеш?
Той- Ами мене си родила?
Аз- Тебе не съм те родила аз. Знаеш го, нали?
Усмихва се, сякаш иска да каже- знам, но само за играта.
Той радостно и възторжено - Мамо, мамо сигурно като се родим / има впредвид преродим/ ще се падне ти да ме родиш.

преди няколко дни.

- Искам братче!Искам братче!Искам братче! Чуваш ли, братче бебенце искам.
- И аз искам, но ще ми е много трудно да гледам две деца сама.
- Аз ще ти помагам, мамо. Аз ще го гледам. Искаш ли, мамо?
- Аз много искам, но трябва да си преценя и силите.
- Искам да ми родиш братче или да го вземем от бялата къща.

При нас тези разговори се случват често. И са спокойни . Засега. Все пак, както казва Теа в другата тема , чакам 8-10 години и знам, че тогава ще го осъзнае напълно. Сега е просто степен на осъзнаване. Във всеки случай не съжалявам, а напротив много се радвам, че му казах отрано. Просто той е такъв тип- обсъжда, споделя, не таи. И си допадаме за това много.

Отваря той темата.
Обеснявам за пореден път за мъжът и жената, които са го създали и не са приели да го гледат, защото така са решили.

- Аз исках по-бързо те да си отидат, защото се изплаших, че те ще ме гледат, а аз исках ти да ме гледаш, а не те.
- Но , как така си ме искал, ти не си ме познавал?
- Как така? Така . И грозното патенце се родило при друга майка, но като не го искали , то избягало и после го намерила добра стопанка и се грижела за него добре . Еми и аз така. 

Порази ме онова ,която стои като скрит смисъл и той не го изказа, дали си го е помислил? Грозното патенце, не го искат. Но и то не ги иска. И избягва. И си намира добра стопанка, която го гледа и го превръща в красив лебед. 
 

Заради тази част, никога не правя аналогия с грозното патенце. По-скоро давам пример с далматинчетата .

Преди две вечери, докато говорихме за малките кученца, че са като бебенца и Ники каза: И аз съм бил бебе, нали?
Аз: Разбира се, всички са бебета първо, а после порастват.
Ники: Дааааа, и съм излезнал от твойто коремче.
Аз: /опитвайки се да говоря с усмивка и като на майтап/  Аааааааааааа  ,  не, не си бил в моето коремче.
Ники: Ами в кое коремче  съм бил?
Аз: Ами , не знам, в някое друго...
Ники: В кое?
Аз: Не знам , в коремчето на някоя жена.
Ники: В на Ина ли? /това е жената от Дома, която им свири на акордеон/
Аз: Ооо, не! Ти после си отишъл там при лелите и Ина да те гледат, докато се намерим.
Ники: Ама вие вече ме намерихте! /въодушевено/
Аз: Да , и вече сме семейство и...........

Всичко това го говорим, докато се смеем и гъделичкаме. От тогава не ме е питал нищо. От време на време иска да му разказвам нашата приказка за Ники, и вече сам я довършва.
Засега не изразява болка, не я показва, но не знам какво му е в главата.

Боли ме , като чета какво се случва при Калина, Корни и др. Предполагам , че и ние няма да останем незасегнати. Само се моля този период да минава по- бързо и по-леко.  Бях се подготвила за такива неща преди да тръгнем към осиновяването, но да го изпиташ не е същото, като да четеш за това. 
Кураж на всички!

Започва да обяснява белите с това, че като се сети за онази жена всичко му става наопаки. От два дни не разрешавам преди сън да говори за нея, за да не му става "тъжно и наопаки", точно преди да заспи и да не идват "лоши кошмари". Говорим за онази жена жена тази вечер и той ясно и настойчиво, за първи път с този изискващ тон "ЗАЩО? Защо тя се е обърнала и си е тръгнала? Както в Робинсън. Защо неговата жена се обърна и си тръгна?".
Моите отговори /дано на никого не се налага да отговаря, но все пак са си някакъв вариант/ Не зная. Тя си е свършила нейната работа и ви е родила, и добре си е свършила работата, защото сте прекрасни. Аз се опитвам да си върша добре моята работа като майка да ви обичам най-много в целия свят, и да ви възпитавам, да ви готвя, да се грижа да е чисто в къщи. Тате се опитва да си върши добре работата да е татко - да ви учи на всякакви мъжки работи, да се грижи за семейството, да ни води с колата на разходка, да ни купува подаръци и да не може да живее без нас. Вие се опитвате да си свършите вашата работа - да се държите възпитано, да изяждате храната за здраве, да слушате в детската градина, да си учите думите с госпожите и много работи още. В семейството има правила - както в слонския парад в джунглата, в детската има правила, тате кара колата по правила - и всички хора като ги спазват е лесно.
Имаше и още, но ми се разми.

Маги е само от седмица при нас. Не знаеше как да се обърне към нас-на име ли или мама и тати. И сега все още греши-на мен казва тати и на съпруга ми мамо. По мъничко започна сама да се поправя. Мисля си,че тя просто не знае какво означават тези думички.
Само дето не знам какво ще отговоря,когато ме попита защо не е при родната си майка. Още повече,че ще трябва да я водя на срещи с нея. Надявам се времето и реакциите на детето да ми подскажат отговора.

Дарена, извини ме,че излязох от темата. Но в момента всяка нейна думичка за мен е вълнение. Старая се максимално да разчета правилно сигналите,за да мога да реагирам правилно.

orange, аз никога не съм правила аналогия с грозното патенце, нито с далматинци, нито с който и да било от другите приказни или филмови  герои. Тази аналогия е негова. Сам си я е направил. Точно това ме порази. Каза ми го един единствен път. Тогава. Не е говорил  повече за това.

Мариана Кандилова, всичко,  с което те е развълнувала е по темата. Да. Всяка нейна думичка.

Е, изрових си съответната тема, макар че привидно е леко в страни от коткретната и заявка:
Но! Спомените, житейската история и разкази са процес, който се развива и надгражда!...

Днес  Тя спонтанно-без да сме говорили по темата: “Там в дома нали няма деца, щото... всичките майки са взели влакчето и са отишли при децата си и са ги завели в къщи!”…

По телевизията дават кадри от дом за медикосоциални грижи- децата, очичките им. 
-Мамо, какви са тези деца?
И аз -Тези деца са ... онези- обеснявам.
-Защо никой не ги е взел?Никой ли не ги е харесал? Никоя майка и никой татко?! Ами те няма ли да си имат майка и татко? Кой ще ги гушка?...
и
т.н. разкъсващи и раздиращи въпроси. И накрая заключението:
-Защо така е решил дядо Божи, мамо?
и решението:
-Искам да отидем при тях да ги видим!
и почти всеки ден:
-Мамо, кога ще отидем при онези деца, да им занесем подаръци и дрешки, и да ги видим?