Етично?

Ще си подам предизвестие за напускане и ще опиша случката като причина. Не мога да си позволя да имам такъв шеф. Управлението на фирмата нека си решава кой и защо им е по-ценен: дали изтрещелия простак (без извинение) или кадрите, които са му подчинени.

Случи ми се - преди n на брой години.
Събрах веднага целия наличен състав в работата и не оставих нещата без последствие.
Заявих на тогавашната ми директорка, че всички следва да чуят обидите, наричанията, прилагателните и съществителните за един човик от този, който се нарича директор и след това да решат какво и как да се направи, т.е. да продължим ли да работим при тази директорка, да се обадим ли на инспекторката да присъства и тя на общото събрание, ще се извини ли директорката или ние вкуп ще напуснем.
Директорката не се извини, защото била директор и не считала за нужно да прави това, можело да прави каквото си иска.
Общото събрание написа жалба до Инспектората.
След една седмица имахме нов и.д. директор (колективът избра мен) до назначаването на конкурса за нов Директор.

Дълго стана!
Не бих останала да работя при човек, който не зачита другите, ако ще и без работа да остана, когато напусна!

Бих преспала с този шеф в името на
благото на колектива, много ясно.

Не си струва да преспиш с него !!!

Не знам с оплакване дали ще постигна нещо, не съм аз потърпевша. Това момче, дали ще подаде жалба не знам, от изплашената му и жалка реакция, едва ли.

Е аз какво направих, отидох и поговорих със съответния шеф. Наговорих ред неща, че не е професионлано, най - малкото пък етично да го унижава пред външни хора, че не бива така. Жалка картинка отвсякъде беше. И познайте какво ми отговори? " Аз обичам да унижавам хората,  трябва да опиташ и ти някой път, ще се почувстваш добре" .

Идиот! Не знам, какво аз мога да направя, това момче едва ли ще се оплаче.

На мен той не ми е шеф, друг отдел е, друга група ръководи.

Как така не си струва, бе, няма нищо
по-мизерабълно от недоклатен шеф!
Тук има шефове, могат да потвърдят,
предполагам на всеки му се е случвало.

Израза е пази боже сляпо да прогледа.
Имала съм шеф, който е унижавал по гаден начин разни хора. Имаше подчинени, които изпадаха в ужас като го видеха. Направо се смразяваха.
Никога обаче не си позволи на мен да ми държи тон.
Всъщност опита се веднъж в самото начало, но аз не знаех, че това всъщност ни е  баш шефа, бях назначена от друг. Влезна, не се предствави и започна да ми говори на ти. Казах му "не ви познавам, нито вие мен, така че говорете ми на вие и кажете с какво мога да съм ви полезна" Беше казал да ме уволнят. Обаче нямаше за какво и  ме оставиха, това го научих след години. Извоювах си уважението  и никой никога не си е позволил да ми държи тон.
Идеята беше, че никой не може да бъде унижен без негово позволение.

Иначе като клиент съм присъствала на разни грозни сценки. Толкова им е културата на шефове.

Няма да му замълча. Най-вероятно ще му кажа, че държанието му е просташко. После ако ще да ме уволнява. Все ще ми е тая след като едни ден може да си го позволи с мой колега, а на другия с мен.

И въпреки анонимността на героизма, такива неща се случват и хората мълчат.
А тези които не мълчат си отиват.
Жалка, жалка картинка, но се случва често.
Детството и идеализма си отиват без да ги усетим и остава форум в който анонимно да се възмутим и да си преплакнем съвестта.

Аз от един такъв шеф си останах с хипертония за цял живот. Когато за първи път се държа зле с мен и обиди работата ми и постави под въпрос професионализма ми тръгнах да напускам. Колежките ми ме спряха като ме убедиха че не е лош човек, че се държи така с всички и на другия ден забравя. Изтраях го 5 години. Всеки път преживявах зле изблиците му и всеки път колежките ме връщаха на работа. А шефа наистина след скандал се държеше добре и показваше че съжалява за избухването си. Постепенно започнах след всеки негов скандал да получавам характерните за високо кръвно главоболия. Когато напуснах вече бях с диагноза хипертония.

Дай на прост човек власт той ще ти изкара душата . Не го казвам аз а народа.

Имах едно такова подобно животно. Смешното беше, че вече ми беше писнало и  изобщо не ми пукаше - пълно игнориране, все едно го няма в стаята. От това ги боли повече  . Така или иначе, седмица след като ме съкрати си намерих сто пъти по- спокойна и хубава работа, а той ми цакаше после два месеца обезщетения.

Аз също съм присъствала на подобни сцени и макар после да съм говорила с шефовете по въпроса, нищо не се променяше. Проблема е, че при мен шефовете са двама и двамата много лесно избухват и наричат хората с ужасни епитети. Скоро след това им минава и могат да дойдат и дори да се шегуват приятелски с теб. Това винаги много ме е натоварвало психически и мисълта, че след 5 месеца се връщам на същата тази работа, в тази атмосфера, силно ме притеснява. Преди да забременея, работата беше изключително важна за мен, заемах висок пост с добра заплата, но сега искам да се прибирам при детенце с необременено с подобни гадости съзнание. Решила съм, че ако така продължават нещата, ще се махна. Освен обидите, в нашата фирма ужасно много се крещи, шефовете не винаги обиждат, но много често навикват хората и то зверски, което за мен си е психически тормоз. Не знам дали персонала има някакви права в случая, но е факт че хората се страхуват за работата си и си траят. Убедена съм, че ако се обединят и си потърсят правата, може и да постигнат нещо. Между другото, говорила съм по въпроса и с други хора и много от тях, разсъждават че е нормално шефовете да викат и изливат яда си върху персонала. Вярно е, че където има работа има и грешки, но това не е начина да бъдат решени проблемите.

 

Има ли полза да се обсъждат комплексите, простотията и липсата на възпитание у хората? 

Моят така ме унижаваше пред тъпите си любовници, ей така за да се направи на мъж.
В началото много се връзвах, докато в един момент ми падна пердето и се разкрещях.
От тогава ме остави на мира във всяко едно отношение.

О, да!
В по-предишната ми работа имаше една, която в последствие стана главен секретар. Непрекъснато ми дишаше във врата- "тука има грешчица"...след половин час търсене и мислене от моя страна, пристигаше: "о, няма грешчица тук, я прегледай ей онова, че май колежката ти има грешчица".
След известно време отиде да работи в БНБ на ръководен пост. Мина да си каже "довиждане" с колегите. Някои я целунаха, други тя се опита.
Като дойде ред мен да ме целува и казах, че винаги ми е била пример. И още ми е, което е напълно вярно. Не мога да я понасям като човек, но я уважавам безкрайно като професионалист.
Обаче тогава ми идеше да и кажа, че тамън съм минала през годишните здравни задължитлени прегледи и след целувките не ми се ще да ходя пак...

Ще предложа на потърпевшия да му стана свидетел в съда. Делата за обида са бързи, лесни и има ефект от тях(от опит говоря).

Три години изтърпях подобен шеф. Когато си говорим с колеги от гилдията всеки вика - Щом си оцеляла при него, ще оцелееш навсякъде.

Обидите, епитетите и прочие бяха само прелюдия от негова страна. Следваха щипане, скубане на коси, дърпане по отношение на колежки - абе качествен пещерняк. Тактиката - влизаш му в тона. Поне аз де, защото не си държа устата затворена. На всяка негова реплика - моя. В същия дух. И така три години. Накрая напуснах. Молеше ме да остана. Е, нервите ми бяха по-скъпи.

Простаците са навсякъде. И аз имах една такава шефка, която известно време наблюдавах как унизително се държи с хората и как ги обижда и то пред публика. Обещах си, че ако посмее да крещи и на мен и да ме обижда няма да и се дам.
Естествено дойде и моя ред. Разкрещя ми се и започна да ме обижда, но аз се бях подготвила психически и не и останах длъжна и то пред публика. Накрая и двете се тресяхме от нерви. На другия ден ме извика на саме да пием чай и да си оправим отношенията. Обяви ме за луда и ми каза да отида на психиатър. Самата тя откакто си пиела хапчетата била много добре. 
И така до края на годината всеки път, когато ме чуеше по разни поводи по телефона ми казваше, че не съм добре и да съм идела на психиатър. Махнах се от там, но бях пред дилемата да подам жалба срещу нея. Никой обаче нямаше да застане зад мен от колегите и да свидетелства в моя полза, макар че всички са и сърбали супата.

     подкрепям

Едва ли бих си замълчала. Но бих се замислила дали някой друг би направил същото, ако мен ме унижават.
Винаги съм се чудела, толкова ли е силна склонността за подчинение или финансовата страна, че хората са готови да търпят всякакви унижения от началниците си. Или може би е нещо друго.

Нагледала съм се на какво ли не са способни някои, само за да са угодни на шефа. Да получат благоволението му и някой и друг мезерен лев над заплатата си.
Особено пък в нашата сфера има такива екземпляри. Шефът я обижда, злепоставя, а тя се смее и чак се извинява.
Траят си хората, защото наистина са зависими.
Рядкост са тези, които не търпят подобно отношение, но малко са шефовете, които се осъзнават и  оценяват възражението на подчинения си. Повечето гледат да се освободят от устатниците.

Все бунтовници са се събрали в тази тема. Дали да очаквам някой да си каже "шефът редовно ме унижаваше и ме навикаше като гъз, но аз си мълчах от страх да не загубя работата си"?

ясно, че едва ли някой ще си каже.
Що се отнася до мен, достатъчно много шефове съм имала на главата си. Накрая стигнах до извода, че е по-добре да поема собствен риск, че поне да се съобразявам само с клиентите, които всъщност правят успеха. Трябва много да няма накъде, че пак да стана наемен работник.

Да, но не се връзвам. Такива рано или късно си намират майстора от някой по-голям шеф или пък ги хващат в издънка. Вече няколко такива се смениха, а аз още съм там.

Била съм както свидетел на чужди унижения, така и потърпевша от такива със служебен характер. Не съм кротка, но определено си знам интереса, освен това съм откровена. Няма да се бия в гърдите в анонимен форум колко съм смела и самоотвержена. Истината, поне реално най- често срещаната е, че човекът у нас е търпелив и мазохист, понеже няма голям избор. Няма смисъл да убеждавам когото и да било, че за хора без гръб и връзки не е лесно смяна на работа само заради лошо отношение на един началник.
Въпреки това човек трябва да има предел на търпението си. Чета тук една дама, която е получила като "подарък" от такова съприкосновение в комбинация с търпение хипертония. Аз познавам диабетици, хипертоници, дама с проблеми на щитовидната жлеза, като последици от служебни дългогодишни конфликти. Сменила съм и съм видяла много и различни колективи- работата ми го предполага. Нито веднъж, обаче, не съм видяла при непочтено отношение и направо гадно поведение на поредния вживяващ се в нарцистичната си личност шеф някой да застане явно на страната на слабия.
На "млади години" съм се опитвала и съм получавала насрещни удари и големи проблеми. Годините и опитът ме научиха, че фронтално не се атакува по- силен противник. Глупаво е, няма смисъл. Не ми е цел да ставам подла, но се научих да изчакам, да събера козове, да събера, ако мога, хора на "моя" страна, да изчакам удобен момент и да атакувам, когато е слаб. Какъв смисъл има да атакуваш стената с невъоръжена гола глава? Научих се да се "въоръжавам" предварително, да чакам и да действам, когато усетя, че моментът е настъпил.
Случва се понякога такъв момент да не настъпи или просто търпението ми да се окаже с предели. Тогава просто си търся друг вариант и напускам, след като го намеря.
Не обичам да лъжа. Действам точно така. Истината е, че така действат всички, които познавам лично. Не твърдя, че светът се заключава в мен и моите познати, но това е моят опит.

Кой както си го направи.
навсякъде съм си казвала, че когато съм имала шеф, колкото той ме е избирал, толкова и аз
Шефове под път и над път
Мога да работя само за човек, който уважавам и от който имам какво да науча
Пробвах за двама, които се държаха перфектно и с уважение, но не се получи.
Трябва да е някой, на който се възхищавам, за да давам всичко от себе си.


Никой не е длъжен да мълчи на комплексари.

случвало ми се е - и на мен, и на колеги. една такава преди 8 години не издържах и напуснах. работата не беше лоша, но онази беше луда, вулгарна и нагла. казах и го и си тръгнах. на настоящата ми работа също са ме унижавали - мъже-шефове-комплексари. първият изтърпях, защото знаех, че си тръгва. вторият също. на третия казах, че ще го съдя и наистина го имах предвид. спряхме да си говорим и така вече 4 години. а сега и той ще си тръгва. ако нещо ме стресира, пак ще му кажа, че ще го съдя. тъпо  ми е като цяло, но тази работа си я къткам, че не е лоша.

Имах такъв шеф - изключителен професионалист. Интересно беше, че по същия начин се държеше и с децата си пред нас. Навикваше ни като ученички и наред. Той обаче го прилагаше с цел - така създаде невероятни хиени в бранша, в която самия той е акула. Награждаваше всеки, минал железния му тест, в степен, в която го е и унижавал. Подобни същества са особено търсени и ценни кадри за работодателите. Но от всяко дърво, свирка не става.
Съжалявам, не че загубих работата си, а контакта си с него. Научих доста...