От една майка КЪМ биологичните родители

  Изоставянето не е израз на обич, както и да се изразява БМ, не и на омраза, в никакъв случай.
Само жената се опитва да опише чувствата си. За мен е това.
А доколко тя си мисли , че детето и е успяло...Ами не знам, ако някой иска да провери "социалния статус" на БМ на детето си, може да провери автоматично в интернет осигурена ли е (ако има ЕГН-то й). Ами ако не е, това вече говори нещо.И ако тя знае, че детето й е осиновено, нормално е да си представя, че е по-добре от нея.
В никакъв случай не искам да я изкарам нещастна и мъченица заради собствения й социален статус.

дори ако отнесем "по-добре", само към материалния статус, то пак е доста разтегливо определение и през годините се мени...

но мисля тук говорим за мноооооооого различно нещо от това

Аист,

Прочетох ти писмото и видях, че част от теб си е тръгнала завинаги заедно с детето ти.
Дано е на добро място милата душица и пак да се прегърнете един ден!



За писмото,

Мисля си, че една жена, която си отива поради болест от света, и иска да намери дом за детето си с нови родители, би написала друго писмо.
Пред нейното писмо бих се преклонила.
А пред горните коментарът ми е ясен.

Само сега да не ме упрекнат, че гоня евентуалните БМН-та от форума.
Бих се радвала да споделят кое и как оценяват.
Какво не им харесва от това, което казват децата? Кое споделят ?
Защо сме с толкова еднакви мнения въпреки разликата във възрастта, пола, километрите, професиите и пр.?
Какво не сме разбрали (по тяхно мнение)?

Има ли една БМ, която да формулира завършено изречение по темата, некасаещо нейната мъка, а засягащо детето.
Аз не съм видяла такава. И очаквам да видя.

е, няма как да не изпростея след толкова умно писане.

жената писала писмо. ми хубаво. казала, каквото мисли да казва, или каквото иска да бъде.
вие какво очаквате. да бъде отговорна ли. това принципно от самото начало е невъзможно, заради фактите. няма как да даде адекватно обяснение. поне обаче се опитва.
какво друго трябва да направи. да се обеси от разкаяние ли. кому ще помогне това.
за мен писмото е ок. така вижда нещата, така ги пише. права или крива, прави си труда да мисли. и да го напише.


аз няма да ставам адвокат на детето си. майка съм му и защитница. но не и адвокат. когато иска, пита, или има желание-ще помагам. готови изводи нямам намерение да давам.

когато ние изоставяме, имаме винаги добри намерения.
когато нас ни изоставят, винаги виждаме злото. дали нас, дали нашите деца, няма значение.
за да убием дете, имаме винаги добри намерения, обяснения и доводи. защото за мен един аборт е убийство, независимо в коя ГС
само когато ни боли, лично сме изоставени или убити, ставаме толкова справедливи и морални.

и аз също

да, ама теб и мен ни слушат непрекъснато............какво имаме да кажем. искат или не искат.

не става дума за децата ни, а за аудиторията. каквото и ще да е това писмо, е НЕЩО. колко биологични майки пишат тук, а. не че тази пише, но поне е нещо. дали е автентично, засега поне за мен няма значение.



и за да не провокирам ужасна реакция от едно низвергнато дете, което всъщност много обичам, държа да поясня, че когато казвам, че не става дума за децата ни, имам предвид, че искам да кажа дословно следното..........нямам предвид децата ни, колкото и свързани да са с темата и те ще бъдат свързани винаги за всяко нещо и с всяка моя мисъл. а имам предвид нещо, което, колкото и да е под знака на осиновяването, третира елементарни човешки реакции.
и макар и свързано с тези неща, има свой отделен, макар и паралелно-слят път..................

Не съм съгласна с теб. Няма добри намерения - има залъгване за такива, щото така е доста по-удобно. Дори и твоята родилка, колко пъти ти се обади да види детето ти или все ти я търсиш. Сега си й простила, утре, като ти поиска нещо друго в замяна на това, че е износила Нея, ще сипеш огън и жупел. И твоето не е лесно, ама нейсе.
Не мисля, че нашата родилка мисли за Него - не й дреме, забравила го е отдавна. Бреме - това е бил за нея - 9 месеца бреме.  И дори да му каже друго някой ден, аз няма да й противореча, но дълбото в душата си съм убедена, защото го видях в очите й.
НО всеки минава през съдбата на своите деца, пречувпа образа през тяхната бъдеща болка, затова сме различни ние, осиновителите.
Децата.... децата са друга работа - не можеш да им замажеш очите с едно писмо. Те питат ЗАЩО, но отговор никога няма.
Както и да е... Мате, не е лично, ей.

момичета, прочетох ви и не се сърдя

нормално е всяка една от нас да има различно виждане на нещата, но също ние не сме били на мястото на нито една от тези БМ. Никога няма да ги разберем напълно, защото в нашите очи те са се отказали от нещо толкова ценно, което ние не можем да имаме по друг начин. За нас това е смисъла на живот, наше изпитание, за нея- е непланирана бременност, няма как или не знае как да се грижи за това дете в момента, но не иска и да го убие. Не мисля, че се имат за героини, но пък е нормално да искаш детето ти да има по-добър живот, не значи само материално, а родители които, емоционално и психически да са готови да са такава за детето. Аз съм готова да съм родител на каквато и да е цена, на което и да е дете, да дам всичко от себе си за него. Имала съм години на безсънни нощи изпълнени с молитви и сълзи,нялколко провалили се осиновявания и мечтата ми за  поне едно...сигурна съм, че е така с всички вас...а тази БМ единствено се е молила да не е забременяла, няма мечти и планове да е майка на 16...
----------
ще ви разкажа за едно момиченце, което исках, още искам да осиновя и  често мисля за него ..

запознах се с майката, когато момичето беше новородено. майката я искаше, но нямаше работа, нямаше контакт с родителите си, живееше на кваартира и делеше стаята с някой, често сменяше партьорите си. детето израстна до 4 годишно по домовете и седмичните градини, майката никога не се задържаше на една работа за дълго, продължаваше да сменя партьорите си по-често от дрехите, бягаше по чужбинаи все не нямаше пари за детето. започна да оставя детето на случайни хора, молеше се на този и онзи да го приюти за седмица-две, тогава забравяше за него с месеци. прибираше го за малко, крещеше по дъщеря си, изнервяше се и отново  всичко се повтаряше. това дете не знае какво е майчина обич, ен знае какво да ти сложат топла вечеря, да четат книжка преди заспиване. няма закон, който да го защити.
преди няколко години в разговор моя приятелка я попита какво мисли да даде детето за осиновяване. майката реши, че е добър вариант, защото се познаваме, а и аз не исках момиченцето и да забравя нея. да, обаче законите в Б-я не позволяват тя да се откаже от правата си, като иска аз да ги получа....детето продължава да живее по домовете вече над 10 години, майката продължава да странства от мъж на мъж и да не може да се задържи на работа....

въпроса ми е тази майка герой ли е, че не е абортирала и не е дала детето си за осиновяване? Дали това дете би страдало повече от това, че е осиновено, но обичано, или от това, че живее от време на време с майка си, но никога не е имало семейство и никога няма да знае какво е да си обичан.
-------------

фоксче, не съм матакосмата, но ние сме в подобна ситуация(познаваме и имаме контакт с БМ) и да нашата иска да види детето(аз съм тази, която не съм готова за такава среща), изпраща му подаръци и ако някой път се отнеса и забравя месечните снимки и имейли, тя ни пише и иска да осигури, че всичко е наред.

не трябва да слагаме всички да са под общ знаменател.
за това мисля, че ако БМ избират родителите на детето, отношенията ще са съвсем различни и децата по-малко наранени.

тези дни ще преведа за преживяването на децата на тази загуба и болка, и как ние може да им помогнем.

E, Аист, това са глупости - естествено, че й е майка - не й е родилка - кво от това.
Освен това защо мислиш, че не знае? И защо мислиш че и твоята дъщеря не е знаела? Знаят децата много, има и ослужливи комшии...

Абе, друг е случая на Мата 

Ама, да не речете, че искам тази жена на кладата?

Не е това. Просто наистина иде реч за правилно поета отговорност.
Както съм се научила и още се уча да поемам за собствените си действия и за последиците. Както уж, уча децата ми. Е, за нея различно ли е? Нали и тя е човешко същество?

Тоест, от мен няма отношение.
Но, ако децата ми искат да я мразят/обичат/съдят и така нататък, ще се наложи да приеме, че е така.

Не мога да убеждавам децата си в нещо, което самата аз не съм изобщо сигурна. Тази жена не е нито демон, нито ангел. Човек е.

Понеже моето по-голямо дете упорито искаше да знае защо, един ден й казах, че единственото обяснение, което мога да й дам е, че не е била достатъчно силна, за да я задържи.
Лъжа ли?

Вярно е, хората грешат. Всички грешим. И всички си поемаме последиците. Мисля, че е съвсем честно, макар често да не ни изнася. Животът обаче няма лента на очите като Темида.

Аист,благодаря ти за доверието, откровението и смелостта да споделиш толкова лични размисли и усещания!  А за разпването тук мисля, че не би трябвало да има място: всички сме различни със свои собствени и уникални чувства и възприятия!... И смятам, че е важно да има толерантност към всяко мнение! Щото тук не сме за да се надцакваме и да се мерим кой(я) е по-по -най!

Мираета, знам и че ти си искрена; чувства се желанието ти да помагаш с преживяното от теб; старанието ти да бъдеш полезна; изпитваната от теб болка е крещяща и осезаема и през нет пространствата...
Ама случилото се на децата, (изоставени поради една или друга причина от БР) е факт и акт, който за всеобщо съжаление на осиновители (възможно и на някои БР) не можем да елеминираме; да изтрием от  живота им. Можем само  да вървим напред и да се грижим и стараем  да не нанасяме нови рани и да не разчопляме старата!...

Със сигурност много пъти и на различни места си го обяснявала!...
Ама сега и тук като тръгнем от метафората за чувала кажи: какво би помогнало  малко от малко поне тази празнина да  не е толкова обширна и затормозяваща?... и душата-чувал да има не само изправена форма, но и изпълващо я със сигурност; спокойствие; чувство за принадлежност някому и лична значимост съдържание?

абсолютно подкрепям това мнение.

 утре не се знае дали няма ролите да се разменят, аз да имам днешните грижите и страховете на някоя от вас, а някой да достигне до  днешното ми спокойствие, за разбирането на БМ, надеждата, че всичко си заслужава и всичко някакси ще е наред.
тук сме да споделим чувства и мисли,  да научим от опита на другия в същото положение

мисля си, че на осиновителите и осиновените в Б-я им е много по-трудно, най- вече за това, че осиновяването не се приема от обществото за нещо нормално, а осиновените са едва ли не друга категория хора...сега разбирам на очудените погледи, когато съвсем спокойно съобщавах на всички близки и съседи, че сина ми е осиновен...сигурно са ме мислили за луда открито да се гордея със"срама" си

фокси, знам, че не е лично. стига се шашка.
и не, не съм и простила. първо, не съм Господ, за да раздавам прошки, второ, не мога да простя някому нещо. което той причинява на друг, а не на мен самата. когато не кипя от яд към нея, е признак, че здравият ми разум действа.

колкото до искането.............върни лентата назад и помисли точно какво ти споделих. директно нищо не е искала, а само задаваше върпоси. никога не е казала дай. това е положението. и ще съм лъжец, ако твърдя нещо друго. аз така съм го интерпретирала, но може и да не е било така.
ти какво предлагаш, един ден, когато кажа на алекс какво е станало, да оплюя жената, която я е заченала и родила ли.........
не мисля, че е много умна идея.

аз така виждам нещата, ако наистина не ни интересува какво мисли биологичната майка, защо тогава го дъвчем. ама го дъвчем, нали. демек, хем сърби, хем боли.

за осиновените деца е друго. те имат право да се интересуват какво мисли ТЯ и да го обличат в някакви думи. и дори да казват, че не ги интересува.

изграждаме в себе си сигурността, че тази жена е чудовище. щото така ни е по-лесно. ми не е. може и да мисли за детето непрекъснато, може и да и е много мъчно. няма как да сме сигурни. пречупваме историята само от наша гледна точка. има само един факт и той е, че родилата детето ни се е подписала под документ за съгласие за осиновяване. всичко друго не са факти, а спекулации.


бенсон, можеш да осиновиш върпосното дете непълно със съгласието на майката. законът го позволява, процедурата не е много трудна. при теб нещата ще са по-сложни, защото живееш в чужбина, но не мисля, че ще е трудно.

За себе си отговарям - защото искам да се докосна до света, до мислите на моите деца.

Аз наистина не се интересувам от майката. Не мога да си представя как една жена може да откъсне част от себе си и просто да я изхвърли, с болка или без болка, но се старая да не задълбавам в тези мисли. Винаги ги отклонявам, когато нахлуят в главата ми.

Искам да знам как децата ми приемат този факт от живота си. Именно за да бъда до тях, с тях ако може и в тази тяхна болка като майка. Именно затова бягам от това аз самата да си изградя отношение (омраза или състрадание) към постъпката и последвалото неизбежно страдание на тази жена , стигнала съм само до неразбиране. Искам децата, с тяхното отношение да ми подскажат как трябва да се отнасям с Нея и Нея. Аз съм свързана с тях, а те с Нея (тях) и те ще прокарат индиректната ми връзка с Нея и Нея и ще определят каква да бъде тази връзка. Аз поне така разбирам нещата, засега....


Колкото за конкретното писмо, което се обсъжда тук...
Мен ме учуди, че едно 16-годишно момиче, ако правилно съм разбрала, може да взима самО такова съдбоносно решение. Нали там (САЩ) пълнолетие се достига на 21? И приемната грижа е достатъчно развита? Все пак не е ли по-разумно незряло момиче да няма право да взима окончателно решение по този въпрос? Щото си говорим за по-добре уредени общества, де...