реве истерично от други деца

Период е не се притеснявай.Не съм имала такъв проблем,ама приятелки са имали.С времето отминава.

Имахме такъв период, макар че Калоян е доста по-мъничък. Даже и аз като теб пуснах тема за съвет във форума.
И при нас този момент настъпи неочаквано . Изведнъж детето ми от едно дружелюбно и винаги усмихнато човече, се превърна във вълк единак. Не искаше и да чуе и види други деца. Ако някое дете го наближи, Коко започваше да плаче със сълзички. Искаше да си е сам - самичък и никой да не го закача.
Въпреки това го извеждах навън и го водех на площадката. Така постепенно свикна отново около него да има други дечица и сега не че ги търси като компания, но поне не плаче от тях.

Период е, и според мен не продължава толкова дълго при вас, както си мислиш. Синът ми е на тази възраст и не, че се бои от деца, просто не търси още тяхната компания. Всичко с времето си, идва си един етап, в който започват да се осъзнават и да търсят компанията на себеподобни. Сега все още си №1, в нейния свят, наслаждавай се на тези мигове, че бързо ще отлетят.

И моето дете е от по-срамежливите. Според мен правиш грешка ако настояваш дребното да си играе с други деца. Дали и с кого ще си играе едно дете си е негова работа. Аз понеже искам детето ми да се социализира го водя по детски площадки, но го оставям сам да прецени доколко да се доближава до децата. Ако някое друго дете го приближи той много често отстъпва или дори се разплаква. Взимам го и го гушкам. Ако отидем някъде на гости или на РД той прекарва първия половин-един час в скута ми-щом така иска
Избора е твой-или ходете някъде, далеч от децата (може все пак да се виждат децата как си играят, сигурно ще и стане интересно в един момент какво правят ) или пък отивате на площадката и оставяш твоето дете да парви каквото иска-да отиде някъд встрани, или да се сгуши в теб.
Не виждам обаче проблем в цялата работа-просто детето е по-срамежливо, или пък по-предпазливо, или не може да се защити като му дърпат играчките... Просто за момента му е по-интересно да си играе само, или с някой възрастен, с когото повече се разбира

не бързай с психолозите, не че имам нещо против тях, но може да те объркат и теб и детето. Остави инстинктите си да те водят и вярвай на детето си, може да е преживяло нещо травмиращо с деца, без да си обърнала внимание - ще й мине

И аз се бях ошашкала, но както ти казах вече мина и замина и тоз период.

моят син също започна от една известна възраст да страни от другите деца. от възрастни не се плашеше, но от деца на неговата възраст имаше някакво притеснение. забелязах, че това е особено вярно, ако децата са малко. ако е в парка при голямата навалица, не му пукаше.

започнах постепенно да го сближавам с едно детенце. то идваше у нас, за да сме на наша, сигурна територия. мисля, че това помогна. сега пак има понякога моменти, когато страни от другите деца, но е доста по-уверен като цяло.

не бързай и не насилвай. щом иска да е отстрани и сам, нека бъде така - а ти до него, да вдъхваш сигурност. опитай моя подход, ако имаш възможност.

за психолози на 2 години май е рано и едва ли е нужно.

И аз си мисля да не бързаш за психолог може би е нещо временно.Надявам се бързо мине този проблем при вас и започне да дружи с другите деца Успех

Аз наблюдавам играта на двегодишните-например едното нещо казва на другото, а то прави нещо съвсем различно. Това, което например нещо е обяснило се ядосва, че не са го разбрали. Или пък едното подава играчка на другото-то не я взима. Първото дете му я бута по-настойчиво, а другото се защитава-не е разбрало и мисли че го бутат. Или пък излиза детенце и си носи лопатка. Друго дете му я взима и започва да си копае с нея докато първото плаче и си я иска. И т.н. и т.н.
Разбира се, има деца, които много добре умеят да си играят заедно (много често си играят хубаво само с някои деца), но често комуникацията помежду им не е добра и играта не се получава. Понякога моят си играе по-добре с по-големи дечица. Моя например се ядосва, когато нещо каже и не го разбират. Също така когато някой се приближи и протегне ръка към него той пуска играчката си. И после плаче, че са му я взели (другото дете не е виновно, то не я е взело насила). Та по неговата си детска логика ми се струва, че за него другите деца са опасни субекти с които не може да се разбере (защото възрастните го разбират). Аз се опитвам да го насърчавам поне да се доближава до други деца, но според мен са малки и на този етап е нормално да не могат много добре да си играят помежду си.
Доколкото изобщо се опитвам да социализирам малкия, на този етап то е най-веч за собственият ми комфорт- да се чувства и той удобно когато си говоря с други майки-приятелки, когато ходим на РД и т.н.
За психолог  категорично рано-та децата са още на този етап, когато си играят успоредно и е още много рано за пълноценно общуване помежду им. Засега те се учат като общуват с възрастните.

На тази възраст и моето дете плачеше от други деца и не искаше да играе с тях.

Моят Калоян е много чувстителен, на моменти силно затворен и вглъбен в себе си. Предпочита да се закача с тийнеджъри и възрастни хора, отколкото да общува с деца.  От както се е родил постоянно е в компанията на свои връстници и по-големи дечица. Винаги съм се стремяла да изградя в него спокойствие и увереност към света, да израстне отворено, любопитно и общитетелно човече. За съжаление обаче, това не се получава. 

В момента е в период на голям страх към непознати деца, към дребчовци, които се засилват към него или които просто си тичат в неговата орбита. Каби започва да пищи, да протяга ръчички към мен, да си пуска играчката и т.н. Веднага го гушкам и му обяснявам, че детето няма да го нарани, а че иска да си играят двамата, да си разменят играчките и т.н. В повечето случаи Каби се успокоява, хваща ми пръста и ме води да играя и аз с тях.  Напълно се подчинявам на желанието му..

Лошото е, че той още не говори и не може да изрази настроението си по друг начин освен с рев  и пищене. Ние разбираме идеално какво иска, но не и другите, а и често има децата, които са агресивни спрямо него. 

Така се надявам, че като тръгне на ясла ще се научи да общува с децата, но няма гаранция.

Аз още не съм навита да търся консултация от детски психолог, предпочитам да търся адекватна литература засега.  Но твърдо съм решила за себе си, че ако това поведение продължава или се засили с времето, ще потърся професионална помощ! Не желая да се примирявам и да позволя страховете и проблемите на детето ми да се усилват и задълбочават! Не вярвам, че характера му ще си остане такъв и че няма да мога да пречупя някои черти, както ми казват доста хора!



П.С. Чела ли си темата на Темпераментните деца?

Бръмбазелке, мила, според мен е рано, просто децата още не могат да общуват добре помежду си
Аз мисля, че нашите дребосъци просто искат да си играят с някой, с когото могат да се разберат и да се чувстват в безопасност. След няколко години това ще са техните връстници, но засега-това сме ние

Мда, съгласна съм!  Докато бях в майчинство и аз като теб наблюдавах как играят помежду си дребните и стигнах до същия извод. Въпреки че има доста деца, които още от по-малки умеят да се заиграват едно с друго и да търсят компанията си. Затова се надявам, че в яслата ще се научи да общува, защото няма да има на кого да разчита освен на себе си..

Проблемът е, че Каби е свръхчувствителен и плашлив. В неговия характер и маниери виждам много подобности в хора от същата рачешка зодия, които вече като върастни имат неща, които не могат да преодолеят в себе си, изграждат си защитни прегради, поставят си определени граници.. Мисля си, че когато те самите са били деца, родителите не са обърнали внимание и са приели характера им като даденост, като константа. Не искам с Каби да се получи това, още повече, че аз самата имам слабости, с коите се старая да се преборвам.. 

Наясно съм, че като родител вероятно ще допусна грешки и пропуски и че след години ще си удрям главата в стената. Но не бих могла да си затворя очите и да се примиря с неща, които вярвам, че с търпение, с любов и с определени хитри техники могат да се поправят и променят в положителна посока.

Стана дълго, пък и отвлякох посоката от авторката на темата, сори! 

Според мен си пишеш точно по темата (аз известно време се чудех откъде се пръкна тая Бръмбазела и чак после видях че Pearly не те кефи )
Да и аз мисля, че с много любов, насърчение и помощ от наша страна на децата ще им е по-лесно да се социализират. Затова се старая винаги да съм до него когато е уплашен, също като теб му обяснявам, че децата са добри, че искат да си играят с него. Засега се старая да му покажа, че той самият е винаги в безопасност, че ние, възрастните се грижим за него и той няма за какво да се тревожи. Да получава любов и гушкане когато има нужда и да му се радваме и да го насърчаваме всеки път, когато общува други, нови за него хора.
Наистина има деца, които още от малки лесно общуват. Просто хората са различни

Да, но утре в яслата той ще остане самичък в джунглата. Мен няма да ме има да го предпазя, да го утеша, да го насърча.  Нямам гаранции, че лелките ще се постараят да го предразположат и да го улеснят в адаптацията. Вече говорих с педагожката и директорката, които ми обясниха стандартните бла-бла, но моето дете просто е по-различно от другите.

Живота ни е станал приключението Survivor, дали моето момче ще оцелее и как.. 

Всъщност целта ми беше не толкова да споделя тревогите си, колкото да изкажа мнението, че вероятно това може да не е поредния период от развитието на детето, а поведението му да се свежда до характер и определена степен чувствителност.

Моите наблюдения не са точно такива. Моя приятелка има момченце, с един месец по-голямо. Гушкано и целувано на воля, има 2 лели и баба, които постоянно го лигавят. Детето до година и 7 месеца отказваше да ходи ако не го държат за ръка-сега е супер отракано, ходи, бута се при децата, дърпа играчки и т.н. Има и друго едно момченце, точно година по-голямо от моя, също кърмено на поискване и много гушкано (моля да ме извините че споменавам кърменето, в случая връзката е само с това, че майката го гушка много, не го оставя да плаче, и т.н., по-скоро характерно за т. нар. "привързано родителство). На 2 годинки беше същия срамежливко, какъвто е днес сина ми, и той пускаше играчката и бягаше и т.н. Сега, година по-късно е съвсем различен-общителен, тича да търси децата.
Има и други примери, които мога да дам, общувам с доста деца и майки, та в крайна сметка съм убедена че ако детето е срамежливо и не иска да общува с връстници то ще си бъде такова, независимо дали майка му го гушка или пък се скрива някъде в ъгъла с гръб към останалите само.

Срамежливостта в определена степен е наследствена. И, да, не е задължително да се израсте, поне не напълно. С което не искам да кажа, че като родители сме напълно безпомощни и че трябва да спрем да вдъхваме кураж на децата си, но и от гените си не можем да избягаме. Откакто разбрах тези неща, спрях да се боря с демоните в главата си. Иначе само мога да навредя на детето си, проектирайки собствените си комплекси и притеснения върху него.

По никакъв начин не му показвам, че намирам поведението му за ненормално, защото то не е.  Не се обяснявам на родители когато дойдат деца на гости или сме на гости: "Ама той е срамежлив", "Ама трябва му време да се отпусне" и т.н. "Срамежлив", "срам" и производните са думи табу за мен в комуникацията със сина ми. Не го насилвам да си играе с децата, не го подканвам с "Недей да се срамуваш", "Няма нищо страшно" и подобни. Не думите, а поведението ми са най-големият му учител.  Настроението ми, дружелюбното отношение, разговорите или пък седане на игра заедно с децата  биха му казали повече за това, че няма от какво да се страхува, отколкото "Няма нищо страшно". 

Само да спомена, за да не стане объркване, че има един етап в развитието  на бебетата, който в популярната литература се нарича  "страх от непознати" и през който минават доста деца без знаение дали са срамежливи или не. Обхваща периода между  8 и 18 месеца (относително).

Не, не мисля! Убедена съм, че привързаността и нежността м/у родителя и детето носи само ползи.  Винаги съм харесвала идеята за приятелство между двете поколения, за взаимност, споделяне, търсене на съвместно решение на даден проблем.  Обаче, има една подробност - златната среда! Детето трябва да усеща и разбира авторитета на родителите си, да знае, че има неприемливо поведение, че всяко действие има някакво последствие и то носи отговорност, и т.н.

За мен привързаното родителство, за което спомена Яна, е начина да покажа на детето си, че в този свят то не е само; че ние, родителите му, сме до него... Ако не днес, то утре детето ще бъде уверено в моята подкрепа, разбиране и любов и ще осъзнае, че света е отворен за него.

За съжаление за момента Калоян е абсолютно беззащитен и неподготвен за това, което го очаква - яслата. Много трудно взех това решение, но считам, че ако той не се справи сега, догодина в ДГ ще му е хиляди пъти по-трудно.  Няма да коментирам предимствата и недостатъците на яслите.. При Каби проблема не е срамежливост и пак казвам - не е и период.

Съгласна съм с Че Ка, че съществува генетична обусловеност, от която не можем да се предпазим или избягаме, но това не означава да се примиряваме.  Има неща, които може да се моделират в характера на човек докато е малък и точно това смятам да направя... Умерено, бавно, лека-полека и без насилие върху детето!