Аз си описах раждането най-сетне. Знам, че вече повечето не ви вълнува това, но ако на някой му се чете ето как мина всичко при мен:
Денят беше 18-ти юли (петък), а моето секцио беше първото за деня в 8:30. Казаха ни да отидем в болницата към 7-7:30 сутринта. Аз си бях нагласила алармата за 5:30, но в последните седмици не ми се удаваше да спя по цяла нощ и се събудих час по-рано. Реших, че няма смисъл да се въртя само в леглото и станах да се приготвям, че както винаги багажът се събираше в последния момент.
Успяхме да натоварим всичкия багаж и тръгнахме към болницата. В колата май взех да се успокоявам малко защото преди това вкъщи само ми се ревеше. Към 7 и нещо успешно пристигнахме.
Отидохме в приемния кабинет, там ни посрещна една сестра и ни заведе до стаята ни (бяхме си избрали стая с придружител) да се преоблека. Свърших я тази работа и зачакахме. Клизма не ми правиха защото предната вечер бях пила Дуфалак. По някое време сестрата се върна, постави ми абокат и започнаха да ми вливат нещо. Отново започнахме да чакаме напрегнато. И малко след 8:30 дойдоха да ме отведат. Казаха ми само да отида до тоалетната преди това и за така за огромно мое щастие катетърът ми се размина също.
Тръгнахме заедно с таткото, на него щяха да му покажат бебето след като се роди защото за жалост не позволяваха да присъства на операцията. Казаха му да изчака на едно място, за да го облекат, а мен продължиха да ме водят и така и не разбрахме, че повече няма да се видим. А той искаше да ми каже, че ме обича, и че всичко ще е наред.
Влязох в операционната, легнах на масата и акушерката ми показа как ще трябва да се сгъна за спиналната упойка. Хич не беше лесно. След малко дойде анестезиологът и трябваше да направя същото нещо. Усетих убождането отзад и после как се опитваше да постави спиналната упойка. Не болеше, но просто усещах, че прави нещо. За жалост не стана и аз почнах да се притеснявам дали изобщо ще могат да ми я поставят. По принцип много ме беше страх, че нещо ще се обърка с тази спинална упойка. Сгънах се пак максимално, то и предния път беше така, но този път опитах някак да си извия и самия гръбнак, пак убождане, пак нещо бутат и този път за щастие се получи, отдъхнах си. Почти веднага усетих топлина в петите и се обърнах по гръб да се наместя. По това време някъде се появи и д-р Бейлерян, която щеше да прави секциото. Беше малко изнервена защото на идване видяла приятеля ми и той попитал дали ще може да снима бебенцето (като се роди и му го покажат разбира се), но тя си помислила, че искал да снима по време на самата операция и му казала, че няма да стане.
Започнаха и с рязането, нищо не съм усетила. Седях и си чаках, знаех, че бебенцето трябва да излезе скоро. По някое време усетих някаква болка, правеха нещо, може би ми натискаха корема за да извадят бебето. Малко след това чух изплакване в далечината, знаех че това е моето бебе. Казаха ми, че е момиче, а аз започнах да се въртя защото исках да го видя отнякъде. Донесоха ми го от едната страна, беше свито и лилавикаво на цвят и ми се стори страшно мъничко. Отведоха я, а аз зачаках да ми кажат размерите й защото ми се стори много малка. След малко съобщиха, че е 3500 гр. и 51 см. и си отдъхнах, това беше даже повече от прогнозата на ехографа на д-р Давидков. Малката ми сладуранка беше успяла доста да порасне.
Вече бях спокойна за бебето и започнах да се притеснявам малко повече за себе си защото на мен ми оставаше най-досадната част - шиенето. По някое време започна да ми се повръща и казах на акушерката. Но понеже по-скоро беше като леко гадене не предприеха нищо тогава. Доста бързо обаче гаденето се увеличи и ми дадоха една купичка защото успях да повърна малко слюнки. След това вече ми сложиха нещо в системата.
След повръщането усетих огромно облекчение, всичко ми просветна и бях страшно спокойна. За жалост не продължи дълго, много скоро започнах да се чувствам страшно неудобно. Някак ни ме беше комфортно да лежа толкова време по гръб, тежеше ми някак и исках да се завъртя. Започнах да си обърщам главата на едната и другата страна от време на време, само толкова можех да се раздвижа и само се надявах да свършват по-бързо. Колкото повече лежах обаче, толкова повече не ме свърташе на едно място. За щастие свършиха сравнително бързо с шиенето. Накрая аз вече съвсем не издържах и не спирах да си въртя главата наляво-надясно. Бях започнала и да потрепервам. Смъкнаха чаршафа и почнаха да ми правят нещо защото в един момент си видях двата крака сгънати. Чувството беше доста неприятно и започнах да се чудя как да си вдигна ръцете, за да скрия тази гледка. А това не беше лесно като се тресях цялата и се въртях. За щастие свършиха бързо и ме преместиха на носилка, сложиха ми и някакъв памперс.
Изкараха ме от операционната и когато видях таткото съвсем се успокоих, исках само да съм с него. Вече не помня какво точно ми каза той, нещо за бебенцето, че го е видял, и че е много хубаво. Успях да мерна и майка ми и неговата майка. Бях им казала, че не искам да идват, но изобщо нямах сили да споря с тях и ги оставих да правят каквото искат. Таткото и една акушерка ме избутаха до стаята и ме преместиха на леглото ми.
Тогава ни оставиха двамата, той беше доста развълнуван. На мен обаче не ми беше особено добре защото треперех много силно, едвам говорех, а и ми беше все така неудобно да лежа по гръб. Започнах да го моля да ме обръща наляво и надясно, но не беше особено приятно като не си чувствах краката, а и някак не ми носеше нужното облекчение. За щастие след около два часа започнах да треперя малко по малко и поне можех да лежа спокойно. Той ми показа снимки на бебенцето, а на мен ми беше много странно. Не можех да повярвам, че това е моето бебе наистина. За голяма наша изненада се оказа, че дребосъчето е със сини очи!
На мен не ми се искаше да опитвам да си мърдам краката, защото ми беше неприятно като не можех. Пробвах обаче да си стягам мускулите и по някое време при стягането започнах да усещам изтръпване. Много се зарадвах защото вече беше въпрос на време да започна и да ги движа. По някое време обаче започна да ме наболява доста коремът и се обадих да ми дадат обезболяващо. То се оказа инжекция, някъде около кръста ми я биха и се зарадвах, че нищо не усетих заради спиналната, че иначе нямаше да ми е особено приятно. Болката не ме отпусна веднага, може би около час мина, но след това започна да намалява и беше поносимо.
Минаха около 3 часа и започнах да питам кога ще ми донесат бебенцето. Не се забавиха и съвсем скоро ни я доведоха. Все още ми беше странно и не можех да повярвам, че това малко същество е моето, че е живяло толкова време в мен, и че заедно с таткото сме го създали. Той ми я сложи до мен на леглото, за да мога да я гушна. Аз по това време вече си усещах донякъде краката и доста бързо успях да се отместя, за да има място за нея. Името й го бяхме избрали вече, казваше се Лилия.
С бебенцето времето вече минаваше по-бързо, а и нали бях успяла да се обърна на една страна, та ми беше по-удобно. Към 14 часа започна да ми се ходи до тоалетната по малка нужда. Бяха ми казали, че като ми се доходи ще ми дадат подлога и затова реших да не бързам, нямах особено желание да я използвам. Към 15 часа дойде една акушерка и като ми предложи подлогата аз попитах дали ще мога да пробвам да стана и да отида сама до тоалетната. Тя се съгласи, изправиха ме да седна в леглото, поседях малко така да ми се оправи главата, че ми се виеше свят и после се изправих. Очаквах да е много болезнено, нещо ужасно, пък то хич не беше толкова зле. Е, болеше си, но съвсем поносимо. Почнах да правя малки крачки и съвсем успешно стигнах до тоалетната. Махнаха ми памперса, свърших си работата, сама станах, измих се и си обух бикините. И от тогава вече сама си ставах всеки път, много бях доволна, защото си бях мислела, че няма да мога.
Вечерта в 12 часа взеха малката Лилия. Аз преди не исках да я давам, исках да стои при мен, но тогава не възразих, защото бях доста уморена и исках да си почина. Само дето не можах да спя много, може би от вълнение. А и нещо все ми беше неудобно на една страна и се обръщах, а от това болеше. Сутринта към 5:30 доведоха малката и пак си се гледахме цял ден.
Мен ме чакаха да изпусна газове, за да ме захранят. Това все още не ми се беше случило, а започнах да се чувствам много отпаднала и се молех да стане. За щастие и това се случи по някое време и за обяд и вечеря ядох поне супи, а от следващия ден си поръчвах от менюто.
На третия ден започнах мъничко да се отчайвам, защото все си мислех, че болката ще намалее и ще ми е малко по-лесно да се движа. Аз не че бях толкова зле де, от първия ден можех да ходя почти изправена, но някак очаквах подобрение, а такова нямаше. И като по чудо като станах на четвъртия ден болката беше намаляла и ми беше доста по-добре. Този ден попитахме и дали ще може да ни изпишат. Таткото стоя през цялото време при нас и вече и двамата започвахме леко да издивяваме затворени между тези 4 стени. Бях добре, бебенцето също и се съгласиха да ни пуснат. По обяд успешно се прибрахме вкъщи, а там...там е вече друга история.
Денят беше 18-ти юли (петък), а моето секцио беше първото за деня в 8:30. Казаха ни да отидем в болницата към 7-7:30 сутринта. Аз си бях нагласила алармата за 5:30, но в последните седмици не ми се удаваше да спя по цяла нощ и се събудих час по-рано. Реших, че няма смисъл да се въртя само в леглото и станах да се приготвям, че както винаги багажът се събираше в последния момент.
Успяхме да натоварим всичкия багаж и тръгнахме към болницата. В колата май взех да се успокоявам малко защото преди това вкъщи само ми се ревеше. Към 7 и нещо успешно пристигнахме.
Отидохме в приемния кабинет, там ни посрещна една сестра и ни заведе до стаята ни (бяхме си избрали стая с придружител) да се преоблека. Свърших я тази работа и зачакахме. Клизма не ми правиха защото предната вечер бях пила Дуфалак. По някое време сестрата се върна, постави ми абокат и започнаха да ми вливат нещо. Отново започнахме да чакаме напрегнато. И малко след 8:30 дойдоха да ме отведат. Казаха ми само да отида до тоалетната преди това и за така за огромно мое щастие катетърът ми се размина също.
Тръгнахме заедно с таткото, на него щяха да му покажат бебето след като се роди защото за жалост не позволяваха да присъства на операцията. Казаха му да изчака на едно място, за да го облекат, а мен продължиха да ме водят и така и не разбрахме, че повече няма да се видим. А той искаше да ми каже, че ме обича, и че всичко ще е наред.
Влязох в операционната, легнах на масата и акушерката ми показа как ще трябва да се сгъна за спиналната упойка. Хич не беше лесно. След малко дойде анестезиологът и трябваше да направя същото нещо. Усетих убождането отзад и после как се опитваше да постави спиналната упойка. Не болеше, но просто усещах, че прави нещо. За жалост не стана и аз почнах да се притеснявам дали изобщо ще могат да ми я поставят. По принцип много ме беше страх, че нещо ще се обърка с тази спинална упойка. Сгънах се пак максимално, то и предния път беше така, но този път опитах някак да си извия и самия гръбнак, пак убождане, пак нещо бутат и този път за щастие се получи, отдъхнах си. Почти веднага усетих топлина в петите и се обърнах по гръб да се наместя. По това време някъде се появи и д-р Бейлерян, която щеше да прави секциото. Беше малко изнервена защото на идване видяла приятеля ми и той попитал дали ще може да снима бебенцето (като се роди и му го покажат разбира се), но тя си помислила, че искал да снима по време на самата операция и му казала, че няма да стане.
Започнаха и с рязането, нищо не съм усетила. Седях и си чаках, знаех, че бебенцето трябва да излезе скоро. По някое време усетих някаква болка, правеха нещо, може би ми натискаха корема за да извадят бебето. Малко след това чух изплакване в далечината, знаех че това е моето бебе. Казаха ми, че е момиче, а аз започнах да се въртя защото исках да го видя отнякъде. Донесоха ми го от едната страна, беше свито и лилавикаво на цвят и ми се стори страшно мъничко. Отведоха я, а аз зачаках да ми кажат размерите й защото ми се стори много малка. След малко съобщиха, че е 3500 гр. и 51 см. и си отдъхнах, това беше даже повече от прогнозата на ехографа на д-р Давидков. Малката ми сладуранка беше успяла доста да порасне.
Вече бях спокойна за бебето и започнах да се притеснявам малко повече за себе си защото на мен ми оставаше най-досадната част - шиенето. По някое време започна да ми се повръща и казах на акушерката. Но понеже по-скоро беше като леко гадене не предприеха нищо тогава. Доста бързо обаче гаденето се увеличи и ми дадоха една купичка защото успях да повърна малко слюнки. След това вече ми сложиха нещо в системата.
След повръщането усетих огромно облекчение, всичко ми просветна и бях страшно спокойна. За жалост не продължи дълго, много скоро започнах да се чувствам страшно неудобно. Някак ни ме беше комфортно да лежа толкова време по гръб, тежеше ми някак и исках да се завъртя. Започнах да си обърщам главата на едната и другата страна от време на време, само толкова можех да се раздвижа и само се надявах да свършват по-бързо. Колкото повече лежах обаче, толкова повече не ме свърташе на едно място. За щастие свършиха сравнително бързо с шиенето. Накрая аз вече съвсем не издържах и не спирах да си въртя главата наляво-надясно. Бях започнала и да потрепервам. Смъкнаха чаршафа и почнаха да ми правят нещо защото в един момент си видях двата крака сгънати. Чувството беше доста неприятно и започнах да се чудя как да си вдигна ръцете, за да скрия тази гледка. А това не беше лесно като се тресях цялата и се въртях. За щастие свършиха бързо и ме преместиха на носилка, сложиха ми и някакъв памперс.
Изкараха ме от операционната и когато видях таткото съвсем се успокоих, исках само да съм с него. Вече не помня какво точно ми каза той, нещо за бебенцето, че го е видял, и че е много хубаво. Успях да мерна и майка ми и неговата майка. Бях им казала, че не искам да идват, но изобщо нямах сили да споря с тях и ги оставих да правят каквото искат. Таткото и една акушерка ме избутаха до стаята и ме преместиха на леглото ми.
Тогава ни оставиха двамата, той беше доста развълнуван. На мен обаче не ми беше особено добре защото треперех много силно, едвам говорех, а и ми беше все така неудобно да лежа по гръб. Започнах да го моля да ме обръща наляво и надясно, но не беше особено приятно като не си чувствах краката, а и някак не ми носеше нужното облекчение. За щастие след около два часа започнах да треперя малко по малко и поне можех да лежа спокойно. Той ми показа снимки на бебенцето, а на мен ми беше много странно. Не можех да повярвам, че това е моето бебе наистина. За голяма наша изненада се оказа, че дребосъчето е със сини очи!
На мен не ми се искаше да опитвам да си мърдам краката, защото ми беше неприятно като не можех. Пробвах обаче да си стягам мускулите и по някое време при стягането започнах да усещам изтръпване. Много се зарадвах защото вече беше въпрос на време да започна и да ги движа. По някое време обаче започна да ме наболява доста коремът и се обадих да ми дадат обезболяващо. То се оказа инжекция, някъде около кръста ми я биха и се зарадвах, че нищо не усетих заради спиналната, че иначе нямаше да ми е особено приятно. Болката не ме отпусна веднага, може би около час мина, но след това започна да намалява и беше поносимо.
Минаха около 3 часа и започнах да питам кога ще ми донесат бебенцето. Не се забавиха и съвсем скоро ни я доведоха. Все още ми беше странно и не можех да повярвам, че това малко същество е моето, че е живяло толкова време в мен, и че заедно с таткото сме го създали. Той ми я сложи до мен на леглото, за да мога да я гушна. Аз по това време вече си усещах донякъде краката и доста бързо успях да се отместя, за да има място за нея. Името й го бяхме избрали вече, казваше се Лилия.
С бебенцето времето вече минаваше по-бързо, а и нали бях успяла да се обърна на една страна, та ми беше по-удобно. Към 14 часа започна да ми се ходи до тоалетната по малка нужда. Бяха ми казали, че като ми се доходи ще ми дадат подлога и затова реших да не бързам, нямах особено желание да я използвам. Към 15 часа дойде една акушерка и като ми предложи подлогата аз попитах дали ще мога да пробвам да стана и да отида сама до тоалетната. Тя се съгласи, изправиха ме да седна в леглото, поседях малко така да ми се оправи главата, че ми се виеше свят и после се изправих. Очаквах да е много болезнено, нещо ужасно, пък то хич не беше толкова зле. Е, болеше си, но съвсем поносимо. Почнах да правя малки крачки и съвсем успешно стигнах до тоалетната. Махнаха ми памперса, свърших си работата, сама станах, измих се и си обух бикините. И от тогава вече сама си ставах всеки път, много бях доволна, защото си бях мислела, че няма да мога.
Вечерта в 12 часа взеха малката Лилия. Аз преди не исках да я давам, исках да стои при мен, но тогава не възразих, защото бях доста уморена и исках да си почина. Само дето не можах да спя много, може би от вълнение. А и нещо все ми беше неудобно на една страна и се обръщах, а от това болеше. Сутринта към 5:30 доведоха малката и пак си се гледахме цял ден.
Мен ме чакаха да изпусна газове, за да ме захранят. Това все още не ми се беше случило, а започнах да се чувствам много отпаднала и се молех да стане. За щастие и това се случи по някое време и за обяд и вечеря ядох поне супи, а от следващия ден си поръчвах от менюто.
На третия ден започнах мъничко да се отчайвам, защото все си мислех, че болката ще намалее и ще ми е малко по-лесно да се движа. Аз не че бях толкова зле де, от първия ден можех да ходя почти изправена, но някак очаквах подобрение, а такова нямаше. И като по чудо като станах на четвъртия ден болката беше намаляла и ми беше доста по-добре. Този ден попитахме и дали ще може да ни изпишат. Таткото стоя през цялото време при нас и вече и двамата започвахме леко да издивяваме затворени между тези 4 стени. Бях добре, бебенцето също и се съгласиха да ни пуснат. По обяд успешно се прибрахме вкъщи, а там...там е вече друга история.
Винаги има място за още един в рейса 
, но затова друг път 
Иначе не знам как са другите мами, на които им е второ дете. Но аз едно от това, че лесно родих и второ, че голяма любов ме налегна изведнъж, ама отвреме на време го гледам бебето и почвам да си визуализирам Трето дете. 
много трудоемко е това за моята, свикнала на удобства личност...