Твоят живот тук и сега - тема с продължение...

Дай линк към предходната  .

http://www.bg-mamma.com/index.php?topic=214525.msg4701518#msg4701518

Прилича на светлите коси на сина ми. Чист. Спокоен. Без излишни драми и натрапени от странични хора пътища. Мой си. Харесван. Вкусен като бирата, която чакам да изпием довечера с мъжа ми на сбогуване с днешния ден, красив като ангелските коси на сина ми.

Нека аз.
Животът ми тези дни е на етап раздяла. Раздяла с някого, който е имал съдбоносно участие в живота ми и не е направил нищо добро за него. Осъзнаване на това, че съм подложена на психическо издевателство и обвинявана във всички грехове, без да имам грам вина. Взех решение. До тук съм. От мен повече нищо за тази кауза. Правих каквото можах, едностранно. Всичко има граница, край. Краят дойде каквото и да ми коства това, а подозирам, че ще ми е само от полза, предвид предишните ми опити с този проблем.

Естер, ако я беше пуснала вчера, щеше да е на рождения ден на първата.

Както и тогава - животът ми е шарен и пълен. Шарен като селска черга, пълен с детски усмивки, обгърнат от две мъжки ръце.
Понякога хубавото ми идва в повече и все си мисля, че не съм го заслужила. Друг път, поглеждайки в детската, виждам двете главици - кестенява и руса, сведени една до друга... Шушукат си техни си тайни...Мои са. Мое е правото да им се радвам, мое е правото да чета в очите им, мое е правото да обичам баща им.
Кой определя дали съм заслужила? Не съм ли аз?

Днес животът ми е уморен. Като селски рейс, останал без пътници. Отбил е до реката и чака тревата да плъзне по него и вятърът да счупи прозорците. Синьото да избелее, бялото да се олющи. И от уморен автобус да се превърне в нов дом за душата ми.

Леле, Ванче, честно казвам, кълна се даже, не бях обърнала внимание изобщо на датата, ни най-малко, аз дори благодаря на Вълка, че я откри, защото аз нещо не можах...леле, как така се сетих днес точно за тази тема, една година по-късно, ох чак тръпки ме побиват, това си е направо за темата случи ми се нещо странно 

Благодаря за включванията ви, извинявам се отклонението, но да моят живот по принцип често е такъв низ от уж случайности, които разбриам после, че никак не са случайности, само, че ме тормози понякога чуденката как да ги тълкувам тези знаци...

Четейки Де Ваня искам да допълня, че от друга страна, за да има равновесие в света, след горчилката от преди няколко дни е гордостта ми от синовете ми, от семейството ми. Красивите ми добри деца и всичката радост, която са ми донесли - на мен и на баща си. Възхищението в очите на хората когато вървим петимата по улицата все още ме учудва и радва едновременно. Обичам собствения си живот. Това, нашето си, съкровеното, което е само между нас. Аз съм благословена! Пожелавам това щастие всекиму.

(Днес е денят на Богородица. Да ми ги пази живи и здрави! Амин )

Днес животът ми е събран в жълтия ми куфар, приготвен за една дългоочаквана отпуска само за мен и семейството ми. Леко задъхан от подготовката за тръгване и успокояван от 2 чифта топли детски ръчички - прегръдките на моите шушулки. Тръпнещ е за момента, когато прашният град ще остане зад нас, а мъжът ми ще шофира, държейки ръката ми и усмихвайки се на двете руси принцеси в огледалото за обратно виждане. Поизморен е животът ми тези дни - от жегите, от многото работа тези дни и натъжен от една отдавнашна загуба, за която научих скоро.
А като цяло, напоследък животът ми е една разлюляна от морето лодка, която доста време се лашкаше из разни непознати пристанища, но намери пътят към дома и уюта на родния пристан. Далеч по-малко объркан и ограничил фантазиите си за нещо, което не мога да имам и градящ планове за нещо ново, което засега звучи плашещо, но все по-примамливо...
Животът ми е като някой нежен евъргрийн - изпълнен с любов, нежност, щастие, копнеж за предстоящите само наши си (на четиримата) приключения и съвсем малко тъга/меланхолия.

Моят живот днес, тук и сега е кръстопът. И въпросителна. Миг, в който усещащ сякаш пътят, по който вървиш е тесен и имаш нужда от повече. А новият път е неизвестен. Така добре знаеш всички ръбатости и изворчета на бликащо щастие на стария, но сякаш усещащ как нещо в теб все повече се размърдва и търси ново, непознато, тръпчиво, иска да направи нови пътища свои пътища. А това е усещането, че порастваш, че има нови земи отвъд, че не си само това, което познаваш до днес и в твоя свят. Че може би си частичка от много други неща, че може би още на много места ще се откриеш и ще се почувстваш принадлежащ... Ала все пак страхът от новото, страхът от новите ти емоции, чувства, реакции е страхът от непознаването на самия себе си, затова седя на този кръстопът и не зная кой е моят път, а ако нещо ми го подскаже дали ще разчета правилно знаците...

Помня какво бях написала в първата тема, не точните думи, помня чувството и усещането от нея и днес и до сега не искам, страх ме е да го прочета, защото ще ми се прииска да се върна там, назад, сякаш да остана вечно там, а това не може да е моят живот, трябва да има такова усещане и напред.

Уморена съм от мисълта за щастие, искам просто щастието да ме намери, без да ми позволи да мисля за него и дали това е то...

Много хубава тема. Трудно ми е да намеря точните думи да опиша живота си в момента, но с удоволствие ви чета.

Тук и сега, днес - щастлива. Но утре няма да е така .....

За съжаление, точно днес и сега животът ми е хаос, пълен със самосъжаление, с въпроси без отговори ( или поне все още не съм ги намерила ). Накратко с две думи животът ми е раздяла, ново начало, промяна.

моят живот по настоящем се крепи на плаващи пясъци. обстоятелствата ме принуждават да го преподреждам така, както не би ми се искало. надявам се да отминат тия смотани две години, през които всичко се превърна в тотален хаос.

Моят също е на ниво раздяла. Раздяла с досегашния ми позатъпял и изпълнен с проблеми живот. Събудих се за себе си, това което бях, това което правех преди, свободата на духа, който години беше приспан и забутан на тавана, заключен в овехтял куфар. Дори не осъзнавах, че е така, докато едно птиче не кацна на прозореца ми и не разби ледената обвивка на заблудата забулила гледката към света.

В службата - промяна, страх от непознатото, затваряне на една мноого дълга глава.
В къщи - уют и спокойствие.
Роднини - празнота. След смъртта им съм дърво без корен съм.
Бъдеще - неясно, но съм изпълнена с надежда.

животът ми тук и сега е кутийки, половината от който пълни с ценни вещи, а другата половина -  с безполезности.
свързани с полупрозрачни нишки помежду си.
всеки един мой ден е борба да преподредя кутийките и да изхвърля ненужното....

животът ми е цветна градина, в която живеят капки роса.

Животът ми...сякаш минава през мен.И не живея,а просто съществувам.Чувствам се като Дунав през лятото-тека в руслото си тежко,мудно,мътно,влача коренища и боклуци.Без илюзии,без надежди и без вяра.Само дребни делнични мечти си мъждукат някъде из мен.Странното е,че на фона на това блато съм щастлива.Не бурно щастлива,не вдъхновяващо,а някак спокойно,улегнало щастлива.Не съм постигнала мир със себе си,просто приех нещата каквито са.Спрях да си задавам въпроси.Научих се да искам това,което имам.
Вглеждам се в децата си.Синът ми май набързо порастна.Понякога ме стряска с мъдри съждения,неприсъщи на 12 годишен хлапак.Проправя си пътечкш.Но никого с главата срещу стената(като мен и баща си).Винаги преценява,премисля и заобикаля някак си стената.Успява...Все гледа да има баланс,ред,не изкривява сетивата си излишно.Не драматизира нямането.Чудя се къде ще го хвърли едно влюбване...Как ще подреди и успокои тогава хаоса си.Ще поживея и ще видя...Надявам се.
А дъщеря ми...Дъщеря ми ще бъде винаги дете.Другата седмица става на 6.Не иска чанта на Уинкс,нито блузка на Барби,нито гланц за устни с дъх на ягода,нито кукла...защото не разбира.Ще се зарадва на всяка дреболия,която и подарим.Щастлива е ,въпреки неразбирането или точно заради него...И на 15,и на 20 години ще бъде едно голямо дете.Слънчево,искрено и наивно.Ще вярва на всичко и на всеки.което е добре,ако аз съм до нея,за да изсъскам на хорското бездушие и жлъч.Но няма винаги да съм до нея.И ми е мъчно,че ще я боли,ще я нагрубяват,ще я отлъчват...Иде ми да вия.Ама се усмихвам.
Ако мога да си отделя в чекмеджета болката и радостта...и едното да го закова.Но пък как ще оценя доброто,ако не мина през лошото.Не става и да се бухна в пералнята като мръсно пране-на високи градуси и дълга програма,и да изляза бяла и добра,с олекотени и ароматизирани мисли и чувства.
Затова драпам както мога.И мисля,че всеки ден си струва цената на оцеляването. На душата.Дефицит е.Лихвите ще си ги плащам другия живот.(ще бъда улично псе)

Днес нещо ми е смотано, за утре, не знам...... Така или иначе живота е като на райета. Днес ако е черното, то утре задължително ще е бялото 

В по-общ план, обожавам сина си. Искам да имам и момиче, но ако не е писано и пак бих имала момче, ако то ще е като сина ми, мога и 10 такива деца да отгледам, нищо, че ще са момчета. Детето ми е прекрасно. Ангел. Благодаря на Бога, че го имам. Благодаря му за всичко, всъщност.

Радвам се, че съм жива....

Доволна съм от живота си,
защото се научих да се радвам на малките неща·
Преди месеци получих първият голям шамар в своя живот,
после  бях съкрушена, след това объркана......
Но сега отново съм жива и благодарна, че живея точно този
живот в който мога да се радвам на хората които обичам ·
Имам прекрасна дъщеря , любящ съпруг  и това ми стига·

И спокоен и див..и тих и щастлив.

Харесвам живота си.

Днес, вчера, оня ден - с мирис на горчиви бадеми и почти същия вкус.
Научих се да се радвам на малки нещица и на чуждо щастие. Все е нещо.
Ако можех, бих смесил цялата глутница на топка, бих месил до еднородно тесто,
и после бих разделил на четири, но поравно. И никой не би възроптал, и не ни трябва чуждо.

Аз искам да задържа всичко, което е в градината на мислите ми. Днес повече.
Днес имам време за самоанализ. За пренареждане на случващото се. За музиката, която припява в мен и около мен.

Тежко ми е, но имам куража и вярвам, че ще се справя - с Божията помощ! 

Радвам, че съм жива, усещам го, ценя го.

След едномесечен отпуск утре съм на работа 
Толкова бързо мина отпуската, но затова пък изкарахме страхотна почивка с приятели и ще има дълго да си мисля за нея 

Моят живот, тук и сега - това съм аз. Абсолютното ми Аз. Няма фактори, деформиращи личността; няма брулещи ветрове; безметежие. Абсолютно спокойна съм и съм се накиснала дълбоко в усещанията си, щото знам, че всичко приключва. И поради отдадеността ми на собствените ми импулси, позволявам в мен да се надига една позаспала амбиция. Отглеждам я и скоро ще я пусна да вилнее. Ще има стрес и ядове, но пък и те са част от разнообразието, в което съм се клела. Готова съм, отпочинала, свежа, наточила зъби. Ще правя каквото си искам.

Извинете за откровенноста. Неразбирането да не ви притеснява.  

Живота ми тук и сега е объркан.
Получих наистина голям шамар и то от човек, който много обичах и на който вярвах безрезервно.За съжаление винаги така става - този, който мислиш, че никога няма да те нарани, го прави и боли ужасно.Болката се преживява или по-скоро свикваш, но остава нещо в душата, което не се забравя, независимо от времето.
Избягах далече от България, а после отидох още по-далече....сега съм далече и се мъча да забравя.

Моят живот тук и сега заспа. Иде ми да го глътна от обич някой път... Толкова е особено част от сърцето ти да има свои собствени предпочитания и свой собствен, мъничък живот...

.

Моят живот. Тук и сега. Чаша червено вино, цигара, компютър и интернет.
Мъжът ми отиде на работа. Обади ми се след половин час за някаква глупост. Избирам си да мисля, че просто е искал да ме чуе. Сигурно е така. И да не е, няма значение.
Не съм виждала сина ми от два дни. На село е, при баба си. Обади ми се и той преди малко. Говорихме много, пак за глупости. Сигурна съм, че просто е искал да ме чуе.
Дъщеря ми рови в главата ми. Казва ми, че много съм побеляла и трябва да се боядисвам отново. Философски заключава, че ако викам по-малко, ще спра да побелявам, и така няма да се боядисвам повече.
Кучето и котката играят кеч.
Дани Милев припява от ТВ-то "Малък дъжд".

    Животът ми тези дни е една молба,надежда,кураж към един друг,много скъп за мен живот. Искам всичко да е наред,да се преборим заедно.

Хаотичността на денят ме плаши и проблемите ме задушават за миг.  Макар да съм хаотична по природа искам ред в лудостта.

Ритмичното засукване на компютри и документи ме ядосва и спокойствие в офиса ме плаши.  Няма динамичност, даже въздуха не се помръдва.  Чувствам, че се заличавам от света и ставам част от сивото му одеяло, без лице - просто нишка като всяка друга.

Миговете у дома са ми любими.  Забравям предишните разбъркани чувства и намирам голям покой на канапето до половинката ми.   Той чете, държи ръката ми и ме милва.  Сега разбирам защо търпя сивият тунел, той ме води до тук.  Вече го обичам с две сърца (казва бебо), ще сме трима.  Сега намирам щастието на деня, макар и в края.

Надежди и мечти ме сближават с бъдещето.  Радост! Вечно съм между небето и земята, някъде към залеза.

 

Моят живот тук и сега е сиротен. Опитвам се да се хвана за всичко хубаво, което имам. За цялото щастие на света, което притежавам. За постигнатите с труд успехи. Но без мама сякаш всичко губи смисъла си.

Страхотна тема!

Животът ми тук и сега... Сега не съм себе си... Не мога да се позная...
Чакам някакви неща да се случат от известно време насам, но те не се случват и не се случват. Това ме изнервя, но проявявам странно за мен търпение. Надявам се това време да не е тотално изгубено...
Дразня се, че докато тръпна в очакване да се случи Нещото, животът прелита около мен... Време е да го хвана, но нещо не ми стига...
Иначе има любов, разбирателство, романтика...Музика, парти, слънце, море, красиви хора, красиви места... Но странно как тези неща сега са на заден план за мен, а винаги са ми били приоритет... Но неслучващите се неща ми пречат... Не мога да се отпусна и да живея... Защото чакам. И ще почакам още.

Споделих. Олекна ми.

ПС: Василиса наистина съжалявам...Наистина... 

Животът ми тук и сега...и вчера и онзи ден...и ден след ден е като повтарящ се кадър на филм.Това еднообразие хем ми дава сигурност,хем ме плаши.Свиквам-лошо.Липсва ми динамиката от работата..липсват ми контактите с хората навън.
За капак от известно време проблемите се редуват един след друг,без почивка..като маратон.Не знам докога ще издържа да се правя на силна.А  на моменти страха и ужаса са огромни....
Глътката въздух е семейството ми..децата ми.Сега ги няма до мен(за малко,но все пак...) и ми е още по-зле.Разбрах,че именно от тях ми идва силата.

Животът ми тук и сега, оттам дотук и оттук дотам си тече, нито по-мъдър от вчерашния, нито по-неразумен от друг път, лудостите се менят, настроенията оставят следи. Баналното и вълнуващото се редуват, сякаш съм яхнала конче на въртележката, и на моменти така се размиват, че е трудно да различиш едното от другото. "Панаир голям е тоз живот!", казвам си, и протягам мързеливо крака на плажа:"Все едно дали ще се бутам с лакти в тарапаната, дали ще зяпам по сергиите или просто ей така отдалеч ще гледам сеира на останалите". Още се опитвам да се сприятеля със себе си, защото откакто се помня съм си враг. Стара вражда, ръжда не хваща- все намирам с какво да си навредя , направо си виждам сметката понякога. Сигурно някой ден много ще се заобичам и ще се науча как да се държа със себе си, ама дали няма да е късно не знам. Напоследък си намирам късметчета по улицата- тук левче, там стотинка...явно много гледам надолу или просто е време да повярвам в късмета си.

Животът ми днес и сега вътрешна борба! Искам да приема едно нещо, но не мога! Гледам напред  пред и си казвам "Няма да е все така"! Продължавам живота си, защото трябва! Продължавам, защото трябва да съм силна!Продължавам, защото съм силна!Продължавам, заради  всяка усмивка на синът ми! Продължавам и вярвам, че животът ми ще се подреди някога, въпреки болката, унижението, въпреки трудностите, въпреки самотата и сълзите, въпреки всичко и всички..... Вярвам в това, че моето утре и това на сина ми ще е по-добро от днес! Надявам се, че утре ще мога да дам всичко на сина са, за да кажа, че вчера не съм седяла и съм чакала...

Животът ми е като розов лак върху ноктите на мургаво сираче.
Чакан и желан.
Силен.
Като сутришно кафе със сметана--така горещ, сладък, мек.

Развълнуван и лек, подскачащ по вълните, пропадащ в безвремие. Вдъхновен и изчерпан, оптимистичен и съмняващ се...
Главоболен, приглушен, с гръмотевични кихавици и желание за боулинг 
В лека пауза, като притаен в храстите тигър... с предчувствие за някакво отпушване.
С наближаващи сълзи ... от думите  и заряда на душите ви. Да, сякаш съм на "стоп пауза", която най-късно на 15.09. ще се отприщи и ще ми трябват всички сили и оптимизъм, мъдрост и вяра, за да подкрепя прохождащата ученичка ... Нощем разигравам бъдещи ситуации в главата си, търся правилни реакции, вглеждам се в спящото съкровище и за н-ти път се питам дали ще се справи, дали ще бъде приета и разбрана, ще може ли да се защити, а да намери мястото си, ще се научи ли да чете, да усеща хората, да надушва опасностите.
Едно море ме зове, търся път към него, жадувам за уверения оптимизъм, който ми е редовен спътник и ми слага криле, че всичко ще бъде наред.
Внушавам си като мантра, че винаги има избор ...
Този живот- загадка, пълна с изненади 

  Уча се да шофирам, а всъщност се уча да управлявам живота си отново. Намирам се на кръстовище с интензивно движение и ми е трудно да преценя дали да натисна здраво газта или да изчакам цялата колона. Животът ми днес е кръстовище, на което трябва да съобразя много фактори за част от секундата.

Живота ми тук и сега е просто низ отсъбития. Присъстват и шамари и прекрасните мигове. Чашата на живота ми е наполовина пълна за моите 35г се научих да съм наблюдател на събитията преминаващи през него. Шамарите  от приятели, които най болят се научих да ги приемам като предизвикателство към търпението ми. Вече съм много по-спокойна и уравновесена. Ценя миговете на любов и спокойствие. А малкото ми 7г съкровище ми дава сила да продължа да вървя и да се усмихвам.

Днес ми е продължение от вчера.
Продължителност усещам. Продължавам.
Преоткривам се в него.

Моят живот тук и сега е пътуване. Превозните средства са различни, както и дестинациите.
Той (животът) лети на моменти с бясна скорост, качва адреналина, след това натиска спирачките, успокоява се.
При това пътуване има срещи с интересни и не особено интересни хора, има радост, но и тъга.
Понякога съм сама, понякога имам и компания.

Крайна гара/спирка няма, слава Богу!

Моят живот - тук и сега -  все едно съм в подножието на Мусала.

Вече виждам върха, след дългия и уморителен път, но най-трудното предстои.
Хубавото е, че върха се вижда и знам как да го изкача.
Лошото е, че при лошо време няма да мога да продължа, а то /времето/ не зависи от мен.

Уча се да нямам нужда да контролирам всичко, за да съм щастлива.