една история без заглавие

О, Боже, все едно аз съм го писала този пост. Кой ще ми повярва, че заради това, че сме скрили няколко стотинки с брат ми под пътеката в коридора, милата ни майчица ни съблече голи и ни изгони пред вратата. Стояхме посред зима голи във входа на блока, докато един съсед не се прибра и не светна лампата на стълбището, тогава тя ни прибра обратно. Колко унижения, колко бой, обиди... На 30 години съм и до ден днешен плача като се сетя. Имам детенце на годинка и на моменти се улавям да се държа като майка ми, не толкова екстремно, но.... Аз само лошо съм видяла... На моменти съм много слаба, колко често съм мислела за самоубийство... Искам да се посъветвам с психолог, но се срамувам... Имам страхотен мъж, но понякога се вбесявам от малки неща, налитала съм му на бой, заплашвала съм го с нож... Срамувам се много, наистина...Тя разби нервната ми система, аз съм жертва на една самозабравила се жена 

Благодаря ви за коментарите.

Ходих на психолог няколко пъти, тя ми каза, че трябвало поне 2 години да ходя, за да имало ефект, защото съм била много зле. Е, завоалирано го каза, но това беше смисълът. Много обезкуражаващо ми прозвуча и се отказах. Самите сеанси по-скоро ме натоварваха, отколкото нещо друго. Не ми олеква особено от говорене, а непознатият човек с/у мен ми напомня за вечната заръка "каквото става вкъщи, остава вкъщи и не се говори за него". Да не говорим, че вкъщи разбраха за психолога по случайност и се наслушах на какво ли не. Колко съм слаба, умните хора сами се справяли... Злобни вметки от уж интелигентни, образовани хора. Не знам дали бих опитала пак, с друг психолог, примирила съм се.

Mirama, поддържам контакти, защото ми е майка. Чувствам се длъжна. Тя е възрастна и болна жена, жал ми е за нея. Животът й не е бил от леките, опитвам се да я разбера, да забравя. Освен това живее с баба ми, а на баба ми държа. Какво говори на мен не е толкова от значение, наревавам се и минава, но това, че тормози една стара и беззащитна жена, не мога да го преглътна. 

К-А-М, на почти 27 г. съм.

Мила Харикири

Ти можеш!!!!!
избяхвам да пиша дълбоко във форума, защото това винаги много ме разстройва!Не ми се е случило нищо революционно, а страшно още по-малко.Но съм човек който безумно много изживява всеки път  мъката когато я срещне под каквато и да е форма около себе си и околните.Много често се разплаквам заради случайно срещнали очите ми гледки.
И винаги безкрайно много се опитва да преобърна света и да помогна.
И мисля че това е основното нещо от характера ми.Да помагам.
И винаги съм била гордас от себе си именно с тази си черта.

Мисля че и за това намерих обяснение.Винаги съм получавала много много лщбов.Точно пбратното  на това което ти се случва на теб!
НО! Винаги има НО!

Баща ми който ме е отгледал ме е поел в ръцете си когато съм била на две годинки.И до ден днешен признавам че няма по добър баща от него.
не сме говорели за това вкъщи.Вероятно е било достатъчно тежко за майка ми.
Това което съм подразбрала е че човекът който ме е създал, е тормозел майка ми, за бой не се еизползвала тази дума, но я е замервал с чинии, вероятно е крещял, живеели сме в барака.....

И така докато майка ми не се изнесла.Всъщност незнам - била съм само на 2(а и дали съм имала 2)

разбира се аз спомени за това нямам.Но си мисля че всичко се закодира в нашите глави, в нашите души.и макара на пръв поглед аз да съм "най-самоотвержения и мъдър човек", знам че всичко това е плод на въпросните 2 години.Огромната доза обич и закрила които съм получила след това от баща си (втория) са ме спасили от провала и омразата, агресията, за които не ми се мисли колко пагубно са могли да пратят в точно обратната противоположност.

Чак сега когато съм на 35 и имам свое си здраво семейство разбирам, защото анализирам себе си, че моите страхове от  не от крясъци, а дори само повишаване на тон, хора клито употребяват алкохол, сцени на кавги....и т.н. сцени които просто ме разтреперват от страх, всичко това е закодирано в мен уви пот първите ми две години невинен бебешки живот.

Какво ме е спасило - вярвам че това е добротата която намирах у дома и хората заобикалящи ни.
Имала съм комплекси като малка - за вида ми, за обидите на разни деца (уви децата понякога са жестоки), но пък явно съм предпочитала да гледам предимно другите пък , които са ми се радвали.Както се казва инстинкт.

Инстинкт , които имаш и ти.
Самият факт че споделяш всичко написано вече те извежда на пътя на успеха.Говори за това, пиши.
Вината която чустваш е плод на възприетите "моралнби клишета" на нашето общество.Лочгично е е дна майка да е най ценното нещо за децата си.Логично защото така е в по-голямата част на съществуването на света - в каквато и форма да го погледнеш - и при животните майчиния инстинк си е майчина лщбов и т.н.
НО!!!!
това не е закон!Има и различни примери.Както при теб с майка ти!
но тази различност не те прави по-малко заслужаваща правото да бъдеш щастлива.

ДЛЪЖНА СИ ДА СЕ ПОГРИЖЕШ ЗА СЕБЕ СИ!!!
това е цикъла на живота.Не можеш да направиш нищо за майка си! Мъдростта която можеш да и дадеш със своята обич, сега е необходима повече на теб!Имаш нужда от своите концентрирани сили.Няма място за вина.Каквото майка ти е направила за теб, го е направила- добро или лошо, няма значение, минало е времето.Сега ти се грижиш за себе си и повярвай ми, проумей, не можеш да промениш светогледа на някой.Спасявай се!
не си висновна.
Абе какво се оплитам.уви староста на хората ни кара да чустваме вина.Но няма защо, това е необратим процес, на нея и дадено, като малка, на теб ти е дадено като малка, и на децата ти ще бъде дадено като малки.....
виждаш ли света се движи - какво предпочиташ  - да дадеш ня накой които вече уви е минал тази потребност (ти дори не си съществувала) или да дадеш на себе си и да бъдеш подкрепа , силна основа за своите деца.

не знам какво казвам, мисля че се оплитам , защото има много неща в главата ми. но ето ти един пример.

баща ми, безкрайно го обичам.Живее сам.опитвам се да съм и тук и там.Да не го оставям сам.Но той ми каза нещо много много безкрайно много мъдро за мен. "Мила виждам че ти е тъжно, но аз просто остарявам...."Гледай си децата, сега тре са наред!Аз като съм бил малък са ме гледали-сега съм голям и се оправям сам. Ти имаш задължение към себе си и децата, аз съм си минал по каналния ред!

дано ме разбираш.Момиче, спасявай се!!!!!Отговорна си към себе си.Когато можеш бъди добра, но когато трявба спасявай себе си!!!

обичам те, макар и отдалеч!!!!
обичай се и ти!!!!!

Благодаря ви, момичета. Натъжава ме, че има толкова много хора с подобна история.

Нямам финансова възможност да посещавам психолог. Може би по-нататък. Като се знам каква съм подозрителна и не допускам никого до себе си, не ми се вярва да свършим нещо дори и за две години...

Баба ми отказва да се мести в друг град на тази си възраст. Има останали приятелки, заобиколена е от своите си вещи в своя си дом, с които е свикнала. Отписала се е, мисли, че скоро ще умре и било важно къде ще я погребат. Такива неща.

За съжаление от разговори с майка ми няма полза. Тя живее в свят, в който винаги само тя е правата. Никога не е чувала какво й говоря, прекъсва, не ме слуша. Аз не си мълча и напоследък терорът е намалял, чак имам чувството, че я е страх от мен. Разговорите задължително се изродяват в скандали, обвинява ме в какви ли не реални и нереални неща, изопачава всичко, което съм казала, накрая се разревава и се оттегля победоносно от сцената. След 5 минути й е минало, а аз съм станала на парцал емоционално. Не иска по никакъв начин да й припомням за изцепките й, значи може би чувства някаква вина. В същото време никога за нищо не се е извинила, в нейните си очи е прекрасна майка. Била се справила като майка, защото сме били облечени, нахранени и обути, а и сме били умни, което сме наследили от нея. Така че каквото и да й кажа извън розовия образ на майка-героиня, който си е създала, сценарият е ясен: ще има крясъци, обвинения, че съм се побъркала и съм злопаметна и злобна, сълзи и великодушна прошка от нейна страна. Излишна загуба на енергия и нерви.

Не знам как ще я карам. Само ви хленча, не мога поне на този етап да прекратя отношенията си с нея, макар и това да е разумното и здравословно решение. А вероятно и никога не бих я зарязала. Възприемам грижата за нея като дълг и толкова. Няма приятно, няма неприятно. Благодаря ви за разбирането и че ме оставихте да поплача.

Момичета, благодаря на всички, които се включват по темата. Надявам се да не отиде толкова скоро в небитието, защото аз лично имам нужда да я чета.

harakiri, това, което си написала е 1:1 и моята история и вече съм склонна да вярвам, че това е вид психично заболяване, щом толкова много симптоми съвпадат. Моята майка вкъщи ни пребиваше, особено мен, обиждаше и унижаваше, но навън винаги се хвалеше с нас- че носим само шестици (за петица съм била пребивана), колко сме умни, способни. Винаги преувеличава, за да и завиждат съседите и познатите, тя приятелки няма. Само баща ми да се издъни нещо (заради нея той започна да пие, т.н. битов алкохолизъм, сутрин става и почва да се налива). Яд ме е, но той всеки ден е принуден да я търпи. Това лято си говорехме с него, плакахме заедно, той много иска да я напусне, но нито има къде да отиде, нито пък се решава, заради нас, да не ни срами. A когато той се напие, тя започва да ми се оплаква, че е пияндурник, че не става за нищо и че тя е добрата и съм нямала право да я обвинявам за нищо, щото и той не ставал.... Ужас!

Сещам се за една траги-комична случка, не мога да я забравя просто. Студентка съм, връщам се от изпит, скъсана съм. Тя седи пред блока при бабите- съседки и се затичва да ме посрещне. Тихичко през зъби ми просъсква: "Взе ли го!", а аз със свито сърце: "Не". Минаваме покрай бабите, а тя с най-широката си усмивка- "Както и очаквах- шестица!". Сега ми е смешно, ама тогава ми идеше да я набия пред бабите, така ме изнерви с двуличността си.

За щастие от много години живея далеч от нея, отначало и се обаждах често, защото исках най-вече да знам как е баща ми.Сега най-много 2-3 пъти в месеца, не мога да я понасям. Имам още много да пиша, но може да досадя на четящите ме (ако има такива), а и се страхувам да не бъда позната, леля ми чете тук. Това е от мен