Това е въпрос, който отдавна се върти в главата ми.
Защо се влюбваме в точно определен човек, а не в... брат му примерно, или в който и да е друг?
Може би става дума за естествен подбор, така както животните се избират едно друго, без да им се налага да включват разсъдака си в този избор, единствено водени от естесетвния си и неосъзнат стремеж да създадат здраво поколение.
Не е ли същото и при хората?
Срещаме някого, краката ни се подкосяват, пеперуди запърхват в коремите ни, започаме да правим глупости, нетипични за нас. Дори да знаем, че той не е най-подходящия партньор, защото примерно не отговаря на определени критерии, но въпреки това се влюбваме. Защо?
Отговорът, до който стигам е колкото прост, толкова и естествен - гените!
По някакъв начин разпознаваме гените си и усещаме, че тяхната комбинация ще даде здраво и качествено поколение, което ще окаже влияние върху развитието на еволюцията.
Моля, да не бъда обвинявана в принизяване на любовта като чувство. Далеч съм от тази цел. Но все пак си мисля, че тя не се поява само за да ни носи щастие и да ни кара да летим. Дори напротив, смятам, че ни прави щастливи, точно за да успее да изпълни по-висшата си мисия.
Това са моите разсъждения по темата, надявам се да не обидят някого.
Искам само накрая да уточня, че не става дума за умишленото избиране на партньора от типа "той е мил, значи ще ме глези, грижовен е, значи ще се отнася добре с децата ни, финансово стабилен е, значи ще ни осигури добър жизнен стандарт, фито му е едиколко си, значи ще ме задоволява в леглото и т.н. и т.н." Това според мен е по-скоро изкуствен подбор. В крайна сетка, голяма част от съществуващите форми на живот до момента са създадени точно така. Сещам се за раците Хайке от Японско море, една история, която си струва да бъде прочетена.
Горното е ясно и не виждам какво може да му се коментира. Но според мен нещата стоят различно, когато става дума за Любовта, която се поява без причина и която не може да бъде контролирана с разсъдъка. Таква Любов съществува, колкото и да не им се вярва на тези, които не са я преживяли. И точно тя трябва да има някаква по-важна мисия от това да ни създава тръпки и да ни качва на седмото небе.
Защо се влюбваме в точно определен човек, а не в... брат му примерно, или в който и да е друг?
Може би става дума за естествен подбор, така както животните се избират едно друго, без да им се налага да включват разсъдака си в този избор, единствено водени от естесетвния си и неосъзнат стремеж да създадат здраво поколение.
Не е ли същото и при хората?
Срещаме някого, краката ни се подкосяват, пеперуди запърхват в коремите ни, започаме да правим глупости, нетипични за нас. Дори да знаем, че той не е най-подходящия партньор, защото примерно не отговаря на определени критерии, но въпреки това се влюбваме. Защо?
Отговорът, до който стигам е колкото прост, толкова и естествен - гените!
По някакъв начин разпознаваме гените си и усещаме, че тяхната комбинация ще даде здраво и качествено поколение, което ще окаже влияние върху развитието на еволюцията.
Моля, да не бъда обвинявана в принизяване на любовта като чувство. Далеч съм от тази цел. Но все пак си мисля, че тя не се поява само за да ни носи щастие и да ни кара да летим. Дори напротив, смятам, че ни прави щастливи, точно за да успее да изпълни по-висшата си мисия.
Това са моите разсъждения по темата, надявам се да не обидят някого.
Искам само накрая да уточня, че не става дума за умишленото избиране на партньора от типа "той е мил, значи ще ме глези, грижовен е, значи ще се отнася добре с децата ни, финансово стабилен е, значи ще ни осигури добър жизнен стандарт, фито му е едиколко си, значи ще ме задоволява в леглото и т.н. и т.н." Това според мен е по-скоро изкуствен подбор. В крайна сетка, голяма част от съществуващите форми на живот до момента са създадени точно така. Сещам се за раците Хайке от Японско море, една история, която си струва да бъде прочетена.
Горното е ясно и не виждам какво може да му се коментира. Но според мен нещата стоят различно, когато става дума за Любовта, която се поява без причина и която не може да бъде контролирана с разсъдъка. Таква Любов съществува, колкото и да не им се вярва на тези, които не са я преживяли. И точно тя трябва да има някаква по-важна мисия от това да ни създава тръпки и да ни качва на седмото небе.
Другото си дойде на мястото. Но сериозно реших, че е той когато осъзнах горното. 
С тази разлика, че помня кога и как, и бях съвсем убедена, че този мъж не може да не е вече женен и сигурно има красиви деца.
Не ми се е случвало. Когато видях мъжа ми за първи път в главата ми кънтеше само "Мой е, мой е, мой! Боже, как искам да съм само с този мъж!" От очите му изтръпвах. И въздуха не ми стигаше. Хич не ми е минавало през ума за деца. Аз го погледнах, той погледна мен и повече не можахме да отместим погледите си. Нищо, че в това време държах ръката на негов много добър приятел. 
