Когато бях бебе ме зарязаха при баба и дядо, била съм бебе като са се развели. Идваха да ме видят понякога лятото и вместо да ми се радват си избиваха комплексите на мен. Едва когато станах на 27 започна да ми се оправя живота, успях да завърша университета, родителите ми никога с нищо не са ми помагали, даже и не ме търсеха от страх да не би да им искам помощ.
Срещнах мъжа на живота ми, омъжих се, имаме прекрстно момиченце. Едва сега моите родители са се сетили , че имат дъщеря, но не мога да им простя, че точно когато бях малка нямах никаква подкрепа, толкова е трудно да се живее без родители, сега им говоря, колкото да не е без хич, но не искам да имам по-тесен контакт със тях.
Понякога си мислп, че съм много гадна и не трябва да се държа така и трябва да им дам още един шанс, но отвътре нещо ме спира, прекалено често се сещам за пропиляното ми и тъжно детство.
Приемам всякакви съвети и критики