въпрос за общуването

Ами зависи колко непознат/познат е човекът.
Ако е някоя лелка или чичко решили на опашката в магазина да заговорят детето, не бих го насърчавала особено да отговаря на въпросите им.
Ако човекът е мой познат, който детето не е виждало определено бих го поощрила да отговори, като подчертая, че познавам въпросния човек: "Кажи на леля Х на колко си години!".

Мисля, че трябва да ги насърчаваме да отговарят на въпроси дори и на непознати. Но всеки път им набивам в главите, че ако са сами, не трябва да разговарят с непознати! Когато са с мен или с баща си/баба си, дядо си/леля си/кака си е редно да отговарят, да поздравяват и т.н.

И аз съм на мнение, че това е правилното поведение.

да се насърчава детето-да,но не и да се принуждава на всяка цена.
особено с непознати -не виждам смисъл.аз също не обичам да говоря с всеки срещнат.карам го да се пази от непознати,а в слеващия момент да говори с тях и да си казва всичко-няма логика.
вече с близки хора положението е по-различно.
но децата си имат и предпочитания-моят син например говори много с хора,които са му приятни.с други,които не му харесват-казва само няколко думи и до там.и мисля,че така е добре.ако не му харесва човека-да каже"добър ден" и толкова,не е нужно да си казва всичко,което знае...

С темата исках да акцентирам не върху това дали е хубаво детето да разговаря с непознати или не, а по-скоро дали с подканването от наша страна да отговаря и разговаря, няма да предизвикаме обратния ефект върху детето - да се засили стеснителността му при контакта с хората.

Моето е от тази порода. Голяма борба беше докато го накарам да се пресрами да каже едно "Добър ден!". Колкото повече настоявах, толкова повече се опъваше. Всеки път го извинявах, че е срамежлив и затова не поздравява. Разни хора взеха да подмятат, че не бил възпитан, попадах в много неудобни ситуации. Един ден ми писна на феса и го заплаших, че ако за пореден път не поздрави учителката в детската градина, повече никога няма да гледа Джетикс и няма да получи жадувания подарък за рожденният си ден. Изобщо не очаквах, че ще подейства, защото и друг път съм му поставяла разни условия, но без ефект. Е, взе че проработи. Сега се скъсва да поздравява наляво и надясно. Всъщност мисля, че просто му е дошло времето и сам е узрял да осъзнае, че хората се обиждат, когато не ги поздравява и няма да му се случи нищо лошо ако отвори уста за поздрав.

ако много настояваме:"мама кажи еди какво си..." със сигурност ще постигнем обратен ефект.
аз не го карам да поздравява и т.н.,а му давам личен пример.той като види,че влизам в магазина и казвам:"добър ден",веднага го прави и той.същото се отнася и за"благодаря","довиждане" и т.н.
даже като видим някой познат ,докато аз кажа"здрасти,как си?" и детето вече го повтаря със свои думи или по същия начин след мен...започна да прави така на около 3г.
дотогава никога не съм го насилвала да говори с някой...в един момент "се отвори " сам...сега понякога като срещнем някой ,той говори повече от мен...

mon4i, точно така! 

И аз така правя: никога не казвам на децата "отговори на лелята на колко години си...", примерно.
Просто давам пример, как трябва да се поздравява, да се сбогува човек, когато си тръгва. Когато му дадат нещо, не го накарвам да каже "благодаря", аз казвам "благодаря" от името и на двамата..

И моите деца не обичат да общуват с някои хора, не виждам причина, че да ги карам да го правят.
И не ме интересува, че ще ги вземат за "невъзпитани"....

зависи колко е познат човека и в какво настроение сме

Подканвам го да контактува с хора, с които се предполага, че
1. В този момент ще има продължителен контакт - ако някой ми е на гости или аз съм при някого и ще ... хм, има време да стане постепенно
И
2. Възнамерявам и друг път да го срещам с тези хора. Т.е. мои приятели.

Не смятам, че е добре да се опитвам насила, отвън да пречупвам волята и да го карам да се гърчи вътрешно поради срамежливостта си.

Познато ми е подобно поведение на възрастни. От първа ръка. Мразех когато се опитват да ме насилят да разговарям с някого.

А и възрастните са, като цяло, изключително тъпи и "тромави" в опитите за общуване с деца.

Какво означава "как се казваш? на колко години си?" и т.н. Особено, когато лееекичко са пропуснали да се представят сами. Децата са като кученцата - свиват се и бягат, ако подходиш към тях като мечок. Метафорично.
Ако някой каже "я, каква хубава/яка/готина блузка/пушка/кукла имаш! От къде е, искам и аз да имам такава?" е много вероятно да получи някакъв отговор. И ако после продължи "Впрочем, аз съм Кати, а ти как се казваш, за да можем да си поговорим за пушката и да не си викаме "ей-ти"?" е твърде вероятно да научи името, без да погази крехката детска психика. Не знам кой и как е набутал в главите на възрастните, че "Как се казваш" или "На колко си години" е израз на любезност и проява на интерес в очите на детето. Израз на грубост е - и децата го разбират така добре, както и ние. Вие как ще се почуствате, ако някой случайно срещнат минувач ви попита "На колко си години"? И какъв точно отговор следва да очаква тази личност от вас? И защо си въобразявате, че децата нямат чувство за собствено достойнство? И че не разбират, когато някой го пренебрегва?

katiABV, много си права,точно и аз това щях да пиша,че не ми остана време преди това.много рядко срещам възрастни,които умеят да общуват адекватно с децата и които се отнасят с тях с уважение...ако подходят правилно почти винаги се получава контакт.
моят син като беше по-малък не отговаряше изобщо на нахалните възрастни,които само му сумтяха и ахкаха срещу лицето и го щипеха по бузите и където сварят...ако обаче някой кажеше:"я,какъв танк(кола,багер и т.н.) имаш!много е хубав,откъде го взе?" детето веднага му се усмихваше и почваше да му говори...
 и до днес съм забелязала,че общува с удоволствие само с хора,които са му симпатични и се държат мило(не нахално) и уважително с него.
това че едно малко човече е само на 1-2-3г. не значи,че няма самоуважение и предпочитания.
и аз самата не общувам по един и същ начин с всеки познат или приятел...
мисълта ми е,че от малки деца няма какво толкова да искаме.много важно,че го мислели за невъзпитан(то пък тия дето му грачат насреща сякаш са много възпитани )!аз отглеждам детето си и искам да е спокойно и щастливо,а не да угажда с мили думи на всеки срещнат.а относно познати и близки хора-синът ми като вижда аз как се държа ме имитира и с времето се отпуска сам,няма нужда от подканяне...
 и Бенджи2710,така е-аз никога не съм го бутала:"айде,благодари сега".просто казвах :"благодарим".с времето детето започна да го казва само.това важи и за повечето подобни ситуации

Впрочем определено го "побутвам", когато трябва да отговори / вземе / даде / помоли / благодари на някое дете на неговата възраст - или с година нагоре - надолу. Все пак, той е мъничък, по някога просто го е страх да поеме подавания му предмет, или не се усеща, че му подават нещо, или не разбира как да накара другото бебе да разбере, че му дава нещо... особено преди примерно 1/2 година си му беше нужна помощ в това отношение.

Не мога да го накарам да общува с мен, а непознатите и техните въпроси дори не ги чува.
По принцип, нямам нищо против детето ми да е комуникативно, защото аз дълги години бях асоциална. Но не бих го принуждавала или уговаряла да говори с когото и да било, ако той не желае.

Не се опитавам да я принуждавам-ако отрещната страна е много настоятелна ,казвам че детето е зле с  местният език ,а то си е  и така,отговаря само когато я попитат  на бг 

Дъщеря ми е доста общителна и сама се бута да си говори с разни непознати (чак се притеснявам). И най-обича да казва 1-во как се казва, после на колко години е и на финала, че има брат на 1 година и той как се казва.

Има моменти (вероятно настроение) и хора, на които не желае да отговаря.
Пример: Излизаме от магазин, аз казвам довиждане, продавачката казва довиждане на мен и помахва специално на нея. Подканям я: "Ще кажеш ли довиждане?" Следва ясно и високо: "Но мамоооо, не искам да казвам довиждане"  Спокойно отговарям: "добре".

Помня колко противно ми беше когато майка ми ме водеше някъде по службите си. Влизаме аз поздравявам тихичко, защото се срамувам. И тя пред всички казва "Защо не поздравяваш?"

Но пак си е до дете. Дребният само да го погледне някоя баба и тича и се крие в мен.

Често той като си играе в пясъчника, аз седя до него и понякога някое по-голямо дететнце ме разглежда с любопитство. Тогава обикновено подхващам разговор. То си личат децата, които искат да си говорят, понякога те първи ме заговарят. Ако се окажат момиченца на около 3-4 съм в  свои води и мога да проведа доста смислен разговор на тема "Блум ми е любимката от WINX, понито ми е любимото животно и най-харесвам розовия цвят" 

Едно време най-мразех да поздравя леля Х, дядо У, чичо Зет и т.н......Все подканяния, ами на мен не ми идваше отвътре...

Никога не съм харесвала и типа - Я кажи сега едно стихче или песничка - качено дете на стол, център на внимание на родата.......Да не е кукла на пружина,че да я завъртиш и тя да каже необходимото.....

Не насърчавам при непознати даване на отговори за каквото и да било, а познатите - според познанството ми.....Общо взето нямат проблем с общуването, не ги и карам на сила да общуват с другите - било деца или възрастни, защото аз едно време това най-не го обичах......Сега определено не ми личи........Уча ги според зависи колко е познат човека - такива да им бъдат и отговорите.......Че понякога аман и от въпросите на уж познати хора - един гледа брадва, друг - сватба!

Споделям това мнение.Относно подканянията,не подканвам дъщеря ми.Беше се научила по едно време като се спра с някой човек и той я погледне и започне "Я,ми кажи ....... " и тя го прекъсваше с думите:"Вики,на две годинки(тогава беше на толкова) и много слушкам) и изчерпваше въпросите.Явно му беше писнало на детето от "Как се казваш,на колко години си и слушаш ли мама"
Отскоро забелязвам,че дъщеря ми винаги казва "Благодаря",когато преди това са й казали "заповядай",но често забравя когато и другият срещу нея не е учтив.

Грешка е, ако детето изпитва очевиден дискомфорт от това подканяне. Но съм забелязала, че има деца, моето е такъв тип, които просто имат нужда от нещо като добре познат посредник в общуването, най-често майката. Когато мама го подкани, то някак се чувства сигурно, че всъщност, ако отговори никак не е лошо, че чичкото, лелята са добронамерени и биха се радвали да получат отговор. Когато и отсрещната страна, посрещне отговора с радост, на детето му растат криле.
Синът ми има хора, от тези, които срещаме почти всеки ден, които въобще не харесва, не знам по каква причина, но не са му приятни. На тях отказва да дава всякаква информация и често дори се разревава при срещата с тях, просто бързам да го дръпна и това е, междувременно му обяснявам, че те просто му казват здрасти, но не насилвам.
Живея в краен квартал, почти село, и тук всеки познава всеки, така че Иво е принуден да дава отчет на баби, дядовци, каки, лелички...

Уважавай интимната сфера на детето си и не допускай други да му я нарушават.
На децата им трябва време за опознаване и сближаване. Ако съществува изграден контакт и доверие към човека, детето само ще си отговори. Ти също не отговаряш на случайни въпроси, на случайни хора.
Нормално е,  че ти се иска като всяка майка да покажеш на света, какво знае и умее детето ти, но прояви разбиране и го защити от такива ситуации (отговаряне, пеене и рецитиране пред гости и т.н.).

при малките дечица е нормално детенцето да не иска нищо да каже.и не бива да се казва пред детето:"той/тя е много срамежлив/а".вспоследствие детето дори и да не е било срамежливо става такова,за да оправдае "етикета",който му е лепнала мама и си намира повод да не прави много неща,"защото съм срамежлив/а".
а при по-големите личният пример на родителите е много съществен фактор.синът ми почна към 2г  да си слага сам ръката пред устата като киха или кашля ,без да сме го карали или учили да прави така,само като ни гледа,че ние с баща му го правим ,започна и той сам.на същия принцип стават нещата и при поздравяване и т.н.
но все пак си е и до дете.има по-отворени към другите и по-общителни хора ,има и много затворени в себе си.има и по-средата. и с децата е така.ако нещо е в пълен разрез с характера на детето не виждам смисъл да го мъчим да го прави..."насила хубост не става",както е казал народът...
а всеки ден виждам по улицата баби и майки,които ръгат децата в ребрата и ги бутат:"айде кажи...","балгодари","разкажи....","кажи стихче,изпей песен..." горките деца...
някоя баба като пита сина ми "ти знаеш ли стихчета", той й казва:"знам,ама няма да ти кажа,защото не искам.казвам ги само на приятели". и като му кажат:"ееее,ама ти сигурно не знаеш и затова не можеш да кажеш...",детето казва:"довиждане и приятен ден" и почва да ме дърпа към друга пейка или да си ходим...
аз не разхождам цирков клоун в крайна сметка,че да изнасяме представления пред всеки скучаещ човек в морската градина или където и да било другаде...

Напълно съм съгласна, много точно написано  

И аз не одобрявам, детето да пее стихчета и да си казва биографията на всеки срещнат, но не може на 5 г. да не поздравява съседите и учителката, защото не ги харесва. И аз не харесвам много хора, но ги поздравявам. Харесването и уважението са различни неща. Две години, пяна ми излезе да обяснявам, че не е срамно да поздравиш, даже е много хубаво, така хората те приемат и са положително настроени. Че е важно как общуваме, че е важно да показваме добронамереност, за да получим такава.

Да корсет, може, защото на децата лицемерието им е неприсъщо, а осъществяването на контакт е висша привилегия.
Тук всички, дори непознати се поздравяват. Но се смята за добър симптом, когато детето страни и не говори с неблизки хора. Децата говорят на възрастните когато искат, каквото искат, както искат и често 5 годишни са влизали в словесен спор с мене и са ме поставяли на място, когато е трябвало да защитят интереса си и не съм постъпило правилно, защото природата им не понася несправедливости. Детето трябва да има собствено мнение, и често децата ни  са прави, а ние не. Нарича се изграждане на гражданско общество и демокрация.

В тоя ред на мисли, днес ще му прочета две приказки "Вълшебната дума" и "Лошата дума". Това е нещо, което отдавна трябваше да направя и е мой пропуск.

Моето дете е много срамежливо. Чудя се на кого се е метнало. Но на година и половина, ако не иска да гледа непознати в очите, не иска да играе, усмихва или каквото и да било, позволено и е. Аз я оставям 10тина минути намира, тя само седи, наблюдава, после започва сама да се закача. Но и е необходимо време. Така че казвам на всички гости, не и обръщайте внимание, тя сама ще дойде покъсно. И така я караме. Децата имат нужда от време за адаптация.  

Дъщеря ми не общува с непознати, особено, когато някой дядо или баба започнат да й се радват на улицата и да я разпитват. Мълчи, а веднъж само промърмори "Мама не ми дава да говоря с непознати". Отначало я подканях да се включи в разговора, но от доста време вече не го правя. Може да изглеждаме нелюбезни, но така е по-добре, мисля.

Голямата е много общителна още от малка - винаги поздравява и отговаря на зададените и въпроси. Малката е страшен темерут! Дори познати не поздравява и не отговаря като я попитат нещо.Всяка сетрин докато стигнем до градината и повтарям , че трябва да отговаря , но резелтат няма.

Абсолютно съм съгласна. Неодобрявам общуването с непознати под каквата и да било форма, колкото и безобидно да е то. И не ме интересува дали изглеждам невъзпитана. Сигурността на детето ми е напърво място. Днес ще се заговори с някоя любезна възрастна дама, а утре не дай си боже с някой первезник. Категорична съм в системното изграждане на навика да не се говори с непознати по никакъв повод.