Една по една, най-добрите ми приятелки си заминаха от тук. Пръснаха се по широкия свят като мъниста от скъсан гердан и няма събиране повече...Е, идват си от време на време да видят майки и бащи, близки роднини, но така като гледам и това ще е до време... , защото ежедневието някак те поглъща и ставаш част от мястото на което живееш, а България остава някакъв мъгляв спомен, място с което те свързват само най-близките, място, което не е успяло да те задържи. Нещо като старо гадже, на което си се изплъзнал, за да дириш повече щастие някъде другаде...
Та, за приятелите бях тръгнала да пиша, ама дълго лирично въведение направих в темата, та почти забравих до къде стигнах.
Идваха си и тази година както всяко лято. За 1 седмица, за 10 дни, за месец - всеки за колкото може. Общото между тях е, че всички имаха програма запълнена плътно с ангажименти и престоят им протичаше в следния дневен ред:
среща с баба, среща с лелята от Петрич, зъболекар (задължително присъстващ елемент!), среща с вуйчото от Стара Загора, среща с братовчедите, зъболекар, педикюр, фризьор, среща с другите братовчеди, зъболекар, ремонтни дейности по някой имот, среща с баба и нейните приятелки, зъболекар, пак фризьор, пак зъболекар... и хоп, ами то дошло време да си тръгваме. И думите: "Ох, извинявай, че се видяхме на кафе за половин час, нали разбираш, лудница е, ама няма как..." И моят неизбежен отговор: "Да, бе, няма проблем, естествено, че си имаш анагжименти... ще си пишем и т.н".
Обаче ми стана мнооого мъчно ей сега и реших да го споделя с вас... и да ви помоля - когато сте във ваканция, отделете време и за приятелите в БГ, вие наистина им липсвате!
На нас тук ни е мъчно за вас там, колкото и рядко да се сещаме да си го кажем...
На мен лично ми е най-мъчно за това, че моите деца няма да израстнат с децата на моите приятели, че ще ги събираме през година-две, а те ще стоят и ще се усмихват вежливо, но няма да бъдат приятели, както ние сме били. Няма да играят на ластик на площадката на 4ия етаж, няма да събират картинки от дъвки, няма да карат заедно кънки на стадион Дружба, няма да ходят на концерти на Щурците... И да им обясняваме какво сме правили ние на времето, дали ще ни разберат... можем само да се надяваме...
Та, за приятелите бях тръгнала да пиша, ама дълго лирично въведение направих в темата, та почти забравих до къде стигнах.
Идваха си и тази година както всяко лято. За 1 седмица, за 10 дни, за месец - всеки за колкото може. Общото между тях е, че всички имаха програма запълнена плътно с ангажименти и престоят им протичаше в следния дневен ред:
среща с баба, среща с лелята от Петрич, зъболекар (задължително присъстващ елемент!), среща с вуйчото от Стара Загора, среща с братовчедите, зъболекар, педикюр, фризьор, среща с другите братовчеди, зъболекар, ремонтни дейности по някой имот, среща с баба и нейните приятелки, зъболекар, пак фризьор, пак зъболекар... и хоп, ами то дошло време да си тръгваме. И думите: "Ох, извинявай, че се видяхме на кафе за половин час, нали разбираш, лудница е, ама няма как..." И моят неизбежен отговор: "Да, бе, няма проблем, естествено, че си имаш анагжименти... ще си пишем и т.н".
Обаче ми стана мнооого мъчно ей сега и реших да го споделя с вас... и да ви помоля - когато сте във ваканция, отделете време и за приятелите в БГ, вие наистина им липсвате!
На нас тук ни е мъчно за вас там, колкото и рядко да се сещаме да си го кажем...
На мен лично ми е най-мъчно за това, че моите деца няма да израстнат с децата на моите приятели, че ще ги събираме през година-две, а те ще стоят и ще се усмихват вежливо, но няма да бъдат приятели, както ние сме били. Няма да играят на ластик на площадката на 4ия етаж, няма да събират картинки от дъвки, няма да карат заедно кънки на стадион Дружба, няма да ходят на концерти на Щурците... И да им обясняваме какво сме правили ние на времето, дали ще ни разберат... можем само да се надяваме...
... а аз дори никога не ходя на зъболекар когато се прибера в българия. а знаеш ли от кое ми е още по-мъчно? че когато се приберем и съберем старите приятели, за да се видим с всички накуп, се оказва, че те не са се виждали по между си от месеци... и си казвам " мама му стара! тия хора осъзнават ли какво пропускат???" та така... излиза, че не разстоянията ни разделят, а живота. и в края на краищата ми става приятно, че сме повод да съберем хора, които иначе се разминават. 
, а ето че тях сигурно ги дразни това... Затова обещавам тържествено пред вас, че ще звънкам по-честичко. 
,подаръкът на изпроводяк беше слушалка с микрофонче,дано жакът да е паснал с новия му лаптоп,защото още не се е появил в Скайп.
, почти като на истинско гости е 
,дайте подробни съвети за Скайп с видеовръзка,защото от намереното с търсачката във форума не ми стана ясно възможно ли е вече и какви са стъпките по инсталиране и заработване на камерката+програмката.Още си нямаме камерка,но приятелите в Германия се пробваха да нагласят тяхната,да можем поне ние да ги виждаме,докато си говорим,но опитите за сега са безуспешни 
Иначе, понякога си мисля, че истинското приятелство не знае километри и време. Ако е истинско, дори и липсата на телефонни обаждания не е от такова значение...Просто си зависи от хората...За мен не е важно обаждането, но виж понякога си казва: колко бих се радвала на една картичка! /ама собствените ми роднини го правят рядко- с малки изключения, а аз си давам душата за тях/ 
. Та защо да не се случи това и нашите деца тук? Догодина може Симона, Диана, Изабела и Мирей (на Фиданка; дано правилно и произнасям името!) да си кореспондират (за други по-големки деца в момента не се сещам, да ме извинят тези, които пропускам). Мисля, че ще им бъде много интересно - децата от октомврийската група ги свързва рожденният ден, а децата от този форум са с български корени. Та това ми е мисълта - да видим дали ще се осъществи.