Елективен мутизъм

Никога не ми е хрумвало,че това може да е диагноза.Детето диагностицирано ли е?Сина ми има подобен "проблем",но не мисля,че е чак диагноза.Как да разбера?

И аз не мислех, че е голям проблем, докато една лекарка не ми обърна внимание, че трябва да взема мерки, т.к. това поведение (не само не говори, но и избягва очен контакт с непознати) не е нормално и трябва да се вземат мерки. Оказа се, че на бг има малко инфо по въпроса, но на английски има и това състояние съвсем не е безобидно. Не е диагностицирана, доколкото разбрах се чака много за час. Ще пиша непременно какво са ми казали.
Дъщеря ми никога не е говорила с възрастни извън семейството, включително и в ДГ, където ходи от 1 година с желание. Само на някой деца шепне (което също е типично). Много е нервна (и това е характерно). Очен контакт прави доста време след като опознае човека (не и при първите срещи). Не знам дали при твоят син е така?

Той сега е на 4г.,но от малък не отговаря,ако го питат нещо.Сега също не отговаря,но в градината говори,отначало само с децата,но след известно време учителките споделят,че и с тях започнал да говори,по-често като го питат,иначе сам по-рядко.Участва в тържествата/преди градината ходи две години на ясла/,но той е изпълнителен,защото се притеснява да откаже и дори се напикаваше в градината,защото не смее да каже,че му се ходи до тоалетна.Мисля,че осъществява очен контакт,не шепне,по-скоро ръмжи/издава някакъв звук/,ако някой настоява да го заговори.Не мога да определя степента на нервност,но смятам,че е в рамките на нормалното за възрастта.С познати  и вкъщи говори нормално,правилно изговаря всички звукове,няма проблеми с говора.

Струва ми се, че при вас положението не е така притеснително, щом все пак понякога говори. Моята никога не е говорила с хора извън семейството (и една приятелка на кака си), а виждам, че иска. Наистина се касае за по-нервни и притеснителни деца, въпреки, че моята не създава на пръв поглед такова впечетление - палава и буйна е, предпочита момчетата и мъжките игри.
Тя също не може (не смее) да кажа, че й се ходи до тоалетната, използва за посредник едно от дечицата и прошепва на него.. е, веднъж не е било на ДГ и е станала беля...

Мисля,че ще ни направят забележка за този чат.Сина ми не желае да отиде да си купи сам нещо,въпреки че ние сме на няколко метра от него,ако иска да разбере нещо,ме кара аз да попитам каквото го интересува,но...сега се притесних.Какви може да са последствията,ако не се обърне внимание на този проблем?Къде се прави диагностика?Може би е по-добре на лични съобщения.

Лекси, заведи я на логопед или психолог.
Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Или ще те успокоят или ще вземете мерки.
Надявам се да има добри новини.

Благодаря, Reza. Вече записах час за "Св. Никола". За съжаление имаше чак за края на юни.
От многото прочетено и чуто ми направи впечетление, че у нас на това избирателно мълчание не се гледа като на сериозен проблем, а се приема по-скоро като състояние, което ще премине от самосебе си. По англоезичните сайтове и статиии обаче не е така - изрично се подчертава, че трябва да се вземат мерки възможно най-рано, както и се предупреждава за евентуални последици след време (асоциално поведение, депресии, склонност към самоубйство и т.н.). Пиша го с цел не да плаша, а защото аз повече от година усещам, че има проблем, но се самозалъгвах, че нещата ще се оправят без чужда помощ.
И евентуално, за да съм в помощ на някои други със сходен проблем ще споделя някои особености, които не свързвах с мълчанието й, но се оказаха типични за такива деца: нервна е, дразни се от шумове, ярка светлина, дрехите й обиват, не спира да говори вкъщи, като има голямо желание да се наложи и да противоречи, много лесно избухва. Прикрива страховете си, но има такива (например на сън булнува да не я оставям), не гледа непознатите в очите и се крие зад мен, често има желание да комуникира и особено с деца прави физиономийки, жестове, подва, взима, т.е. не липсва желание за контакт. Струва ми се, че и изговорът на думите й е по-лош (а и говори много бързо), отколкото при другите деца на нейната възраст, но иначе борави с много думи.

Лекси, силно се надявам след консултацията в "Св. Никола" да си по-спокойна или поне да има идея за причините на това поведение и евентуално - как може да се корегира, ако е необходимо.

Искаше ми се само да кажа в аванс...ако те стреснат много - потърси второ мнение обезателно.
Знам колко объркващо може да е, но понякога помага.

 

Освен горните съвети бих дала и следния - потърси добър детски психотерапевт.
  когато се излекува причината за разстройството ще минат и последиците!
  ще се наредят нещата! успех!

catnadeen, благодаря Срещнахме се с логопед, имаме и час за психолог. Психотерапевт нещо различно ли е и можеш ли да ми препоръчаш?
Относно причината - най-вероятно няма такава. Преди време се е смятало, че елективния мунизъм се среща при деца, подложени на някакъв стрес, но в последствие се е установило, че няма такава връзка както и няма открита причина за появата му (вроден или придобит). Всъщност тези деца  искат да общуват. Просто има някаква психическа бариера, която им пречи да говорят с хора извън семейството си, дори и такива, които познават добре и харесват. Например Теди обича учителката си в ДГ, гушка се в нея, носи и подаръци, казва, че иска да говори с нея. Обаче не става.. Тя търси контакт, закача се, опитва се понякога по всякакъв начин да привлече внимание, но когато нещата опрат до говоренето... се подтиска, крие се. Защото вече съзнава, че това е проблем. И наистина си е проблем, защото не може да общува нормално, най-вече с децата. И напоследък забелязвам, че това я тормози, изнервя, отскоро започнах да чувам, че не иска и на ДГ (а винаги е ходила с желание). Вече изобщо не ми говори за момичетата в градината, а само за момчетата (но няма приятел в истинския смисъл на думата). Предполагам е така, защото те по-лесно възприемат мълчанието й и тя по-лесно се включва в техните игри (започнала е да се бие, да гърми с пушка, да бръмчи с количките ) От ДГ казват, че шепне понякога на децата, но това е от доста време и вече позагубих надежда, че ще премине в нормално говорене.
Понеже може би и някой друг с подобен проблем следи темата или след време ще попадне на нея, ето малко филмчета:

http://www.google.bg/search?q=selective+mutism&hl=bg&sa= … =1257&bih=500

Все още се надявам, че това не е проблема на Теди, т.к. не е потвърдено от психиатър, но всичко съвпада.

Аз следя темата и съм благодарна за всяка дума,споделена тук.Ще чакам с нетърпение заключението на специалистите,съвети,информация и всичко,свързано с проблема.

Надявам се след срещата с психолог да се поуспокои6. Имам координати на много добра логопедка ,която работи и с психолог,ако се интересува6 пиши на ЛС.
Горе главата 

Мерси, bubulechkata    Засега ходим (имали сме общо 4 посещения) при две логопедки, които се познават и координират. И двете не са имали такъв случай (с толкова явна избирателност), въпреки че имат богата практика. На Теди много й харесва Засега опитват под формата на игри да я отпуснат и предразположат, като като алтернатива на говоренето й предлагат да показва и със знаци (нещо, което охотно възприема). Но й е трудно - сякаш има невидима бариера, която трябва да преодолее, за да се включи в играта, въпреки че явно го иска - задъхва се, затваря очички, свива се в мен.. Имах и среща с психоложка (без нея, за да не слуша обясненията ми). Докато не види и Теди обаче,  нищо конкретно не може да каже. За съжаление и тя и ние ще пътуваме, така че ще можем да се видим чак началото на юли. Края на юни пък имаме час за психиатър в св. Никола. Предполагам ще трябват месеци, докато получим по-голяма яснота.

Повдигам отново темата, с надеждата да открия и други мами на дечица с елективен мутизъм. Предположенията ни се потвърдиха, с малката се работи, имаме много успехи, но и още много ни остава.

  успех!
ще се преборите!

catnadeen, благодаря 
За съжаление пълна оправия от това няма, но поне е възможно да не "личи' много и да изглежда просто "по-темерутеста". Аз обаче се надявам и на повече...
Пускам линк към един немски форум с безценна информация за елективния мутизъм с идеята, че може би, ако не сега, след време някой с нашия проблем ще попадне на темата. На мен много ми помага да се ориентирам в ситуацията и да се опитвам да съм максимално полезна за детето си: http://www.mutismus.de/forum/index.php

Лекси, човешкия мозък и дух нямат граници! Има предположения и статистика.
За психиката - само предположения.
Всеки може да се "разболее" и вярвам, за случаите където няма физически причини (а дори и там) - възможностите са безкрайни!
  а само предположи колко хора сред нас ходят без диагноза - и живеят! може би малко по-трудно без да знаят защо, но се справят и нямат "етикет" с диагноза!
 

Повдигам темата с надеждата,авторката да сподели какво се случва при тях-това може би ще накара поне един родител да се замисли върху поведението на детето си и да се опита да му помогне.Както накара и нас да си дадем сметка,че нещо не е наред...Всъщност,надявам се никое дете да няма такива проблеми.

Марисол,
това че някои родители не водят децата си по доктори не означава, че сами не търсят и не намират начин да помагат на децата си да решават проблемите си!
 

В момента дъщеря ми ходи два пъти седмично в св. Никола. Доскоро ходеше и в Пумпелина, първо само при логопед, а после и в група. Доволна съм от постигнатото при тях, но програмата ни в момента не позволява повече занимания. Записах я и на гимнастика, където е много щастлива, защото може да се изявява, без да й се налага да говори, от детската ходи и на плуване и футбол. Щастлива е, но съзнава, че има проблем..
За мен самата е трудно да проумея все още какво точно значи "елективен мутизъм'. Може би най-добре би се обяснило като страх да чуеш гласа си сред хора извън семейството. Дъщеря ми не е срамежлива или страхлива - лесно се дели от мен, има голямо желание за нови преживявания, смела е, отстоява си интересите, но когато трябва да говори - блокира. Има желание да общува. Колкото й да се прикривам, тя усеща очакванията ми и често казва неща като: "Мамо, аз утре ще говоря високо с еди-кой си.." или "Мамо, като бях малка можех да говоря високо с всички, но забравих да ти покажа..". Трудно е да се говори за конкретна терапия и прогнози, т.к. елективния мутизъм не е добре познат, особено в България, най-вече защото децата, особено момичетата (които се смятат просто за по-срамежливи), се диагностицират в по-късна възраст (училищна), когато вече е по-трудно да се повлияе. През последните месеци дъщеря ми започна сравнително често да шепне, като най-лесно й е с мъже. Важна е и конкретната ситуация - почти невъзможно е дете с ел. мутизъм да каже благодаря или здравей, довиждане. Но почти при всички първото общуване извън семейството е в магазина - най-лесно им е когато искат нещо конкретно, когато знаят, че повече от това няма да искат да чуят от тях и когато усещат, че човекът насреща им няма очаквания към тях. Но всеки, с който дъщеря ми започва да шепне, трябва да я 'спечели". Някои го правят веднага, с други й трябва много време (като личните симпатии не играят роля). По-трудно е минаването от шепнене към говорене на висок глас. Правила го е два пъти, но после отново се е връщала към шепненето. Освен това, както писах, продължава на моменти да е хиперактивна и да се налага (т.е. да иска да контролира всичко и всеки), но определено се опива да се държи добре и за моя радост все по-често се разбираме без пазарлъци и караници. Пиша толкова подробно, въпреки че имам известни резерви, защото се надявам да съм евентуално в помощ на друг родител. Преди време успях да се свържа в нет-а с майка на малко по-голямо детенце с ЕМ. Тя обаче беше приела, че детето й е "индигово" и трябва да го остави такова, каквото е...

Лекси, възможно е да е моментно и да мине. Психиката е сложно нещо. Мисля си, че ако проблема не го превърнете в проблем и намерите добър психолог, който да работи с детето - нещата ще отшумят.
Аз вярвам в непобедимата сила на психиката - и в нейната разрушителна сила също.
Успех.

Привет!
И аз имам момиченце с Елективен мутизъм. Не сме диагностицирани "официално". Преди около година се обърнах за помощ към специалисти. Според нашия педиатър става въпрос за Социална Тревожност. Една недипломирана позната психоложка го нарича Селективен Мутизъм. Но независимо от използвания термин проблемът ни, за съжаление, съществува. Опитваме се да се борим, но без особени успехи за сега...

Ще се самоцитирам каквото бях споделила с мамите в отчетната си тема, а по-нататък мога да споделя още.



Лекси, ще се радвам да споделиш как вървят нещата при вас.  

Мама Мечка  , "да чукам на дърво", при нас нещата вървят много добре. Особено последните седмици имаме огромен напредък - вече почти винаги започва да говори с нови хора, стига средата да е предразполагаща, да не я 'притискат" и да й оставят достатъчно време. От скоро говори високо и с учителките си (с децата все още шепне, но това й е явно много затвърден модел на поведение). Много се радвам, че извън градината започна да говори с две дечица на нейната възраст. А преди няколко дни дори й чух гласчето на един открит урок (преди това посетих още два такива, но тя беше като "гипсирана"). От миналата седмица и на висок глас пее и рецитира заедно с другите деца. Просто с всеки ден ме радва и изненадва с нещо...
Това, което разбрах до сега е, че всички деца са различни и макар и много неща да са сходни, не може да се обобщава. Затова, каквото пиша е с уговорката, че така е при моето дете... ЕМ е точно вид социална тревожност. Грешно е да се фокусира вниманието върху "неговоренето". Това е така да се каже само върха на айсберга. И ако родителят не търси и не 'третира" истинската причина, а се опитва да накара пряко детето да говори, нещата се влошават. От известно време ние изобщо не се впечетляваме пред Теди от това дали говори или не. И дори и да говори, не го коментираме, нито показваме радоста си. Странното е, че и тя явно се отпусна и не мисли за това. Често дори не се усеща, че е говорила с някой или след известно време чак щастливо съобщава "Ама аз говорих високо с еди кой си..." Нашият коментар е нещо от сорта "Ами много хубаво. Щом искаш да те разберат/да играете заедно, ще говориш разбира се" И толкова. Струва ми се, че нещата потръгнаха, когато детето спря да се фокусира върху говоренето и най-вероятно усети, това което се опитваме да му внушим - че говоренето е нещо нормално и естествено и зависи от нея. Всъщност може би началото беше когато започнахме да й предлагаме сама да си купува лакомствата, които непрекъснато иска. Като подходихме така: "Щом искаш, купи си ти. Ако не го направиш, няма проблем - просто няма да ядеш дъвка/близалка".. С продавачите се получи сравнително лесно, най-вероятно защото там знаеш точно какво искаш, как да го поискаш и какво ще се случи (т.е. ситуацията лесно се държи под контрол, няма какво да се обърка). За това бях чела в немския форум, оказа се, че и при моята дъщеря е най-лесно да се започне с купуване на лакомство. Имаше един много дълаг период, когато предпочиташе момчета и мъже и както сама казваше "Не говоря с жени" Обаче  един ден се оказа, че много й се яде сладолед, а го продаваше жена. И от тогава започна да пазарува от жени, а след време спря да дели хората на мъже и жени.
Иначе се опитвам да съм максимално търпелива и "обяснителна" с нея. Оказа се, че тя има доста страхове, за които преди не съм подозирала или съм подценявала. Често се плаши или притеснява от неща, които ми се струват незначителни, обаче вече не ги подминавам, а обяснявам. И много се страхува да не сбърка. Непрекъснато й внушавам, че всеки бърка, че е дете и сега се учи, че няма нищо лошо и страшно да грешиш, че и аз го правя непрекъснато. Всъщност това, което ме научи психоложката е внимателно да я слушам и при необходимост да я насочвам и коригирам. Много е важно как родителят интерпретира нещата. Например мисля, че за да започне да говори на глас с учителките си й помогна следната случка - тя ходи на логопед в ДГ по нейно настояване. Аз и казах, че при логопедката може да ходи само, ако говори високо, защото игрите с нея го изискват. Тя каза, че ще говори и наистина го направи.. Няколко месеца по-късно междудругото вметнах "Знаеш ли, че ти всъщност говориш високо с учителка от ДГ, защото Н (логопедката) е учителка (имат и групови занимания с нея). На другия ден започна да говори високо и с другите учителки... В тази връзка наистина има нещо вярно, че сами си поставят забрани. или по-скоро си поставят етикети (в случая "Аз не мога да говоря с учителки").
За използването на жестовете.. Първата логопедка, при която бяхме започна да я учи да ги използва. Мисля, че това й помогна много - разбра, че може да контактува, да я разбират и се поотпусна (защото преди й се беше случвало например да направи беля в гащите или да не получи нещо, защото няма как да го изрази). После обаче ни посъветваха да не я насърчаваме да използва много знаци, а да подчертаваме, че е по-лесно и удобно за другите да го каже. И бяха прави, защото иначе имаше опасност да свикне, да се почувства съвсем удобно така и да не направи усилие да продължи.
За рисуването и моделирането - и моята често го прави при психоложката. Преди рисуваше предимно някакви плетеници, които наричаше капани или машини. Сега рисува обекти - човечета, слънце, животни... Миля, че до голяма степен изразяват чувствата й. Струва ми се, че е хубаво - не толкова, за да се опитва да се тълкува, колкото като още един начин на изразяване. Един ден например психоложката й каза, че има още едно дете, което идва при нея да играе и стана въпрос, че може да се съберат заедно. Тогава Теди започна да драска върху всички картини уж било нощ. Психоложката предположи пред мен, че може би е заради другото дете. И наистина след това подпитах Теди и се оказа, че е много сърдита и изобщо не иска да дели любимата си психоложка с никой. След това не се е случвало да задрасква картините си.
И аз я записах на гимнастика, на кънки, ходи и на ски училище, в ДГ посещава тренировките по футбол и таекуондо ... Мисля, че й се отрази добре, защото струва ми се, преди приемаше, че хората са настроени лошо към нея. Опитваме се да й покажеме, че те са добронамерени и искат да й помагат. За щастие случи на много добри учители и вичките ги обикна. А допреди година много трудно казваше за някой, че го харесва, а за обичане - изключено.
Промени се и в много други аспекти. Преди например отказваше да носи поли и рокли, бижута и украшения за коса. Ако й сложех гердан или фиба, ги махаше и ги криеше в джоба си. Предполагам липса на смочувствие, страх, че ще я гледа.. А сега е първа кипра.
Мама Мечка, много добре те разбирам как се чувстваш гледайки дъщеря ти сред другите. Сега Теди се вписва, но преди изглеждаше толкова чужда, тъжна, не на място... Имам едно видео (бях помолила да я снимат в ДГ по времето за свободна игра), където много минути тя седи и гледа с празен поглед. Децата се опитват да я заговорят, показват и разни неща, а тя дори не ги поглежда и само седи..
ПС Теди сега е на 4 г. 9 м.

Лекси, искаше ми се да пиша веднага след твоя пост, но сега съм кърмеща мама и нещо ми е трудно да си събера мислите ...

Ние живеем в Канада и двуезичието малко ни позаблуди. Т.е. не разпознахме веднага проблема, мислейки, че детето просто не се справя добре с два езика. Но после се появиха и другите неща: Джулия спря да поздравява, да ползва имена и всякакви обръщения, освен "мама", "тата" и нейното собствено име. Майка ми дойде за шест месеца и успяхме да накараме Джулия да я нарича някак си. Отказа да й казва "бабо", но измисли едно производно на малкото име на баба си и реши да го ползва. Това си беше революция. Както писах по-горе спря да се храни и пие (дори вода) в детската градина. Започнаха да се забелязват и други неща, като например нежелание да докосва човешка коса; също кукли, кончета с коси/гриви; нежелание да докосва някои видове метал (брави, монети...), избягване на очен контакт...

Джулия също е много нервна, изпада в истерии за на пръв поглед безобидни неща. Примерно преди 3-4 дни се опитваше да постави лентички от хартия върху плочки от домино по точно определен начин. Не й се получаваше и... направо ужас - самоизмъчва се и като я гледам сърцето ме боли. Често е хиперактивна - тича, беснее, танцува, лудее. Чак ме плаши, щото пада и се удря... сякаш няма чувство за самосъхранение. Иначе непрекъснато измисля нови неща да твори или да играе. Иска и ние с баща й да участваме, командари ни мощно, властно... В наше присъствие изглежда щастлива, щурееща, високо смееща се...

Когато за първи път прочетох доклада от психоложката, с която започна игрална терапия, не можах да повярвам, че е написан за моето дете. Докладът беше написан след наблюдение на поведението на Джулия в детската градина: Неактивна, гледаща с празен поглед... Честно казано, реших, че нещата са преувеличени. Но после четох доклад от друг специалист, който показваше същото. Моето щастливо, инициативно и безкрайно любопитно дете, в детската градина се превръща в унило, тъжно, бездейно... Странното е, че всеки ден след градината, като я попитам "как беше днес?", отговорът обикновено е:" Беше хубаво, най-хубаво, по-хубаво от предния ден!!!" Аз дори не подозирах каква метаморфоза се извършва с детето ми.

Джулия беше на 3 години и 3 месеца когато започнахме игралната терапия. Терапията продължи 10 месеца без видими резултати. Тогава решихме да я спрем, щото, освен, че си плащахме доста, не ми хареса и курса, който психоложката пое. През цялото време на терапията рисуваха и моделираха, играеха и разни игри..., но последните няколко пъти психоложката разплакваше Джулия, притискаше я да изрази мислите си на листа, както споменавам по-горе, чрез човечета... (Психоложката сама ми каза, че е попритиснала Джулия и я е разплакала.) Тогава взех да се чудя, дали детето ми знае какво е мисъл. Питах я, каза, че не знае. Тя знае за мисленето, като действие, но концепцията "мисъл" й идва сложна. Питах друг психолог кога тази концепция става ясна на децата. Отговорът беше: към 8-годишна възраст. Не знам кой крив, кой прав, но спряхме с тази игрална терапия.

Включиха се и други действащи лица: специалисти първо от една организация, после от друга. В момента с Джулия работят в детската градина по стратегии предложени от втората организация. Опитват се да накарат Джулия да общува чрез средства различни от говоренето. Примерно, на един лист има картини с различни неща от детската площадка и тя трябва да посочи какво иска да прави (къде да отиде, с какво да играе...) На масата за хранене я питат малко ли да й сипят или много (не, че яде...), като трябва с разпъване на ръце да покаже количеството. Идеята е да изразява мнения и дава отговори различни от "да" и "не". Също има игри, в които децата се докосват, поздравяват... (Джулия не обича особено да бъде докосвана от другите.)  И тук е мястото да кажа: Шапка им свалям!!!!!! на персонала в детската градина. Нямам достатъчно думи да им благодаря, защото в тези процеси - картинки, питанки за количества, специални игри - във всички тези неща са въвлечени всички деца, не само моето. За да не се чувства моето различно. Сега всички деца показват по картинките, разперват ръчички да кажат колко храна искат... и т.н. Всичко това е от около месец.

Паралелно с това, татко й на Джулия работи с нея доста успешно. Преди може би 3-4 месеца започна да й говори на английски, когато си играят само двамата, преструвайки се, че не знае български. Не всеки ден, но винаги когато му се струва уместно. Без да я притиска. Играта й хареса. Тя в началото играеше мълчейки, после започна от време на време да му сумти.  И, чудо, започна да му шепти. Първо думички, сега някои прости изречения. Аз също започнах тази игра и също започнах да получавам някои прошептявания. Започна да прошептява и имената на някои деца. И днес, дори ме е страх да го напиша, играхме игра - тримата (аз, тя и тати), в която се питахме на английски: Как се казваш? Всеки отговаряше: Аз се казвам Пеперуда, примерно. Смеехме се. И всичко гласно, високо... Това за нас е революция, макар, че е само в семейството.

През последните 3-4 седмици е започнала да бръмчи, когато я заговори някой, което изглежда доста невъзпитано (то си е!), щото докато бръмчи, пръска слюнка. Караме й се, казваме й да измисли друга звукова изява. Явно трудно издържа вече да мълчи. А днес една приятелка мина през вкъщи и на излизане Джулия хвърли обувка по нея. До сега не го беше правила. Беше готова и втората да запрати, но й креснах, че ще я накажа и се спря. Знам, че иска да комуникира и й избива в подобно поведение, но това не прави това поведение приемливо. Малко съм объркана. Искам да я поощрявам да общува, но трябва да спирам крайно неприемливите варианти на общуване.

Иначе на български говори и извън семейството, но тихо и с треперещ глас. Рядко се срещаме с българи за съжаление (далече сме...). С български деца опитва да говори, но докато си каже фразата бавничко и... остава малко не чута. (Май само с мен, с татко си и с баба си говори бързо.) Възрастните повече имат търпението да я изслушат, но с децата й е трудно.

Идеята за купуване от магазин ми хареса. Проблемът е, че много рядко иска нещо особено силно. Ще трябва да дебнем за такъв момент.

Аз също й повтарям, как всеки греши. Как аз самата греша постоянно, особено когато говоря английски. (Тя това и сама го забелязва.) Казвам й, че тя един ден ще ми помогне, като ме коригира, щото никой не иска да ме коригира в момента... И, днес по време на играта, се опита да ме коригира в една дума, да я кажа правилно... Е, наистина, не мога чак така да си извъртя езика, но се чувствах щастлива, щастлива, че тя ме поправи

Лекси, благодаря за споделеното! Радвам се, че имате толкова положителни резултати. Хубаво е да знам, че има надежда.

Ние живеем в Канада и двуезичието малко ни позаблуди....Както писах по-горе спря да се храни и пие (дори вода) в детската градина. Започнаха да се забелязват и други неща
Предполагам си чела, че двуезичието е предпоставка за ЕМ и допълнително усложнява нещата. Теди ходи в градина, където усилено е застъпено изучаването на английски и това, особено в началото, я объркваше. Впечетленията ми са, че поради това, че не разбира всичко я е страх да не сбърка и се затваря още повече. На открития урок, проведен на английски, отказа да участва, докато на следващия (на бг) беше видимо по-спокойна и на два пъти отговори.
Не съм забелязала подобни неща при Теди, но определено има изострена сетивна чувствителност. Особено когато беше по-малка много се стряскаше и дразнеше от шумове, дрехите постоянно й обиваха и сега не я реша, защото и най-лекото скубане води до писаци.. Също така до скоро много държеше нещата да стават по определен начин (явно това и даваше някакава сигурност). Очен контакт също избягваше (сега почти не прави впечетление), когато се притесняа се крие в мен, катери се по мен.. (все по-рядко обаче ) За храненето в детската опитвали ли сте вариант да се храни след другите деца, сама, без никой да я гледа? Теди няма такъв пероблем, но аз самата не обичам да ям пред хора...

Джулия също е много нервна, изпада в истерии за на пръв поглед безобидни неща. Често е хиперактивна - тича, беснее, танцува, лудее. Чак ме плаши, щото пада и се удря... сякаш няма чувство за самосъхранение. ..командари ни мощно, властно...
Все едно е писано за Теди. Никога не съм сигурна откъде ще ми дойде. Понякога и най-безобидната реплика или действие води до истерийки.. До скоро определено беше хиперактивна - не се спираше за минута, но сега струва ми се е в рамките на нормалното. Физически е с много добра кондиция затова пада рядко, но не се спира и непрекъснато съм нащрек. И аз съм си мислела по едно време, че сякаш няма чувство за самосъхранение....Няма страх и затова много бързо напредва в спортовете. И нас ни командва, опитва се за всичко да се налага. Всеки ден си е малко изпитание за нервите. Също се смее много високо и невъздържано. Понеже имаше един въпрос в една анкета за ЕМ относно този смях, явно е типично. Предполагам израз на вътрешно напрежение.

Когато за първи път прочетох доклада от психоложката.... като я попитам "как беше днес?", отговорът обикновено е:" Беше хубаво, най-хубаво, по-хубаво от предния ден!!!" Аз дори не подозирах каква метаморфоза се извършва с детето ми.
Същото се случи и с мен - когато чух мнението на екипа, който я наблюдаваше, си казах, че това не може да се отнася за моето дете. За мен тя беше буйна, весела, напориста.. Според тях уплашена, объркана, чувстваща се не на мястото си, неориентирана добре относно света, който я заобикаля. И Теди казва, че  в градината е хубаво, но особено преди често се дразнеше на въпросите ми й отговаряше "Не ми се говори" и видимо беше подтисната. Изобщо не е плакала в началото. едва сега си давам сметка, че тя до скоро не плачеше и не показваше емоции пред чужди хора. забелязах и че се опитва да не плаче и сега я поощрявам да го прави. Към момента играе с няколко момчета, но не мога да преценя доколко я включват в играта (в началото определено играеше успоредно, но не й с децата) и не знам доколко я възприемат като една от тях (интерсно им е, шепне и често са ме питали защо)

Джулия беше на 3 години и 3 месеца когато започнахме игралната терапия.  Може би сте прави, че сте се отказали. Нашата психоложка не упражнява никакъв натиск. Изцяло оставя инициативата на Теди за това какво  и как ще се прави. За нея е много важно да спечели доверието й. Аз също присъствам, за да е спокойна малката. В началото предложих да я оставя сама, защото ако остане без мен, въпреки че се стресира е по-вероятно да говори, защото търси някой друг за „опора”. Но психоложката прецени, че е по-добре така и явно беше права. Макар и да мина много време (повече от половин година), Теди вече говори напълно спонтанно и свободно с нея, споделя, закача се, смее се. В началото само шепнеше и отговаряше на въпроси, докато сега няма задръжки. В немския форум съм чела и за другата крайност. Някои по големи деца ги хоспитализират и ги подлагат на натиск (включително и заплахи, че родителите им няма да дойдат на свиждане, ако не започнат да говорят с някой от персонала). Струва ми се жестоко, а и всички родители, минали през това споделят, че няма ефект. Поне, аз както разбирам нещата, се касае за деца с големи изисквания към себе си. Които обаче не успявайки да са „безгрешни” и избират подсъзнателно да мълчат. Трябва да им се помогне да се научат да не са такива префекционалисти, да им се покаже, че всеки греши, че никой не им се подиграва (Теди често казва, че ще й се смеят за нещо напръв поглед съвсем безобидно), да се научат да са по-спонтанни и безгрижни и тогава нещата ще се получат.

Включиха се и други действащи лица: специалисти...
Както писах така започнаха и нещата при Теди. Отпуснат ли се да общуват макар и със знаци, най-вероятно скоро ще усетят, че вербалното общуване е по-удобно. И наистина е много важно да не се почувстват различни. И аз съм много благодарна на персонала от ДГ на Теди – третират я както останалите деца, но същевремнно и тя се чувства удобно.
Теди също не обича да я пипат непознати, но когато си хареса и се довери на някой възрастен (най-вече мъж) отива на другата крайност. Имаше един период, в който ходеше все след треньорите си или някои други любими й чичовци, все ги подръпваше, гушкаше, ктереше се по-тях.. Не изглеждаше много добре. С психоложката й обяснихме, че това не е правилния начин да покаже на някой, че го харесва и сега е по-въздържана (но пак обича да се гушка)

Паралелно с това, татко й на Джулия работи с нея доста успешно... Иначе на български говори и извън семейството, но тихо и с треперещ глас.
Това е чудесно! Явно наистина английския я притеснява и колкото по-добре го научава, толкова по-лесно ще се отпусне да общува. При Теди също първо се почна с шепнене, чак след доста време с говорене. В началото и нейния гласец е трепетлив и неуверен и  й трябва време, за да се изрази. Познатите ни знаеха и я изчакваха. Вече мисля почти с всички близки говори така, както и с нас.

През последните 3-4 седмици е започнала да бръмчи
Звучи ми познато  Около 4 г. Теди реши, че е цар Лъв и започна да ръмжи и хъска на всички. Къде добронамерено и закъчливо, къде заплашително. Не изглеждаше хич добре, още повече, че когато се повживееше, започваше и да замахва с „лапа” и да удря доста силно. Много време ни отне да я убедим, че не е хубаво да прави така. Всъщност в началото не я възпирах, защото това си беше все пак някакъв начин за общуване, но от св. Никола хич не одобриха ‘лъвското й държание” и след като започнахме да я възпираме за няколко месеца отшумя. Това с обувката предполагам е било желание да привлече вниманието на приятелката ти и тя да я забележе. И при Теди често е така -  както се казва „Хем боли, хем сърби” – иска хората да я забележат, да й обърнат внимание и когато това стане се плаши и крие. И тя често не намира най-удачния начин да бъде забелязана
Хубаво е да знам, че има надежда
 Има разбира се. И не само надежда – нещата ще се оправят, само че става бавно. Пиша си и с една майка от форума, нейното момиченце е по-голямо и вече говори с всички. Никога не са го насилвали да говори, нито са показвали разочарование или очаквания... Според мен това е най-важното

Предполагам си чела, че двуезичието е предпоставка за ЕМ и допълнително усложнява нещата.
Да, чела съм. Дори се чудехме дали да не се приберем в България. Питахме я дали тя го иска, но казва – Не. Искала си тук, в нейното училище, с нейните госпожи, с тези деца, с които е сега...

... определено има изострена сетивна чувствителност. Особено когато беше по-малка много се стряскаше и дразнеше от шумове, дрехите постоянно й обиваха и сега не я реша, защото и най-лекото скубане води до писаци..
Аз не съм забелязала точно такива неща или тя не ги е показала така, че да ги забележа. Но също не я реша – не дава. От съвсем малка не иска фиби, шнолки и всякакви от този род. В последно време обаче се появява някакво желание да се кипри и поиска диадема. Взехме два различни вида – харесва се с тях, но не може да ги изтрае за дълго време.

За храненето в детската опитвали ли сте вариант да се храни след другите деца, сама, без никой да я гледа?
Скоро й бяха предложили да се скрие някъде и да хапне. Същия ден тя ми сподели за това предложение, но каза, че не знаела къде точно да се скрие. Казах за дилемата й, така че сега й предлагат и място за скриване, но тя пак отказва. Също опитват да я оставят последна на масата, когато всички деца са станали и се занимават с нещо друго, т.е. въобще не я гледат, но пак не се получава. За Коледа имаше специален ден в детската градина, на който може да присъстват родители и роднини. Ходихме аз и баба й и Джулия яде без проблем. Казва, че с мен можела. По принцип яде без проблем когато сме на обществени места, на гости, навсякъде общо взето. Бях я записала на едни танци, които свършиха вече... но там едно момиченце имаше рожден ден и беше донесло кексчета да почерпи. Не знам някаква асоциация ли направи с градината, какво ли... но Джулия взе кексчето и почна да го гледа с такава болка в очите и вътрешна борба. На тези танци децата танцуват, а родителите стоят отстрани и гледат. Аз като видях какво става отидох при нея, гушнах я, направо ми се плачеше като я гледах как се измъчва. Казах й, че всичко е наред, че ако иска може да яде, но каквото и да направи, каквото и да реши, то всичко ще е наред. И тя реши да яде. Но яде някак подплашено, бързо, припряно, с един странен поглед. Никога нито преди това, нито след това съм я виждала в такава ситуация. Явно нещо й превключва в детската градина, знам ли... и това превключване се случи и на танците.

Изобщо не е плакала в началото. едва сега си давам сметка, че тя до скоро не плачеше и не показваше емоции пред чужди хора.
Джулия пък плака доста в най-първата градина – беше на 1 година и 8 месеца. Но после уж свикна и взе да й харесва. Там ядеше, пиеше, играеше, но започна много да се разболява и малко преди на навърши 2 годинки я спряхме от градина. Пуснахме я отново на 2 годинки и 6 месеца, но в друга градина. Въобще не плака в началото. Хранеше се, пиеше, но не говореше. Малко преди да навърши 3 годинки спря да яде и пие и започна да плаче сутрин когато се разделяме. Това съвпадна с няколко събития – Едно боледуване, Коледни празници, Нова година, срещи с приятели, подаръци, празненства, по-продължително отсъствие от градината заради всички тези неща... Ние за това си мислехме, че детето се е превъзбудило нещо и затова започна да плаче и да не яде, но... с времето спря да плаче, но неяденето и непиенето останаха. След време сама ми каза, че не яде след специалния ден по случай Коледа (2010 година - На този специален ден отидох само аз, а 2011 година – аз и майка ми). Така ми се щеше щом е спряла да яде след специалния ден през 2010, то след специалния ден през 2011 да започне да яде, но не се получи. На самия ден, докато аз бях там Джулия яде, но след това... започна отново неистово да плаче при раздяла. Демек, вместо крачка напред, както се надявах, имахме крачка назад... От скоро пак спря да плаче.

Може би сте прави, че сте се отказали. Нашата психоложка не упражнява никакъв натиск.
Джулия оставаше без мен при психоложката по настояване на психоложката. По принцип й беше много интересно и ходеше с голямо желание, но пък никаква полза нямаше... Никакъв напредък дори в общуването между Джулия и самата психоложка за 10 месеца съвместна работа.

Звучи ми познато   Около 4 г. Теди реши, че е цар Лъв и започна да ръмжи и хъска на всички. Къде добронамерено и закачливо, къде заплашително.
Джулия пък се прави на акула, ръмжейки. Казваме й, че акулите не ръмжат, но тя така показва колко страшна акула е всъщност.
 
Това с обувката предполагам е било желание да привлече вниманието на приятелката ти и тя да я забележе. ... И тя често не намира най-удачния начин да бъде забелязана...
Да... Преди няколко дена една колежка на мъжа ми беше у нас на гости за първи път. И Джулия реши да си събуе гащите! До сега не го беше правила този номер. Ръмжа, кривчи се...


И така... Иначе, за наша огромна радост Джулия проговори английски вкъщи. Вече играем говорейки предимно на английски, дори се опитваме само на този език да говорим и в ежедневието, но когато й се карам превключвам на български – по две причини: Първо, щото ми е по-лесно и второ, щото искам да не свързва английския с отрицателни емоции поне до колкото зависи от мен. Оказа се, че английският й не е много добър. До сега нямахме представа на какво ниво го владее. Тя го разбира, но не може да изговори някои неща, щото никога до сега не е практикувала гласно езика. И граматически грешки прави, но гледаме въобще да не я поправяме. Гледаме само да се забавляваме и всичко да е една голяма игра, но честно казано доста е изморителна цялата работа. Чувствам се изтощена, щото все още се кърмим с бебето нощем, а игрите с Джулия са динамични и изискват много енергия. Все пак правим каквото и колкото можем с таткото. Проблем обаче се появява вече в края на деня, когато Джулия явно е толкова превъзбудена, че често изпада в истерии за нещо си. Понякога истериите са и през деня. И не знам. Все си повтарям, че това е временно и че заедно ще преминем през тази трудност и нещата ще станат по-спокойни.

Мама Мечка, надявам се, че с Джули всичко е наред и имате успехи! Искам само да споделя, че Теди има невероятен напредък. Убедена, че ще израстен проблема си напълно. Вече може да говори с всички, стига да не я притискат и да не бързат. Най-трудно й е с нейни връстници. Обяснявам си го с това, че прекарва повече време със сестра си и нейните приятелки (11-12 годишни) и участва в техните игри. Връстниците й явно са й някак чужди и непонятни. Наблюдава ги с интерес как играят, но е плаха с тях и трудно се заиграва. Иначе е все така инатеста и упорита, но в рамките на нормалното. Вчера дори отговори с високо "да" на въпроса на  лекарката дали наистина иска да й пробият ушите - голямо постижени, като се има предвит, че е непозната жена и тя все пак беше притеснена за самата процедура. Убедих се, че наистина не трябва да се настоява и да се обръща внимание на неговоренето. Забелязах, че тя игнорира напълно непознат човек, докато не поиска или не приеме от него услуга. Посля, сякаш й е неудобно да го неглижира и започва да говори. Почти винаги началото е когато поиска някой да й даде нещо или да направи нещо за нея или й предложат нещо, на което й е трудно да откаже. Затова моля да не настояват тя да отговаря в началото или да приема нещо - след известно време самичка започва да проявява иницатива.

Здравейте Мами,

Активна ли е все още темата. Страхувам се, че и моята дъщеря има подобен проблем.

Zeniaxx, активна е темата, просто сме малко мамите, които имат този проблем Ще се радвам да ти помогна с каквото мога. Ако искаш, сподели какво те притеснява.
Благодаря на всички за съпричастността, може би изписаното ще е от полза на някой затова и ще споделя как се развиха нещата при нас. Към момента дъщеря ми няма никакви проблеми с общуването, дори бих казала, че е по-контактна от повечето си връстници. Вярвам, че напълно сме преодолели проблема. Ако трябва да я гледам под лупа, бих казала, че е малко по-чувствителна и нервна, но ежедневно виждам и по-чувствителни и по-нервни деца на същата възраст. Една от психоложките, с които работихме каза, че дъщеря ми винаги ще си остане малко по-затворена, притеснителна, "темерутеста" дори и да превъзмогне мълчанието си. Обаче тя е много шумна и общителна напоследък, на моменти дори се изявява като лидер и определено е по-контактна от голямата си сестра на същата възраст. Струва ми се, че специалистите, които работят с деца с такива и сходни проблеми не проследяват случаите във времето и съответно нямат реални данни за развитието на това състояние.
Миналото лято дъщеря ми се поотпусна да говори (разбира се не с всеки). В ДГ обаче от почти 3 г. се беше наложил един и същ модел на поведение - говореше малко с учителите, шепнеше с някои момчета и изглеждаше изолирана, чужда, не на място. Като я видяхме по-различна миналото лято, с баща й  решихме, че не трябва да се връща там, защото най-вероятно ще претърпи регрес и нещата ще си тръгнат по старо му. Още повече, че в ДГ тя нямаше близък приятел. Психоложката с която работехме каза, че една такава смяна може да се отрази добре, но и може да задълбочи проблема. Решихме да рискуваме. Макар и на 5 г.  я записахме в ПГ в частно училище. Самата тя искаше тази промяна, беше горда, че искат да я приемат, макар и да е по-малка. Попадна на изключително място откъм деца - не вярвах, че има училища, където децата са толкова задружни, толерантни, не се делят на малки и големи, помагат си...Веднага започна да говори с учителите и да шепне с децата. Макар и бавно се сприятели с децата от класа и с по-големите. Помогна й много футбола - вечно висеше на игрището, големите я пускаха да играе с тях (а аз внимавах винаги да си носи топката ). Странно, но никой не обръщаше внимание, че шепне... Децата от нейния клас се събираха след училище в парка. Каниха я много пъти, но тя не искаше да отидем. Един път я заведох почти насила и мълча, и не се отдели от мен.. А децата се чудиха, защото в училище беше една от най-палавите. Явно в училище се чувстваше по-сигурна затова и играеше и общуваше с децата от класа само там.. Малко преди началото на лятната ваканция сама ми каза, че иска да отидем с другите в парка. И така започнахме да ходим всеки ден, след известно време, без да се усети тя започна да говори високо с децата (в училище обаче още продължаваше да им шепне). Те бяха инструктирани и се правиха, че не забелязват когато говореше, защото в противен случай тя веднага започваше пак да шепнем. Тези дечица и родителите им й помогнаха много и винаги ще сме им благодарни.  От както е във ваканция не е шепнала, говори абсолютно с всички (запозна се с много нови хора). Всъщност от както разбрахме, че има проблем с общуването се стремим да контактуваме с повече хора. Не смятам, че вече има проблем. Много съм щастлива и защото има много приятели и децата я харесват, нещо което ми беше голяма мъка допреди една година (реално играеше само с приятелите на сестра си, доколкото може да се играе на тази възраст при разлика от 7 г.). Горедея се с нея, защото знам колко й беше трудно да го превъзмогне!

Здравейте,детето ми е на 3 години половина има  диплегия,вид дцп.Говори  като останалите деца,запомня,играе и общува с всички,не съм видяла до сега нещо притеснително в умственото му развитие.Понякога ,когато се разсърди за нещо,ако не му се угоди ,почва да се ядосва да се бие сам и не спира да реве с колкото глас има,но това не е постоянно.От няколко дена обаче има моменти ,в които той престава да говори с нас,незнайно защо.Като го попиташ нещо си клати главата,усмихва се и прави мимики и жестове ,но не иска с думи да отговори.Днес например бяхме на едни люлки и аз тръгнах да си ходя нарочно и той тогава проговори и извика мамо и почна да си говори и да пее и всичко както преди,като го попитах защо не си говорил с нас до сега и той вика защото бях бебе.Първият път като замлъкна така ,реших,че не трябва да му обръщам внимание,че го прави нарочно защото ние се чудим,зашо не говори,но всъщност не знам това правилно ли е и как да постъпвам с него.Дали това не е някакво заболяване или просто си прави така нарочно.

Неговоренето е и начин на протест и самозащита, на манипулиране и налагане. Най-добре е да не обръщате никакво внимание на това, защото ако се усети, че ви впечатлява с мълчанието си, често ще го използва срещу вас. Първия път може и да го е направил случайно и може би като е видял колко сте се впечатлили и притеснили му е станало интересно и е решил да проучи до къде може да стигне. Не мисля, че има защо да се притесняваш

Здравейте мами,

Първо искам да благодаря на Лекси за топлото посрещане и за готовността да ми помогне. Твоите постове, Лекси, ми вдъхнаха много надежда, точно когато бях най-притеснена. Гледах и препоръчаните от теб филми на youtube и сега съм доста по-оптимистично настроена. Радвам се, че Теди е преодоляла мълчанието си, благодарение на всеотдайността ти.    Пожелавам го от сърце на всички.

Ето историята на Ема.

Моето момиченце е на 2 г. и 8 месеца. От 1 година ходи на детска градина. Живеем в Канада. У дома говорим български. Когато тръгна на градина детето не говореше английски. Отначало поздравяваше в училище - казваше Хай, бай, йес, ноу. След известно време (нямам идея кога точно започна) е спряла да издава какъвто и да е звук в училище. Учителките започнаха да ме питат дали говори в къщи. Да говори, не предимно на български. Помислих си, че не говори, защото едва сега свиква с английския. Като се има предвид, че минава за срамежлива моето обяснение изглеждаше доста правдоподобно. В къщи се заиграваше само с определени деца, които и обърнат внимание. Ако сме на вън с приятели - обикновено мълчеше.

Минаха няколко месеца, започнах да и говоря на английски за да свиква. Сега и с двата езика се справя много добре, но в градината не говори (изключение са 3-4 думи изтървани за няколко месеца). При което учителките коментирали още 3 седмици, че Ема е казала 1 дума. Това, което сме сбъркали със сигурност е че позволихме коментари в присъствие на детето. Дори майките на паркинга подмятаха (приятелски) че детето говори, но само в къщи. Не бях чувала за селективен мутизъм. Мислих си, че избора е на Ема.    Направи ми впечатление, че по-малки от нея деца се опитват да комуникират с мен (макар и все още да не умеят да говорят), а моето все мълчи. Един ден учителката ми каза, че не е имала друго дете, което толкова упорито да мълчи. Тогава осъзнах, че това не е само срамежливост. Зачетох се из Интернет и разбрах за селективния мутизъм.  

Консултирах се с педиатър. Препоръча ни да не коментираме повече не говоренето в присъствието на детето и да кажем в градината да правят същото, както и ако каже нещо да не показват изненада. Т.е. да се създаде обстановка в която детето да не чувства разлика ако реши да каже нещо. Предложиха да изчакаме няколко месеца да видим дали ще има прогрес. Вече мина 1 месец и с мъжа ми мислим да потърсим някаква терапия. 

Започнахме да я наблюдения и резултата е следния: говори само на нас, в семейството и семейството на сестра ми. С двете семейства се чувства много комфортно. На нас говори дори и в присъствието на други хора, но трябва да мине малко време. Баща и прекара 2 часа в детската градина с нея и започна да говори на него дори и там. Отначало се оглеждала дали някой е наоколо и може да я чуе, после говорила независимо дали има хора наоколо. Това доста ни зарадва. Но все пак в градината е пълна немота, както и където и да е с хора извън семейството. 

Понякога когато някой настоява да чуе нещо си личи, че се притеснява. Дори не говори на съседите, които са толкова добри с нея и и дават подаръчета всяка седмица. Мисля, че гледа хората в очите. Кима за изрази да или не. В градината казват, че е щастлива и се проявява като доста сръчна и умна. Играе с други деца, общува, но без звук. Разбирали я по жестовете. Има определени страхове - страх я от вода. Не иска да влиза в басейн. Стъпва само в плитка вода. Не обича да ходи боса по пясък от малка. Понякога не иска да облече нови дрехи. Но нищо кой знае колко тревожно. Беше много спокойно дете и мисля, че още е. Понякога плаче, ако не стане на нейната. Понякога плаче нервно, че аз съм и отворила млякото, а тя искала сама и т.н.

Искам да ви попитам, мили мами, които имате прогрес в тази насока или напълно сте преодолели селективния мутизъм на базата на вашия опит какво е помогнало. Обсъждате ли с детето проблема му? Каква терапия сте прилагали? След колко време сте видяли прогрес? Знам, че всяко дете е индивидуално, както и селективния мутизъм се проявява по различен начин, но се опитвам да разбера какво ми предстои.

Благодаря ви предварително.   

Здравей Zeniaxx и благодаря за милите думи! Поведението което описваш ми е много познато. Искам да започна с това, че според мен прогнозите, които се дават за деца с ЕМ са по-мрачни от това, което действително се случва. Смятам, че дъщеря ми напълно е преодоляла ЕМ, дори смея да твърдя, че отива в другата крайност - определено й прави удоволствие да общува, търси хора, предпочита да е в големи компании...и е мнооого шумна Струва ми се невъзможно това дете да е мълчало няколко години. ЕМ се среща при по-чувствителни и емоционални деца. Моето  често изпада в крайности,  лесно се впечатлява, реагира по-крайно, много е състрадателна, но й невероятно инатлива..И тя имаше страхове (например от кучета и котки, но е напълно преодоляно), и сега трудно облича нови дрехи, а от скоро явно има желание да носи рокля, но не се престрашава да го прави пред приятелите си (миналата седмица 2 пъти облича и съблича една рокля за празник, на който беше поканена, най-накрая я взехме в пликче, престраши се да я облече на място, но млъкна, видимо се притесни, каза че и стяга и облече пак късите си панталони и отново стана обичайното палаво и шумно дете) Има желание винаги да е първа, най-добрата, да не се изложи. Струва ми се, че когато се е осъзнала като личност и е започнала да общува с хората, в един момент се е почувствала неуверена - не е знаела точно како се очаква от нея, какво тя да очаква от другите, страх я е било да не се изложи и един вид мълчанието й се е явило като защитна реакция. Но е продължило толкова дълго, че дори и когато вече се е чувствала по-уверена, този модел на поведение й е бил вече толкова присъщ, че не е могла да го отхвърли. Забелязвам, че постъпва сходно и в ситуации, които не са й познати и ясни - отказва да участва, притихва (до скоро й беше голям проблем излизането на сцена, това лято обаче, покрай голямата си сестра, участва в импровизиран спектакъл в едно село, бабите много й се радваха като на най-малка и на нея и хареса и каза, че иска и друг път на сцена..) Т.е. като че ли става въпрос за една свръх предпазливост, страх да не се изложиш, да не бъдеш приет и... навик. И най-доброто е да не се обръща никакво внимание на проблема, да не се коментира, детето да се поощрява, но и да не се показва изненада когато говори, т.к. трябва да възприема говоренето като нещо естествено, а не като средство за манипулации. Педиатарът ви е посъветвал много правилно. Нали момиченцето ти играе с децата и е прието от тях Това е най-важното. Хубаво е и че тя сама се е сетила да използва жестове. На Теди логопедка й подхвърли идеята да общува с жестове и според мен това и даде увереност и много помогна (въпреки, че в Св. никола ми направиха забележка - не трябвало да се поощрява това, т.к. един вид и дава алтернатива да се справи в дадена ситуация и без да говори, а е хубаво да вижда, че без говорене някои неща няма как да станат). Дай време на твоята Ема, тя е много мъничка още, просто трябва да стане по-уверена (предполагам 2-та езика и това, че ходи на градина с толкова деца не е лесно на тази възраст). Не мисля, че трябва да прилагате някаква терапия за сега или ако я водите при специалист, много внимавайте да не реши, че има проблем и е различна от другите деца. Теди възприемаше ходенето на такива места като посещение на детски клубове. Струва ми се, че при нас много помогна това, че след като разбрахме за проблема, се стараехме да се срещаме често с различни хора (по-възможност с деца), да пътуваме, да посещаваме различни места. Много помогнаха тренировките - през времето когато не играеше адекватно с деца, дъщеря ми не усети липсата на игрите, защото тренираше. Вече обаче има приятели и определено и двете предпочитаме да играе с тях, така че не тренира нищо. Другото за което се сещам - много внимавай да не се опитваш да я предпазваш от ситуации и да говориш вместо нея. нека разбере, че говоренето е необходимо и хубаво и й помага да получи това което иска. Теди за пръв път се престраши да си купи сладолед когато й казах, че аз не искам да яде втори сладолед и няма да й купя, но ако чак толкова много иска да го направи сама... Често ми се е случвало да отговарям вместо нея, за да не изпадаме всички в неловка ситуация, но май е по-добре детето да усети последствията от мълчанието си поне за кратко и да не свиква, че някой е "Неговия глас" Дали сме говорили с нея... Много малко. Тя определено не искаше да говори за това (имаше дни, когато взимайки я от ДГ виждах, че е видимо подтисната, но не искаше да коментира "Не ми се говори"). Желание за разговор по темата прояви покрай една книжка, за едно момченце с ЕМ http://www.amazon.com/Why-Dylan-Doesnt-Talk-Real-Life/dp/0615324371 Тогава коментирахме, че има много деца, които като нея не могат да говорят с непознати, но когато пораснат вече не е така, тя като че ли се почувства важна с тази си особеност, когато и предложих изяви желание учителката в ДГ да прочете книжката и на другите деца, за да разберат те, че тя не мълчи, защото не ги харесва... Сега не говорим за това, мисля, че тя вече напълно е забравила. Но твоето момиченце според мен е много малко за такива разговори, освен, ако то не подеме темата. Прогреса беше бавен и равномерен при нас, постепено разширяваше кръга от хора, с които говори, първоначално винаги първо шепнеше известно време, после започна от време на време да прескача тази част докато напълно спря. Може би в рамките на 3 години продължи това, като най-голям прогрес имаше през летните ваканции, в които е постоянно с нас, много пътуваме и се срещаме с хора. Вярвам, че всичко ще е наред с момиченцето ти, не се притеснявай - тя е още много мъничка. Много е важно и ти да не се притесняваш - децата черпят увереност най-вече от майка си.  

Здравей Лекси,

Отново препрочетох последния ти пост. Всеки път откривам нещо ново, на което преди това не съм обърнала внимание. Днес ми направи впечатление, че казваш да не я "прикривам", отговаряйки вместо нея. Направо подскочих! Много си права. Постоянно го правя. Мъжа ми се оказа по-изобретателен. Поощрява я да говори (дава и избор, не я принуждава) и намери начин да я разприказва и в градината. Постоял там около 1 час, поиграл си с нея и децата и Ема започнала да му говори на висок глас. Отначало се оглеждала дали някой я гледа, но после ... като се заиграла, забравила за това.
Напоследък мъжа ми е по-свободен и така стана, че той започна да я води на терапевт. Жената е терапевт по говор (не знам как точно се нарича на български), с дългогодишен опит с деца. Не е психолог, няма много опит със СМ, но има опит с деца. Ходим у тях. Обзавела си е час от къщата като детска стая с МНОГО играчки и малка пързалка.  На Ема много и хареса. Още първия път каза няколко думи шепнейки. Всеки пореден път имаше прогрес. Втория път говореше с изречения. Третия път на висок глас, и т.н. Предложи ни следващия път да отидем с приятелче, на което не говори. Отначало имаше малко смут, но не след дълго Ема говореше и казваше на приятеля си "мой ред е", преди да се спусне на пързалката.
Забелязвам, че напоследък е малко по-спокойна в присъствието на случайни хора. Дори в градината шепне, когато иска да каже нещо. Е, няма да е колкото другите деца говорят, но за Ема си е голям прогрес. В началото на септември я преместиха в Голямата група и там е много щастлива. Очичките и светят от радост, когато казва, че с в голямата група. 
Когато я вземаме от градината не иска да си тръгва и оставаме да си поиграем. Много е интересна как отначало се оглежда кой я гледа и говори само ако аз съм между нея и учителката, така че да не вижда директно учителката. Мине ли малко време спира да се притеснява. И тогава е голяма веселба. Ема има много силно чувство за хумор за възрастта си и започва да се закача. Така разкрива една съвсем нова страна.
Вчера учителката и обяснявала нещо и казала "повтори". Не очаквала нищо в отговор, защото било нормално децата да не повтарят. А Ема и прошепнала "Аз не говоря". 

Терапевтката мисли, че не е СМ или поне не в силна форма. Показателно било бързия прогрес. При СМ се налагало да се работи с психолог и както ти казваш прогреса е бавен. Предполага, че е форма на тревожност (anxiety). Ще видим. Много се радвам, че има прогрес. Оптимистка съм.

Още веднъж благодаря за подкрепата и съветите.     

Zeniaxx, много, много се радвам за вас   Всичко което си написала за Емичка, все едно е писано за Теди преди 2 г. Ама наистина съвсем всичко Мисля, че сте намерили правилния подход и трябва само още мъничко време. И аз смятам, че при Теди не се е касаело за типичен случай на ЕМ, а по-скоро на някаква тревожност. Сега наистина няма нищо общо с детето, което беше. Никога не съм вярвала, че е възможна такава промяна. Много рядко ме кара аз да кажа нещо вместо нея (например днес да помоля зъболекарката да й пусне игри на компютъра докато работи с мен), но това биха направили повечето деца. Понякога изпълнявам, понякога казвам, че не съм нейния глас и ако иска да каже нещо, да го направи сама, друг път нарочно забравям, за да знае, че не може да разчита на мен...
Писала съм го със сигурност (не обичам да препрочитам постовете си на тази тема), но пак бих те посъветвала следващата ви стъпка да е да опитате да я накарате да купи нещо сама. Но не подхождайте директно. Теди се престраши за първи път когато аз й отказах втори сладолед й казах, ако чак толкова иска да си купи сама, но аз предпочитам да не се тъпче повече  После все по-лесно се престрашаваше да пазарува и в един момент това започна да й става даже забавно и да иска да го прави. Може да извъртите нещата, че големите пазаруват или да й давате някакви стотинки за деня, които тя ако иска да си събира или сама да похарчи (не знам дали е подходящо, в момента ми хрумна). Забележи също и с какви хора се чувства най-сигурна и гледай да я събираш повече с такива. Теди се доверяваше най-много на хубави, млади батковци  и затова я бях записала да тренира няколко неща. Вече не тренира нищо, играе с децата в парка и е най-шумната
Много ме зарадва днес, пиши след време пак

Отдавна не съм писала, а има какво.

Емичка излезе от своята черупчица и сега говори спокойно с децата и учителките в градината. По-добре се държеше (имам предвид по-малко се притесняваше) и с възрастни хора. Но трябва да улучиш момента и подходящата тема. Това не ме плаши токова много. Все пак детето е едва 3 годишно. Иначе говори дори с непознати деца на детската площадка, дори с по-големи. Това се случи след коледните празници. Не бяхме виждали с терапевтката ни 4 месеца (жената претърпя тежка операция). След нова година ни се обади. Отидохме да я видим и тя каза, че Емито си е съвсем добре вече и няма нужда от никаква терапия. За срамежливостта каза, че това явно си е тя. Харесва ли ни, или не трябва да го приемем. Някои деца се променяли, други оставали срамежливи цял живот. До тук всичко е перфектно!

Напоследък сме много по-заети с работа и понеже "проблема" се разреши не наблягаме много на социалните контакти на Ема извън училище. Последните 2 седмици ми прави впечатление, че когато срещнем познати из квартала, които не е виждала месеци и започва едно странно поведение - спира да говори, крие се зад мен, става една унила, като че ли и се спи. Изкарва си езичето в ъгъла на устата с една такава глупава физиономия... Казва, че е уморена... Това по принцип винаги го е правила, но като че ли за известно време беше по-спокоина. Или сега очаквам повече от нея. Чудя се какво да направя, че да и помогна да преодолее това или поне да се намали степента на притеснение. Аз и казвам да си прибере езичето, но още не съм измислила какво точно да говоря с нея на тази тема. Какво да я питам и какво да и кажа.

Ако някои може да ми даде идеи ще съм много благодарна.

П.С. Интересно, но факт че Ема тъкмо проговори и в градината дойде друго момиченце, което не говори в училище, а само в къщи. Те говорят английски в къщи, така че двуезичието не е причина. Това дете е на 4.5 г. Много умничко. Майка му го питала как е минал деня и с кого си е играло, а то директно отговаряло "казах ти, че няма да говоря с децата в училище." . Дадох им координатите на нашата терапевтка. Дано помогне и на тях. Какво ли им се върти в детските главици ....

Zeniaxx, много се радвам за вас и Емичка:) Скоро съвсем ще забравите за това както се случи и с нас Наскоро сменихме училището на Теди и тя свикна без никакъв проблем. Класната й даже сподели, че е очудена колко бързо е станало това. Веднъж споменах, че  не е говорила в ДГ и тя ме изгледа много невярващо. Станала е голяма приказливка. Единственото по-различно нещо е, че не се храни с децата, а предпочита да яде сама, но предполагам скоро ще отмине. Относно въпроса ти... Дълго време след като беше попреодоляла проблема си при среща с хора, с които преди не е говорила, Теди сякаш се връщаше към старото си поведение. Отново мълчеше, криеше се зад мен, ставаше леко хиперактивна. А същевременно с хора, с които се срещаше за първи път се държеше съвсем адекватно и говореше (макар и с напрегнат глас и възможно най-кратки отговори). Затова някак подсъзнателно започнах да избягвам познати, с които се виждахме рядко и които тя явно свързваше с миналите си проблеми. Сега вече отдавна няма значение с кого общува, но известно време имаше и тогава наблягахме на новите познанства

Лекси, това е добра идея. Като се замисля и при Емичка, може би точно с тези, които по-се познаваме и сме общували преди е проблема. Пред непознати не и пука и говори. Ще обърна специално внимание и си заслужава да подбивам хора за известно време. Гладай ги, уж малки маймунчета, а колко сложни същества са.

Радвам се за Теди. На колко годинки е сега? Бъбривка, а? 

На 6 г., завърши първи клас (за да 'излезе" от ДГ, където не говореше избързахме, а и по нейно желание). Много е приказлива, с непознати се притеснява (както повечето деца), но винаги отговаря. Бързо се отпуска обаче, особено, ако не я "притискат". Вчера бяхме на лекар и тя не спря да се обажда без да я питат . Палава е, играе предимно с момчета, емоционална - често се караме, но бързо й минава и се извинява и гушка:) Страхотно хлапе е!

Здравейте. Вярно, че темата е малко остаряла, но понеже прочтох много полезни неща, а и защото ми се иска, хората, които са писали тук да видят съобщението ми, реших да я продължа. Имам  момченце със селективен мутизъм. Той е на 4 и се казва Дани. Живеем в Белгия и той от 8 месечен ходи на ясла, където му се говори само френски. Вкъщи е само български. Накратко казано, нашият син проговори на български още на година и половина с кратки изречения, а още на 4 месеца каза първото си "мама". Не ни и хрумвало, че при това положение ще имаме проблем именно с говора. Но селективният мутизъм, явно няма нищо общо с проговарянето и със способността да артикулираш, а е вид тревожно разстройство. Дани  развиваше много добре българския си, а на френски започна на около 2 години да се опитва, повтаряйки заучени фрази от яслата като например "не може така", "там не се качваме" и т.н.. Но на около 2 години и половина започна все по-малко да говори на френски, така и не го доразви и в него явно се затвърди убедеността, че не може да говори на този език. Консултирахме се с психолог и тя го диагностицира със селективен мутизъм - вид тревожно разстройство. Той ходи от половин година вече на детска градина, където пак се говори само на френски, както и в яслата. Там не казва и дума. нито пред когото и да е било, ако трябва да е на френски. Не казва имена, ако са на чужд език, понякога и на български, но в този случай не мога да разбера още каква е логиката в главичаката му.  В социално отношение има проблем, ако е в група с повече от 2-3 деца, често се изолира, обаче  ако е в малка група е по-скоро лидер. Има много твърд и силен характер, но е и свръх чувствителен. Изключително трудно приема отговорът "не". сякаш това да му кажеш "не" го наранява. Понякога ни пита съвсем тривиален въпрос като "Сега навън стъмни ли се вече"? - Ние му казваме - "не, още е светло" и той започва да плаче и да се ядосва, да иска да му се ивзиним, че сме му казали "не", а то това "не" дори не е отказ, а просто описание на негативен факт. Много, ама много е чувствителен!  Навън доскоро беше невъзможно да го накараш да ходи редом с теб - такава енергия и желание да тича и да прави каквото пожелае. Не знам обаче дали е непоседлив, тъй като вкъщи е способен да изкара половин час и повече без да мръдне, слушайки музика. Интересите му са разностранни, но като цяло е склонен да се задълбочава, дори вманиачава в една, две области. В зависимост от контекста, ту при контактите с хора блокира и изглежда странно безизразен и отдалечен от случващото се, ту е невъздържано весел, спонтанен и душата на компанията.  Много противоречива личност е, честно казано понякога ни е доста трудно да намерим подхода към него. Искам да помоля майките с опит със СМ да споделят полезни съвети. Особено майките, при които децата са били билингви и проблемът е бил само на втория език. Какви терапии,занимания, лечение? Имаше ли резултати? Благодаря ви предварително!

Много интересна тема. Намерих я, докато търсех възможни обяснения за нежеланието на малкия ми син да говори с възрастни извън най-близкия ни кръг.

Той е на 5 години, ходи на белгийска детска градина от 2 години, има приятели, които много го харесват. С тях говори на елементарен френски и от това, което ми разказва, виждам, че разбира доста добре какво му говорят. С учителката обаче почти не говори, с личната лекарка не говори, неотдавна бяхме на очен лекар и не каза и една дума. Жената го пита какво вижда, а той мълчи като пукъл  Накрая тя даваше възможни отговори, а той отговаряше с кимане/клатене на глава.

Учителката му е много мила и казва, че засега е спокойна за него, защото вижда, че говори с децата и защото знае от мен, че детето говори български у дома. Хвали го, че се справя добре със заниманията, особено по математика и логика. Той я харесва, но явно това не е достатъчно, за да й каже нещо.

Иначе говори у дома и с приятелите ни - големи и малки - с бабите и дядовците в България и с всички деца, с които прекара достатъчно време на детската площадка, така че да се пресрами. Българският му е като цяло добър, като се има предвид, че не живеем в България. Абсурд е обаче да каже добър ден и довиждане на учител или съсед.
Че е срамежлив, срамежлив е, но може би трябва да посетим специалист. Притеснявам се, че след още 1 година трябва да влезе в първи клас, а и не се знае на какъв учител ще попадне следващата учебна година. В момента е с изключително мили и симпатични деца и чудесна учителка, но догодина това може да се промени и не знам как би реагирал в една по-враждебна среда.

Здравейте,

Не съм сигурна дали темата още е активна, но имам нужда от помощ. Дъщеря ми има много сходни признаци на тези, които описвате и които съм чела за мутизма. Една логопедка също опредли състоянието на дъщеря ми като такова, но педиатърката ни насочи към невролог. В детско неврологично отделение поставиха на дъщеря ми диагноза епилепсия без изобщо да е имала пристъп - диагнозата Синдром на Ландау Клефлер я сложиха за два дни, а това е нещо, което трябва да се наблюдава месеци преди да се диагностицира. Както и да е, считам, че състоянието клони към мутизъм и искам да направя консултация и с психиатър. Разбрах, че Лекси е провеждала терапия в Св. Никола и бих искала по възможност да ме насочите към специалист там. Към кого да се обърна? Как се случват нещата? Пропуснах да отбележа, че дъщеря ми е на 2 години и 9 месеца. Имам нужда от съвет. Може и на лични. Предварително благодаря!

По времето когато записвах час, нещата стояха така - обаждаш се, описваш проблема, решават дали ще те приемат и ако да, ти назначават час за месеци напред. При първото (или първите) посещения детето се обследва от екип от няколко специалиста, като може да поискат да присъства цялото семейство (в нашия случай бащата и каката), а после решават дали ще продължат да работят с детето или препоръчват други специалисти. Нямаш избор. С дъщеря ми основно се занимава д-р Анка Бистриян. Успех! И не се притеснявай - много често се поставят тежки диагнози с лека ръка, а с времето нещата се оправят.

Много интересна тема и за мен.
Благодаря на авторката.

Здравейте пиши ви мама с детенце момиченце от Англия. Дъщеря ни говори само в къщи. Скоро ще имаме мнение от психолог тук.  Благодарим за споделените мнения. Много ми е мъчно

Здравейте,
Темата малко е позамряла и реших да опиша набързо нашия случай. За този проблем се знае твърде малко и тук е подходящо място да споделяме впечатления и опит.
Дъщеря ни е почти на 8 години, а в поведението й няма сериозен прогрес последните 2-3 години, и започваме да се притесняваме, че този модел ще се затвърди, и ще става все по-трудно да го пречупим. За съжаление, повечето психолози са на мнение, че нашето възпитание е погрешно, и нейната "немота" цели да ни манипулира и контролира. В последно време наблюдаваме, че това се състояние се влияе пряко от емоциите и настроението й. Най- вероятно, ситуациите и местата, където се чувсва комфортно са предпоставка да отпусне гласа си. Обаче как да разширяваме тази зона на комфорт? Сега е в първи клас,  справя се добре с материала, но не разговаря с никой. Едно единствено дете успя да я извади от черупката, но въпреки това комуникацията е само в крен случай. Тава с пазаруването работеше, но вече й омръзна и не й се занимава. В тази връзка споделете някой трикове за провокиране на детето. Когато е сред хора, които са просто от тълпата, някак си игнорира присъствието им и говори спокойно. В момент, когато привлече вниманито на някой от тях- всичко свършва, блокира напълно.
Ще се радвам да привлечем още родители с мнения тук.
По- късно ще се включа отново.

Здравейте,
Тъй като имам същия проблем , който засяга обсъжданата  тема, реших и аз да споделя и потърся помощ. Моето дете, момче на 15 г. има всички признаци на селективен мутизъм.В училище не разговаря с никой още от малък ,не отговаря на устно изпитване, не се отделя от чина, все едно е неговата крепост, не си купува нищо, не ходи до тоалетна.Същото е и с хора извън семейството, като променя дори стойката и походката си в присъствие на непознати. Понякога отговаря с много тих глас или кимане. Вкъщи е напълно нормално дете, умно, с чувство за хумор и много богата обща култура,тъй като постоянно чете и обогатява знанията си. Дори сам се интересува от проблема си и търси помощ.Успеха му в училище е отличен, стига да не го изпитват устно. Не е да не сме обръщали внимание и да не сме търсили помощ, ходим на психолог и при лекари психиатри, направиха ни тестовете в "Св.Никола", като се опитваха да търсят аутизъм и не искаха да повярват , че у дома и с познти хора е съвсем различен, накрая нищо, никой не може да ни помогне, дори не ни поставиха диагноза, не било типичния мутизъм, е къде по-типично от това. Личната лекарка ни насочи към тая диагноза, после още една психиатърка потвърди, но найстина ли в България никой не може да ни помогне, след като чета, че този проблем с подходяща поведенческа терапия е лечим. Ние задълбаваме на едно място, проблема се задълбочава. Живеем в София. Моля ви, ако знаете къде и към кого да се обърнем ми кажете, за да тръгна от някъде и да се работи правилно с детето.Той страда от тая безпомощност, ние страдаме и не знаем какво да правим.

Tatko Mishe, с дъщеря ми говорим понякога по темата. Тя ми е казвала, че няма проблем да говори с някой човек от улицата, който знае че повече няма да види. Когато обаче знае, че с човека насреща се предполага да имат бъдещи отношения и особено когато той й харесва и иска да създаде добро впечетление й е много трудно. Струва ми се, че й е по-лесно да говори с един човек, а в група сякаш "се губи". Контактува с хора, с които има общи интереси (става въпрос за спорт). Затова, ако децата имат някакви интереси и таланти е добре да ги развиват и чрез тях да си създадат самочувствие, което ще им помогне да се сближат с други като тях. Винаги е предпочитала по-големите или по-малките. С връстниците си почти няма контакт. Според мен не е много добре да се говори с детето за проблема му - колкото повече го съзнава, толкова повече блокира. Но и не трябва да се щади, защото така няма да опита да излезе от зоната си на комфорт. Аз винаги съм опитвала да предложа максимално много занимания, контакти, ситуации с надеждата някъде да се получи.
Въпреки че бяхме много доволни от ДГ, последната година я преместихме, защото се опасявахме именно, че моделът на поведение се затвърждава, а децата свикват, че не говори и вече не се опитват да контактуват с нея вербално. Имаш ефект и не съжалявам.

Все едно описвате дещеря ни. Абссолютно сходно състояние и поведение. За съжаление не смятам, че има терапевти в България, които са в състояние да се справят с този проблем. Но тук трябва да отбележа и друго. Работата с такива деца е трудна и дори невъзможна, тъй като се изисква и тяхното внимание и отношение, а във всички случаи те не осъществят контакт с психолозите и терапевтите.

Здравейте,синът ми също в различна от семейна среда избягва да говори.В градината едната учителка често споделя,че синът ми изобщо не контактува с нея и не и отговаря.Единия път го наказала да седи на пейката,защото не искал да говори,а днес го наказала да седи затворен сам в коридора.Той ми казва,че се притеснява и затова не и отговаря,а тя го приема за инат.В същото време синът ми си харесва учителките.Само хубави неща говори за тях.Умно и любознателно дете е.На писмените задачи се справя отлично,но ако го накарат да разкаже нещо,се стъписва и мълчи.Учителката обаче колкото повече насърчава детето ми да говори,сякаш толкова повече се затвърждава този модел.Инат ли е това или се касае за елективен мутизъм?

На колко години е синът ви?

На 4 и половина.

И ние смятахме, че в началато е нещо преходно и ще го превъзмогне, дори ни се струваше че е просто по-темерутеста, но уви с времето нещата не се подобриха. Според мен няма няма значение дали е селективен мутизъм или не, не оставяйте детето да се чувства комфортно когато мълчи. Ще разбере много бързо, че постига своето по този начин и ще го превърне в инструмент за постигане на всякакви цели. При нас притеснението и тревогата са във високи граници и сковават не само речта , но и тялото. Променя си дори походката, когато е сред познати хора. Мисли че всички я наблюдават и изпитва чувство на срам. Всичко е много объркано с емоциите, трудно ги овлядява и изпада в крайности

Не знам по какъв начин да го стимулирам да говори.Едната учителка,която много харесваше напусна работа.В последно време беше много доволна от него и даже казваше,че си говорят и не намира проблем в детето,просто според нея е прекалено обгрижвано от моя страна.Другата е по-настоятелна и строява децата като войници.И въпреки наказания и забележките,синът ми я харесва,но не иска да говори с нея.Той като се притесни,започва да заеква и може би това също е причина да се чувства несигурен.И в мен остава въпросът,редно ли е дете с елективен мутизъм,в случай че се касае за това,а не просто инат, да бъде наказвано заради това,че не говори?

Учудвам се, че подобни методи все още се практикуват и особено при толкова малки деца. Ако наистина условията са такива, моят съвет е да преместите детето в друго заведение, където няма да бъде потискан и наказван, а ще търсят други начини да го стимулират да говори. Просто ми се струва недопустимо такова поведение от учителките... какви деца искат да възпитат с тези наказания!

Детето тъкмо свикна с децата и градината и ще му е трудно да се адаптира на ново място.И в тази градина му беше доста тежка адаптацията.Дори все още не се храни и не пие вода там,освен ако не му кажат.Стиска се и до тоалетна не ходи.Все още се случва да се натъжи в момента на раздяла.Като цяло трудно приема нови места и хора.

*Steffie*, не е редно дете да бъде наказвано за това, че не отговаря, независимо от причината. Ефектът ще е обратен. Работя в ДГ и не мисля, че която и да е от нашите учителките би направила това. Допускам, че въпросната госпожа е по-възрастна, с по-остарели разбирания и прави това с убеждението, че помага на детето. Но не трябва да позволяваш това да продължава. Поговори с нея, като предварително поискаш да се срещнете когато за нея ще е удобно, кажи й за притесненията ти за ЕМ, като й обясниш какво значи това, помоли я и тя да наблюдава детето как общува с другите. Наблегни, че то много я харесва и ходи с желание на ДГ. Учителките се привързват към децата и малко или много си ги обичат - надявам се, че ще те разбере и ще промени отношението си. Ако това не стане, аз поне бих сменила градината и приоритет при търсенето на нова биха ми били учителките и малкия брой деца.

Лекси,млада е учителката.Аз смятам да разговарям направо с директорката,защото едва ли госпожата ще си промени отношението.Детето ми споделя,че редовно наказвала децата и много викала,но синът ми е толкова кротко и добро дете,че обича всички,в т.ч и нея.

По-добре не я прескачай. Ще се издразни, че си говорила директно с директорката и дори и привидно да промени поведението си, може да се настрои негативно към детето.