Моето момченце ми задава много въпроси.То е на 9 години.Как е при вас?
- Публикувана: 15 фев. 2006, 00:16 ч.
- Последно мнение: 18 март 2006, 14:43 ч.
А за нея,биологичната мама говорите ли с детето си?
Дъщеря ни никога не е подхващала разговор за биологичната си майка!Когато аз съм говорила за нещо по темата,никога не "плюя" по неин адрес,казвам,че сигурно е имала някаква важна причина за да си остави новороденото детенце,но пък небих искала да съм на нейно място-цял живот да се пита какво е станало с детето ми/ако въобще се пита/!Когато дават предаване за домовете и децата в тях коментираме и винаги се стига до извода,защо е трябвало да бъдат зарязани тия деца от майките си за да живеят такъв мизерен живот и да не знаят какво е детство!
...и винаги подчертавам,колко съм и благодарна на нея,биологичната,че не е намерила смелост да се бори с живота заедно с бебчето си и я е оставила-как иначе щеше да стане точно моята дъщеря
...и винаги подчертавам,колко съм и благодарна на нея,биологичната,че не е намерила смелост да се бори с живота заедно с бебчето си и я е оставила-как иначе щеше да стане точно моята дъщеря
Може би темата не е интересна ,тъй-като повечето мами са с малки дечица.Ако е така се извинявам и нека модераторите я изтрият.И все пак, след красивата приказка, която разказваме на децата си, как сме им станали родители ,как сме ги носили в сърцата си и как те са специални ,идва един нов момент.Моят син м/у 6 и 8 години започна да ме пита къде е майка му която го е родила ,има ли си друг татко и аз каква съм му всъщност?Радостта ,с която разказваше бебешката приказка за своето осиновяване се изпари. И аз като Дидка обяснявам тактично деликатната ситуация с БМ.Много ми е мъчно ,че се натъжава.Толкова искам да израстне силен и уверен в себе си ,а виждам в погледа му че това го пречупва!Все пак се радвам че говорим по тези въпроси.Толкова го обичам този малък мъж!!!
Руми, не се предавай! Аз нямам опит за жалост /просто нямам осиновено дете/, но нека ако може си кажа мнението - много е важно да разбереш КОЕ го натъжава? КОе точно го кара да се обърква?
Питай го... Може би това - КАКВА си му ТИ! Кажи му, че при всички случаи ТИ си му МАЙКАТА - защото не е важно кой те е родил, а кой те е ОТГЛЕДАЛ.
Много е важно да научиш детето, че всеки може да роди, но не всеки може да отгледа - той е вече голям и може да схване идеята, ако не и да разбере всичко.
Пример му дай с разведени родители, които не си гледат децата.
ВЪобще потърси и приказки където децата са осиновени и отгледани с любов и като родни. Че те всъщност са родни деца за осиновителите си, и че тези родители са истинските - а не онези дето не са МОГЛИ или не са ИСКАЛИ да отгледат това дете.
Има хиляди приказки за това и как родните родители са готови да изоставят своите деца - пример - Хензел и Гретел където родния баща/ лии даже двамата родни родители, поради немотията водят децата в гората да ги изоставят.
Покажи му по хиляди начини, че той е най-СПЕЦИАЛНОТО дете и че никой не е като него от вашите близки - защото той е по-желан и чекен от всяко друго бебе.
Абе накарай го да разбере, че да си по-различен и особен е привилегия, която не е дадена на всеки. Че той може да се гордее с това, че толкова много сте го желали....
Опитай се от цялата история да направиш така, че всеки детайл да е с особена светлина в детските очи - колко е важно, че той е изоставен, защото само така е бил толкова силно пожелан от вас! РАзбираш ли? Всичко, което би го натъжило - направи го приказно красиво!
Питай го... Може би това - КАКВА си му ТИ! Кажи му, че при всички случаи ТИ си му МАЙКАТА - защото не е важно кой те е родил, а кой те е ОТГЛЕДАЛ.
Много е важно да научиш детето, че всеки може да роди, но не всеки може да отгледа - той е вече голям и може да схване идеята, ако не и да разбере всичко.
Пример му дай с разведени родители, които не си гледат децата.
ВЪобще потърси и приказки където децата са осиновени и отгледани с любов и като родни. Че те всъщност са родни деца за осиновителите си, и че тези родители са истинските - а не онези дето не са МОГЛИ или не са ИСКАЛИ да отгледат това дете.
Има хиляди приказки за това и как родните родители са готови да изоставят своите деца - пример - Хензел и Гретел където родния баща/ лии даже двамата родни родители, поради немотията водят децата в гората да ги изоставят.
Покажи му по хиляди начини, че той е най-СПЕЦИАЛНОТО дете и че никой не е като него от вашите близки - защото той е по-желан и чекен от всяко друго бебе.
Абе накарай го да разбере, че да си по-различен и особен е привилегия, която не е дадена на всеки. Че той може да се гордее с това, че толкова много сте го желали....
Опитай се от цялата история да направиш така, че всеки детайл да е с особена светлина в детските очи - колко е важно, че той е изоставен, защото само така е бил толкова силно пожелан от вас! РАзбираш ли? Всичко, което би го натъжило - направи го приказно красиво!
Имам осиновено момченце, което вече почти изпълва деветата си година. Излишно е да описвам колко щастие и радост ни донесе, как изпълни и осмисли живота ни. Дадох си сметка, че ако ми остава един ден живот, бих искала да го прекарам само с него. Когато му съобщихме, както препоръчва специализираната литература и след съветите на психолог, че е роден от друга майка - дълго време не искаше да повярва. Повтаряше - вие ме лъжете, вие сте ме родили. Това беше след навършване на 6-год. възраст. Никога не съм му отказвала да говорим по абсолютно всички въпроси, които го интересуват, вкл. кога, как и защо е взет от дом. За биологичната му майка самата аз почти нищто не знам.Детето расте здраво, силно, красиво и умно - отличен ученик, печели състезания по математика и български език, отлично се справя с английския език, учи пиано. Разбира се, не сме пропуснали и приказните приказки за това, че е най-любимото и най- желаното дете на света.
През последните две години обаче наблюдавам у него една повишена агресивност - много често се закача със съучениците си и най-често тези невинни закачки завършват с бой. Това поведение започна много да ме безпокои - отдадох се изцяло на възпитанието му, напуснах работа, търся и чета литература. Така стигнах и до книгата на Нанси Верие "Първичната рана", която прочетох почти на един дъх. От нея получих информация за въпроси, свързани с осиновяването, за които по-рано не бях и помисляла. Сега вече аз имам нужда да питам и да получавам отговори, защото бъдещето на нашето дете не ми е безразлично.
През последните две години обаче наблюдавам у него една повишена агресивност - много често се закача със съучениците си и най-често тези невинни закачки завършват с бой. Това поведение започна много да ме безпокои - отдадох се изцяло на възпитанието му, напуснах работа, търся и чета литература. Така стигнах и до книгата на Нанси Верие "Първичната рана", която прочетох почти на един дъх. От нея получих информация за въпроси, свързани с осиновяването, за които по-рано не бях и помисляла. Сега вече аз имам нужда да питам и да получавам отговори, защото бъдещето на нашето дете не ми е безразлично.
Руми, нямам опит никакъв -моят син е много малък. Не е рано за нас- време е , за да не стане късно, когато се усетим. Мисля, както съм споделяла и в други теми, че може би детето има нужда да изстрада болката на живота си. Ние трябва да сме до него, но ако прочетем 20-те неща на Теа, едно от нещата ,които иска осиновеното дете е да го оставим да страда, за да може да обича. Ами ще страда -въпросът е какво да правим ние - не може просто да го оставим да страда. Разбира се няма да му отнемем тази възможност, нито пък ще му досаждаме с поведението си, но какво точно да се прави в този момент на мен не ми е ясно. Ето детенцето на Еви на 9 годинки проявява агресия.
Мисля си само като идея - първо че трябва да се съобщи на детето по-рано -дори още като не разбира и постепенно и непрекъснато да се работи за това , така че като осъзнае да не е стрес . Но ето при Румяна, след приказката за осиновяването идва стреса от осъзнаването- ето тук ни се губи на нас нишката. Как да минем от приказката в реалния живот?Как да му кажем, че това е неговият живот, а не приказка за зайо, мечо или друго дете? Идват ми идеи в главата, какво бих казала, но все пак знам, че лошите неща се приемат, когато става дума за други хора, но когато опре до теб е различно. И второ според мен е много важно детето да общува с други осиновени деца, да знае че то не е единствено, да разбере че осиновяването е нещо нормално. В този смисъл идеята за нашата среща е много уместна и мисля, че не трябва да е само една.
В този ред на мисли, ако в класа само той е осиновен, ами ще ги бие да, направо ще ги спука от бой. Трябва да общува с други осиновени, да вижда изоставените по домовете, и въобще деца с различни съдби. Например ако имаме близко дете болно от церебрална пареза. Когато общува с него един ден детето ни ще си зададе някои въпроси и ще ги зададе и на нас. Ето тук някъде в отговорите трябва да му кажем и дебело да подчертаем, че всички хора са различни .... ит.н.
-да не повтарям писано е вече. Хубаво би било в класа да има и друго дете ,което е осиновено. Ама няма как да стане.
Еви, ти можеш да бъдеш много полезна, а дано и ние на теб. Включи се пак, моля те. Усещам, че това което преживяваш, опита който трупаш и начина по който гледаш на нещата на мен ми дапада. Руми - ти също. Нека да търсим отговора заедно. Няма неразрешими проблеми - с търпение и любов всичко се оправя. Имайте кураж!
Мисля си само като идея - първо че трябва да се съобщи на детето по-рано -дори още като не разбира и постепенно и непрекъснато да се работи за това , така че като осъзнае да не е стрес . Но ето при Румяна, след приказката за осиновяването идва стреса от осъзнаването- ето тук ни се губи на нас нишката. Как да минем от приказката в реалния живот?Как да му кажем, че това е неговият живот, а не приказка за зайо, мечо или друго дете? Идват ми идеи в главата, какво бих казала, но все пак знам, че лошите неща се приемат, когато става дума за други хора, но когато опре до теб е различно. И второ според мен е много важно детето да общува с други осиновени деца, да знае че то не е единствено, да разбере че осиновяването е нещо нормално. В този смисъл идеята за нашата среща е много уместна и мисля, че не трябва да е само една.
В този ред на мисли, ако в класа само той е осиновен, ами ще ги бие да, направо ще ги спука от бой. Трябва да общува с други осиновени, да вижда изоставените по домовете, и въобще деца с различни съдби. Например ако имаме близко дете болно от церебрална пареза. Когато общува с него един ден детето ни ще си зададе някои въпроси и ще ги зададе и на нас. Ето тук някъде в отговорите трябва да му кажем и дебело да подчертаем, че всички хора са различни .... ит.н.
-да не повтарям писано е вече. Хубаво би било в класа да има и друго дете ,което е осиновено. Ама няма как да стане.
Еви, ти можеш да бъдеш много полезна, а дано и ние на теб. Включи се пак, моля те. Усещам, че това което преживяваш, опита който трупаш и начина по който гледаш на нещата на мен ми дапада. Руми - ти също. Нека да търсим отговора заедно. Няма неразрешими проблеми - с търпение и любов всичко се оправя. Имайте кураж!
Мили Руми, Дарена и Еви,
В книгата си "Първичната рана" Нанси Верие беше писала, че й е отнело много години наред, докато осъзнае, че тя не може да помогне на дъщеря си да изстрада факта, че е осиновена. Това е болка, с която детето трябва да се справи само. В живота на всяко дете има страдания и страдания... Наистина, изключително важно е детето да има възможността и пространството да страда, както и вие да бъдете до него в това страдание. Да, то има нужда да изживее болката си, но ще се чувства много по-добре, ако вие сте до него... Ако го разбирате, ако го учите да изразява чувствата си. Дори да изразява себе си чрез агресия, това пак е по-добре отколкото да държи болката вътре в себе си...
Детската психика има невероятната способност удивително бързо да се справя със страданието. Именно това е една от причините да се казва от рано на детето, че е осиновено. Разбира се, то ще преживява болката от това не само като дете, когато му го кажете. Осиновяването ще е част от неговия живот и то ще се връща към него на всички етапи от живота си - като тръгне на училище, в пубертета и т.н.
Но все пак, има истини, които колкото и да са болезнени, трябва да бъдат казани - защото пазенето им в тайна, както и животът сред тайни и призраци от миналото, е пагубен за детската психика.
В книгата си "Първичната рана" Нанси Верие беше писала, че й е отнело много години наред, докато осъзнае, че тя не може да помогне на дъщеря си да изстрада факта, че е осиновена. Това е болка, с която детето трябва да се справи само. В живота на всяко дете има страдания и страдания... Наистина, изключително важно е детето да има възможността и пространството да страда, както и вие да бъдете до него в това страдание. Да, то има нужда да изживее болката си, но ще се чувства много по-добре, ако вие сте до него... Ако го разбирате, ако го учите да изразява чувствата си. Дори да изразява себе си чрез агресия, това пак е по-добре отколкото да държи болката вътре в себе си...
Детската психика има невероятната способност удивително бързо да се справя със страданието. Именно това е една от причините да се казва от рано на детето, че е осиновено. Разбира се, то ще преживява болката от това не само като дете, когато му го кажете. Осиновяването ще е част от неговия живот и то ще се връща към него на всички етапи от живота си - като тръгне на училище, в пубертета и т.н.
Но все пак, има истини, които колкото и да са болезнени, трябва да бъдат казани - защото пазенето им в тайна, както и животът сред тайни и призраци от миналото, е пагубен за детската психика.
Мили смели мами, я си помислете ами ако детето беше СПЕЦИАЛНО... ако имаше заболяване ил пък нещо друго... щяхте ли да криете? не... щяхте да се борите с последиците от физ.заболяване
е осиновяването е много по-малка трявма за детето - така, че дерзайте и смело напред
преди години четох потресаващ за мене роман на руски писател - как в семейството на богати аристократи се ражда сляпо момче. то расте става добър пианист, но впубертета почват да го мъчат хиляди въпроси... и да изпитва неудовлетвореност от себе си, положението си, постиженията си... Негов приятел - възрастен и от простолюдието го заведе по улиците - да види, че освен незрящ човек може да е беден, изоставен от всички, лишен от вътрешен мир и душевност /защото трудно ще ги притежаваш когато основната ти мисъл е къде ще спиш и ще има ли какво да ядеш/.... ЧЕ оже да не помниш или да ямаш родители, приятели, среда...
Че всъщност въпреки, че е незрящ, той притежава много! И че трябва да го цени, да уважава хората които са около него, както и най-вече да УВАЖАВА СЕБЕ СИ, въпреки своите различия! Както и да усъвършенства своите предимства пред зрящите - той беше много добър пианист!
Мисля, че ще ме разберете!
е осиновяването е много по-малка трявма за детето - така, че дерзайте и смело напред
преди години четох потресаващ за мене роман на руски писател - как в семейството на богати аристократи се ражда сляпо момче. то расте става добър пианист, но впубертета почват да го мъчат хиляди въпроси... и да изпитва неудовлетвореност от себе си, положението си, постиженията си... Негов приятел - възрастен и от простолюдието го заведе по улиците - да види, че освен незрящ човек може да е беден, изоставен от всички, лишен от вътрешен мир и душевност /защото трудно ще ги притежаваш когато основната ти мисъл е къде ще спиш и ще има ли какво да ядеш/.... ЧЕ оже да не помниш или да ямаш родители, приятели, среда...
Че всъщност въпреки, че е незрящ, той притежава много! И че трябва да го цени, да уважава хората които са около него, както и най-вече да УВАЖАВА СЕБЕ СИ, въпреки своите различия! Както и да усъвършенства своите предимства пред зрящите - той беше много добър пианист!
Мисля, че ще ме разберете!
Отново съм Еви.Не бих искала да занимавам аудиторията с моя конкретен случай, защото предполагам, че за всяко семейство с осиновено дете техният конкретен случай е по-важен и това е нормално.Но когато споделих, че моят почти девет годишен син проявява агресия от известно време, съвсем не съм имала предвид, че той е злодей, който безпричинно пребива децата в училище. Разбира се, че той също си похапва подобаващи порции от боя на съучениците. В къщи правим разбор на случките от училище, имало е дни когато с часове сме разговаряли и плакали/ и двамата/ при по-сериозни инцидентни. И за да бъда честна, трябва да отбележа, че поне в 90% от случаите е бил прав. Разбрах, че той просто е едно свръхчувствително дете, което не може и неиска да прескочи или да загърби правдата в училищните разправии в името на мира. Постепенно започнах да влизам в конфликт с отделни родители - те бяха убедени, че децата им са безупречни. Никога не получих отговор на въпроса ми към тях - "Вашето дете седи мирно на чина и чете книга, а моето отива и му се нахвърля?"... Разбира се, че проблемите се задълбочават, разклонявати усложняват. Защо пиша всичко това - защото в борбата с ежедневните случки непрекъснато се натъквам на неадекватно поведение на възрастните, не само родители. Най-ужасяващото е , че неадекватно реагират и учители. Всеизвестно е, че децата навсякъде май са доста агресивни, но досега не съм чула училищен психолог да е влязъл в някой клас и да епрочел подходяща лекция на учениците. Не искам да мисля, как биха изглеждали нещата, ако в тази обстановка бях съобщила, че детето ми е осиновено. Толкова много въпроси ме затрупват, че самата аз имам страхотна нужда от професионална помощ. Все по-често ми идва да викам: " Помощ, възрастните идват!"
Скъпа Румяна, темата не само, че е интересна, но е и много трудна.Както се казва - труден въпрос и още по-труден отговор. Моето дете е на почти същата възраст. Аз също не се разминах с неприятните въпроси - "Ти каква си ми, майка ли си ми, аз как да ти казвам", в момент на гняв - "Искам си моята мама" и още много други неща. Но как да се обясни на едно малко дете нелицеприятната истина, че майка му е имала нерегламентирани контакти, позабавлявала се е със "съседа" и след определен период от време се явява то - прекрасното бебче, за което няма кой да се грижи. Опитала съм се на достъпен език да му обясня, че отглеждането на бебетата е много трудна и отговорна работа, за която трябват усилията на поне двама родители и че неговата мама най-вероятно е била сама и затова е предоставила грижите по отглеждането му на други хора. Съвсем конкретен разговор за нейната личност не сме имали и най-трудното може би предстои. Той също изпада понякога в тъга - след последния път го питах дали тъгува за рожденната си мама и успяхме да си поговорим за неща, които го вълнуват. След този разговор го намирам успокоен и с още по-голямо доверие към мен.
Мисля, че темата за биологичната майка не можем да изчерпим в няколко изречения. Няма как да ни подмине и влиянието на "Първичната рана". Но аз, ползвайки информацията от книгите и на други автори / не само за осиновяванията, но и за силата на положителното мислене, възможностите на подсъзнанието и т.н./ искам да го насоча да се концентрира върху най-важния факт - че е роден и че го има на този свят, да бъде удовлетворен и щастлив човек, защото живота ни е безценен дар и нетрябва да го пилеем за минали неща. Особено съм благодарна в тази насока на книгите на акад. Норбеков и неговата школа - той е разработил невероятни техники за даване и получаване на прошка, което е много важно за преодоляване на първичната рана.
Бих била безкрайно благодарна на собствениците на този сайт или на БАОО, ако можеха да ни запознаят с мнението на акад. Норбеков за ОСИНОВЯВАНЕТО. Този изключителен човек има осиновени няколко деца и неговото мнение и препоръки ще са много ценни.
Мисля, че темата за биологичната майка не можем да изчерпим в няколко изречения. Няма как да ни подмине и влиянието на "Първичната рана". Но аз, ползвайки информацията от книгите и на други автори / не само за осиновяванията, но и за силата на положителното мислене, възможностите на подсъзнанието и т.н./ искам да го насоча да се концентрира върху най-важния факт - че е роден и че го има на този свят, да бъде удовлетворен и щастлив човек, защото живота ни е безценен дар и нетрябва да го пилеем за минали неща. Особено съм благодарна в тази насока на книгите на акад. Норбеков и неговата школа - той е разработил невероятни техники за даване и получаване на прошка, което е много важно за преодоляване на първичната рана.
Бих била безкрайно благодарна на собствениците на този сайт или на БАОО, ако можеха да ни запознаят с мнението на акад. Норбеков за ОСИНОВЯВАНЕТО. Този изключителен човек има осиновени няколко деца и неговото мнение и препоръки ще са много ценни.
Здравейте, мили мами! И аз имам осиновено момченце и ме вълнуват всички теми които разисквате. Не можете да си представите, колко щаслива съм че открих този сайт и колко много научих от всички вас! Не знам дали ви се струва уместно моето предложение, но съм чувала че в някои държави хора като нас и нашите деца са организирани в асоциации /дружества, общности ... или както щете го наричайте/. Такъв вид общуване според мен би помогнал не само на нас в отглеждането на нашите много СПЕЦИАЛНИ и желани съкровища, но би подкрепило и психиката на нашите мили и желани деца с крехка и чувствителна психика. В такова общуване със други осиновени деца ще им даде сили и смелост да преодолеят съмненията и тревогите специфични за тях. Нас възрастните пък, чуждият опит ще ни направи по-силни, смели и мотивирани да преодоляваме дребните неуспехи и да превърнем дези деца в успели възрастни, а най-важното в добри хора.
Още веднъж искам да ви благодаря на всички вас за това което правите, за смелостта, куража ... и за това, че ви има!
Още веднъж искам да ви благодаря на всички вас за това което правите, за смелостта, куража ... и за това, че ви има!
първо искам да ви поздравя за това че осиновявате дете и му давата най-желаното обич и семейство, току що гледах по нова един филм и там една майка обясни на момиченцето си как я осиновила, как истинските и родители били много млади и не можели да се грижат за нея и я дали на тях затото знаели че ще се грижат много добре, това което почти ме разплака е отговора на майката когато момичето я попита дали не иска да има свой собствени деца, тя отговори ти си моето дете и нито за миг не съм пожелавала друго сигурно е много трудно да кажеш на едно дете истината и се надявам че любовта с която ги дарявате ще направи тези разговори много по лесни ( съпругът ми е осиновен но никога не е изевявал желание да търси биологичната си майка, след като го е оставила не иска и да знае за нея, оважава осиновителите си и не иска да им причинява болка с въпроси за биологичната си майка)
Rut, обръщам се към Вас с благодарност за мнението, което изразявате. За мен като осиновител, а вярвам и за всички други осиновители, е много важно мнението на хората, преживели такова събитие - осиновяване. Сигурно долавяте, че тревогата ни не е за това дали някой, някога и колко ще ни благодари, а за това как то - осиновяването, се отразява на децата, които обичаме и отглеждаме като свои, как да им помогнем по-лесно да се справят с различието, че не са при биологичните си родители. Докато детето ми беше малко всичко изглеждаше като приказка. Но с порастването започна да се осъзнава и репликите от вълнуващи филми на тази тема не ни помагат. Безценна помощ биха ни били личните преживявания и впечатления на порасналите осиновени, справили се с влиянието на всички чувства, породени от факта на осиновяване.
]Мили мами, Честит осми март!
Обръщам се към Нири и всички майки, които писаха по темата тук. Моля разкажете ни как и кога разказахте за първи път на децата си за това, че са осиновени и как те го приеха първия път.Как работихте по този въпрос през годините? Колко често говорехте за това.Да не би детето ви да го е забравило? как вашите близки гледат на въпроса, че имате осиновено дете? Свекърва, брат, сестра - има ли някой за който тази тема е неудобна или пък е повод да ви намеква и на вас, че "не сте като хората", защото познавам една снаха, който непрекъснато говори тенденциозно пред всички, включително и в присъствието на майката "Мъж, който не е ходил войник не е мъж и жена, която не е раждала не е майка" . Всичко това го чува детето. Нещо повече - дори и да не се говори така, самия факт, че някой мисли негативно за осиновяването и не го възприма, като нещо нормално се чувства от децата. Може би в училище ? Не може едно дете, което е възпитавано, че осиновяването е нещо нормално, изведнъж да започне да страда за биологичната си майка, без някой да му е обяснил, защо трябва да страда и да се чувства различно. Все някой един ден ще го направи. Но кой го е направил?И колко често този човек се вижда с вашето дете? За да разберем как се е стигнало до тук, трябва малко повече информация. Прави ми впечатление и нещо друго. Много от майките , които пишат по темата се включват, като гости. Прощавайте мили мами, може би има причина, която всеки би уважил, за да не се регистрирате поне, но си мисля -не означава ли това, че искате да се скриете, а следователно тази тема не живее съвсем свободно във вашата среда? Може и да греша. Но просто питам?
Обръщам се към Нири и всички майки, които писаха по темата тук. Моля разкажете ни как и кога разказахте за първи път на децата си за това, че са осиновени и как те го приеха първия път.Как работихте по този въпрос през годините? Колко често говорехте за това.Да не би детето ви да го е забравило? как вашите близки гледат на въпроса, че имате осиновено дете? Свекърва, брат, сестра - има ли някой за който тази тема е неудобна или пък е повод да ви намеква и на вас, че "не сте като хората", защото познавам една снаха, който непрекъснато говори тенденциозно пред всички, включително и в присъствието на майката "Мъж, който не е ходил войник не е мъж и жена, която не е раждала не е майка" . Всичко това го чува детето. Нещо повече - дори и да не се говори така, самия факт, че някой мисли негативно за осиновяването и не го възприма, като нещо нормално се чувства от децата. Може би в училище ? Не може едно дете, което е възпитавано, че осиновяването е нещо нормално, изведнъж да започне да страда за биологичната си майка, без някой да му е обяснил, защо трябва да страда и да се чувства различно. Все някой един ден ще го направи. Но кой го е направил?И колко често този човек се вижда с вашето дете? За да разберем как се е стигнало до тук, трябва малко повече информация. Прави ми впечатление и нещо друго. Много от майките , които пишат по темата се включват, като гости. Прощавайте мили мами, може би има причина, която всеки би уважил, за да не се регистрирате поне, но си мисля -не означава ли това, че искате да се скриете, а следователно тази тема не живее съвсем свободно във вашата среда? Може и да греша. Но просто питам?
Скъпа Дарена, честит празник и на Вас! Лично аз споделям мнението на журналистите, че 8 март е донякъде спорен празник, макар, че малко мъжко внимание не е излишно.
Имах проблем с регистрациятията и поради тази причина мнението ми беше представено като "гост" - не всички се справяме добре с компютрите / все още/.
Няма никакъв проблем да разкажа как при нас се развиха нещата. Никога и по никакъв повод никой не се е месел в проблемите на семейството ми - това, че не можахме да си родим деца засяга само мен и мъжът ми и дори майките ни не са се месили. Решението да осиновим дете взехме с такава лекота и бързина, сякаш е едно обичайно събитие. Абсолютно непозната жена ми помогна в намирането на бебче и това стана за има-няма две седмици. Дългото чакане беше само съдебната процедура. Абсолютно сама организирах всичко - детската стая, мебели, пазаруване и т.н. Всичко пазихме в пълна тайна до денят в който си прибрахме бебчето, защото неискахме никой да ни повлияе на решението.
Всички приеха радостното за нас събитие нормално - и роднини, и приятели , и познати. Не съм имала проблеми дори със съседите си, макар, че ми е минавало през главата...
В отглеждането на малкото съм се ръководила главно от книгите /ако не съм забравила вече авторите - Ан Бакюс и д-р Спок/. В тях информацията за осиновените деца беше доста оскъдна. Препоръчваше се информирането на дедето да стане около 6-год. възраст, защото тогава човек започва да се осъзнава - поизход, родственици и т.н. Не намерих друга литература, по тези въпроси не се разговаряше в обществото, дори с педиатъра не можах да се посъветвам, той също не беше запознат. Ослушвайки се, от радиото чух името на психоложка, работеща с деца от домовете. Издирих я, срещнахме се, разговаряхме преди всичко по въпроса кога и как да се съобщи на детето. Сценарият, който ни предложи /че детето е избрало нас, когато сме отишли в дома, прегърнало ни е т.н./ не ми допадна, защото не беше истина. Не можех да го натоварвам с избор, който никога не е правило - нямаше да бъде честно. Избрахме ден, в който имахме и друго семейно събитие и щяхме да бъдем на ресторант, купихме му хубав подарък, и почти в края на тържеството му съобщихме в прав текст, че на този ден/който беше различен от рожденният му и то го знаеше недвусмислено/ е станало наше бебче, и че оттогава за нас този ден е двоен празник. Това се случи, когато то беше на 5г и 4мес.В момента дори не си спомням всички детайли, но естествено това беше само първият разговор по темата. От тогава /то вече е на 9/ по този въпрос сме говорили многократно - как точно е станало, как точно сме избрали него, имало ли е и други деца...Въпреки, че е дете, въпросите му невинаги са били доброжелателни. Усещам и яд, и гняв, и безпомощност. Осъзнаването на събитието от негова страна протече постепенно - отпечатък в няколко посоки направиха и телевизионните новини и предавания - както за деца, на които се търсеха родители /Ани Салич/, така и осиновени, които си търсеха биологичните майки/Миглена Ангелова/. Много емоции - положителни и отрицателни, преживяхме и сигурно няколко пъти по толкова ни предстоят... Сега съм доволна, че чрез BG-MAMMA и БАОО може би ще успеем да се обединим и да намерим необходимата помощ за нашите деца, за да не страдат, че са "различни", а да порастнат като удовлетворени и щастливи хора. Много се надявам, че на планираната среща в събота в сградата на БАОО ще дойдат достатъчно много осиновители и ще се сложи едно добро начало за взаимопомощ.
Имах проблем с регистрациятията и поради тази причина мнението ми беше представено като "гост" - не всички се справяме добре с компютрите / все още/.
Няма никакъв проблем да разкажа как при нас се развиха нещата. Никога и по никакъв повод никой не се е месел в проблемите на семейството ми - това, че не можахме да си родим деца засяга само мен и мъжът ми и дори майките ни не са се месили. Решението да осиновим дете взехме с такава лекота и бързина, сякаш е едно обичайно събитие. Абсолютно непозната жена ми помогна в намирането на бебче и това стана за има-няма две седмици. Дългото чакане беше само съдебната процедура. Абсолютно сама организирах всичко - детската стая, мебели, пазаруване и т.н. Всичко пазихме в пълна тайна до денят в който си прибрахме бебчето, защото неискахме никой да ни повлияе на решението.
Всички приеха радостното за нас събитие нормално - и роднини, и приятели , и познати. Не съм имала проблеми дори със съседите си, макар, че ми е минавало през главата...
В отглеждането на малкото съм се ръководила главно от книгите /ако не съм забравила вече авторите - Ан Бакюс и д-р Спок/. В тях информацията за осиновените деца беше доста оскъдна. Препоръчваше се информирането на дедето да стане около 6-год. възраст, защото тогава човек започва да се осъзнава - поизход, родственици и т.н. Не намерих друга литература, по тези въпроси не се разговаряше в обществото, дори с педиатъра не можах да се посъветвам, той също не беше запознат. Ослушвайки се, от радиото чух името на психоложка, работеща с деца от домовете. Издирих я, срещнахме се, разговаряхме преди всичко по въпроса кога и как да се съобщи на детето. Сценарият, който ни предложи /че детето е избрало нас, когато сме отишли в дома, прегърнало ни е т.н./ не ми допадна, защото не беше истина. Не можех да го натоварвам с избор, който никога не е правило - нямаше да бъде честно. Избрахме ден, в който имахме и друго семейно събитие и щяхме да бъдем на ресторант, купихме му хубав подарък, и почти в края на тържеството му съобщихме в прав текст, че на този ден/който беше различен от рожденният му и то го знаеше недвусмислено/ е станало наше бебче, и че оттогава за нас този ден е двоен празник. Това се случи, когато то беше на 5г и 4мес.В момента дори не си спомням всички детайли, но естествено това беше само първият разговор по темата. От тогава /то вече е на 9/ по този въпрос сме говорили многократно - как точно е станало, как точно сме избрали него, имало ли е и други деца...Въпреки, че е дете, въпросите му невинаги са били доброжелателни. Усещам и яд, и гняв, и безпомощност. Осъзнаването на събитието от негова страна протече постепенно - отпечатък в няколко посоки направиха и телевизионните новини и предавания - както за деца, на които се търсеха родители /Ани Салич/, така и осиновени, които си търсеха биологичните майки/Миглена Ангелова/. Много емоции - положителни и отрицателни, преживяхме и сигурно няколко пъти по толкова ни предстоят... Сега съм доволна, че чрез BG-MAMMA и БАОО може би ще успеем да се обединим и да намерим необходимата помощ за нашите деца, за да не страдат, че са "различни", а да порастнат като удовлетворени и щастливи хора. Много се надявам, че на планираната среща в събота в сградата на БАОО ще дойдат достатъчно много осиновители и ще се сложи едно добро начало за взаимопомощ.
Rut, обръщам се към Вас с благодарност за мнението, което изразявате. За мен като осиновител, а вярвам и за всички други осиновители, е много важно мнението на хората, преживели такова събитие - осиновяване. Сигурно долавяте, че тревогата ни не е за това дали някой, някога и колко ще ни благодари, а за това как то - осиновяването, се отразява на децата, които обичаме и отглеждаме като свои, как да им помогнем по-лесно да се справят с различието, че не са при биологичните си родители. Докато детето ми беше малко всичко изглеждаше като приказка. Но с порастването започна да се осъзнава и репликите от вълнуващи филми на тази тема не ни помагат. Безценна помощ биха ни били личните преживявания и впечатления на порасналите осиновени, справили се с влиянието на всички чувства, породени от факта на осиновяване.
скъпи майки,
оказва се, че осиновените деца и порасналите такива са много. Всеки рано или късно е разбрал истината за произхода си, за съжаление някой дори и след смъртта на родителите си осиновители. За това е много важно, според мен, децата ни да знаят истината. Ето ви един случай с моята дъщера, от миналата година, когато тя беше само на 3 години и половина. прибра се от детската градина и издекламира стихчето " Аз обичам мама с обич най-голяма, тя ме е родила,у тя ме е кърмила, на света едничка тя е най-добричка". след което заяви - ..."Благодаря ти мамо, че си ме родила..." Как бихте постъпили, бихте ли имали доблестта да погледнете тези чисти детски очи, пълни с обич и доверие и да изречете лъжата - да мойто дете, или нещо подобно?!. Е аз не го направих, казах на тригодишното си дете, че не аз съм таз която го е родила, но това с нищо не променя нещата, тя е моето детенце и ние с тати сме едно семейство. За моя радост не последваха повече въпроси за този ден, страх ме е от отговорите, но каквото и да се случи истината истината и само истината, децата познават лъжата.
оказва се, че осиновените деца и порасналите такива са много. Всеки рано или късно е разбрал истината за произхода си, за съжаление някой дори и след смъртта на родителите си осиновители. За това е много важно, според мен, децата ни да знаят истината. Ето ви един случай с моята дъщера, от миналата година, когато тя беше само на 3 години и половина. прибра се от детската градина и издекламира стихчето " Аз обичам мама с обич най-голяма, тя ме е родила,у тя ме е кърмила, на света едничка тя е най-добричка". след което заяви - ..."Благодаря ти мамо, че си ме родила..." Как бихте постъпили, бихте ли имали доблестта да погледнете тези чисти детски очи, пълни с обич и доверие и да изречете лъжата - да мойто дете, или нещо подобно?!. Е аз не го направих, казах на тригодишното си дете, че не аз съм таз която го е родила, но това с нищо не променя нещата, тя е моето детенце и ние с тати сме едно семейство. За моя радост не последваха повече въпроси за този ден, страх ме е от отговорите, но каквото и да се случи истината истината и само истината, децата познават лъжата.
поздравяваме те 
Ani_M,
Според нас това е бил един много добър момент, в който да въведеш темата пред детето си. То не е имало нужда от повече в този момент и затова не е задавало въпроси. Важно е обаче да неспираш до тук.
Има много добри анимационни филмчета, които ще ти помогнат да продължиш.Това са Стюарт Литъл, Беиб, Тигър
http://www.baoo-bg.org/forum/viewtopic.php?t=40
Можеш да включиш и приказки за лека нощ, ако дъщеря ти обича да слуша приказки
Права си, че има много осиновени хора, които са разбрали за това, когато родителите им са починали. Сред нас има такива и им е много тежко, че не могат да обсъдят мислите си и желанията си с най-близките си хора-техните родители.
Тайните, от какъвто и да е характер са пречка във всяко семейство. Ето защо е важно родителите да кажат истината на детето си, естествено, като щадят психиката му
Успех
Ani_M,Според нас това е бил един много добър момент, в който да въведеш темата пред детето си. То не е имало нужда от повече в този момент и затова не е задавало въпроси. Важно е обаче да неспираш до тук.
Има много добри анимационни филмчета, които ще ти помогнат да продължиш.Това са Стюарт Литъл, Беиб, Тигър
http://www.baoo-bg.org/forum/viewtopic.php?t=40
Можеш да включиш и приказки за лека нощ, ако дъщеря ти обича да слуша приказки
Права си, че има много осиновени хора, които са разбрали за това, когато родителите им са починали. Сред нас има такива и им е много тежко, че не могат да обсъдят мислите си и желанията си с най-близките си хора-техните родители.
Тайните, от какъвто и да е характер са пречка във всяко семейство. Ето защо е важно родителите да кажат истината на детето си, естествено, като щадят психиката му
Успех
благодаря много за съветите за филмчета, аз се стремя да намирам такива и да й пускам да гледа. Винаги съм била на мнение, че детето трябва да расте с тази истина и открито да се говори в негово присъствие и то постепенно да осъзнава с израстването си. Смятам, че е много по-трудно да седенеш с вече порастналото дете и изведнъж да му го кажеш - "..ела сега да поговорим за нещо много важно" ... или нещо подобно.
В момента на мен ми е доста притеснено, как звучи на фона на това което ще споделя. Аз съм една от тези щастливи жени, които няколко години след осиновяването на детенце си раждат и още едно. Бебето е само на два месеца и покрай него възникват много въпроси. Както всяка кака или батко, моята голяма дъщеричка ревнува от появата на това малко същество, което й отне центъра на дома. Нека не звучи неправилно тя е моето първо дете и винаги ще бъде такова, тя донесе радостта в нашта къща и днес е кака - много обича новороденото си сестриче, но трябва да дели мама и тати с още някого. Дали съм права, не знам, но за момента отбягвам всякакви въпроси, защото сега ревността е най-силна, докато малкото е напълно беззащитно. Смятам да продължа да обяснявам когато бебето стане поне ходещо човече.
В момента на мен ми е доста притеснено, как звучи на фона на това което ще споделя. Аз съм една от тези щастливи жени, които няколко години след осиновяването на детенце си раждат и още едно. Бебето е само на два месеца и покрай него възникват много въпроси. Както всяка кака или батко, моята голяма дъщеричка ревнува от появата на това малко същество, което й отне центъра на дома. Нека не звучи неправилно тя е моето първо дете и винаги ще бъде такова, тя донесе радостта в нашта къща и днес е кака - много обича новороденото си сестриче, но трябва да дели мама и тати с още някого. Дали съм права, не знам, но за момента отбягвам всякакви въпроси, защото сега ревността е най-силна, докато малкото е напълно беззащитно. Смятам да продължа да обяснявам когато бебето стане поне ходещо човече.
Дали съм права, не знам, но за момента отбягвам всякакви въпроси, защото сега ревността е най-силна, докато малкото е напълно беззащитно. Смятам да продължа да обяснявам когато бебето стане поне ходещо човече.
права си, разбира се, всеки сам избира най-подходящия момент и дали наистина е готов да разкаже приказката ...
Препоръчани теми