Все пак ще се опитам...
От година и 2 месеца съм регистирана във фински сайт за запознанства. От там съм започнала много виртуални приятелства, срещала съм се с няколко, с 1 имах мимолетна връзка която прекратих след 2 седмици...
И преди месец се запознах с НЕГО...
Сладък, умен, джентълмен... не мога да намеря думи да го опиша. Но от Франция и живеещ на 170 км от нас.
Преди 3 седмици бях изненадана от звънване на външната врата. Отворих, а там стоеше куриер с букет червени рози и бележка от него. Такова нещо никой никога преди това не беше правил за мене.
Преди 2 седмици се срещнахме на живо... не мога да кажа, че беше любов от пръв поглед... но мога да кажа, че стана нещо.
Този мъж би ме носил и мен и децата ми на ръце. Би ме уважавал и обичал. Но връзката ни никога няма да се развие и да стигне до любов и семейство с него. Защо ли?
Ще ви кажа как обстоятелствата се подиграват с мене.
Той работи като научен изследовател и пише философски докторат който ще е готов до октомври- ноември и след това смята да замине обратно във Франция или нейде из по- южните ЕС държави. Иска да работи в сферата на политиката, нещо свързано с ЕС. За това би трябвало да е поне в Брюксел. В село като Финландия не може да се развие в това което би искал да е.
А аз... аз не мога да изляза от това село. Едно, заради бащатата на децата ми и друго, заради Оливер и неговата дисфазия (в друг форум съм писала за това) и факта, че Оливер има нужда от позната среда и стабилност в живота си. Не нов език и изцяло нова страна в която да живее.
Вчера вечерта, след дълъг разговор с него решихме да не се срещаме повече. Да не задълбочаваме нещата между нас защото след 7-8 месеца когато настъпи неговият час да замине от Финландия ще трябва да се разделим така или инак и пак да боли... и болката да е хиляди пъти по- остра. Обаче, мен си ме боли и то много.
Не знам защо, но осъзнавайки, че той няма да е повече до мене за нито една минутка дори ме кара да за задушавам. Сълзи напират в очите ми. Иде ми да крещя.
Несправедливо е. И то много.
Не искам да го спъвам в кариерата му. Амбициозен е и е умен. Бих искала да е щастлив с това с което работи. За това сега ще си наблягам парцалите и ще си плача тихичко надявайки се да ми мине и скоро да срещна този който ще застане и остане до мене.
Може да ви се стори объркано... Не мога да се обясня по- добре в момента.
Ако имате идеи за как да се оправим така, че и той и аз да сме щастливи и да сме заедно, моля ви да ми кажете.