Защото откакто разбраха, че ще се омъжвам мнозинството от роднините и част от приятелите ми ми натякват каква лудост е това и колко съм малка, и едва ли не недорасла, разбирала ли съм аз каква отговорност е това и прочие... Направо ми иде да се гръмна на моменти... Само ме тровят със съмнения и най-черни прогнози.
Защото аз съм уверена в себе си и в решението което взех(макар понякога наистина да ме глождят съмнения). Решението, което взехме заедно с моя бъдещ съпруг. И не просто ще се омъжа! Но твърдо съм решила, че ще си имаме бебе при първа възможност. Всъщност най-малко две.
Вярно, нямаме пари, намаме къде да живеем и още куп неизвестни. Както и една моя приятелка беше казала - едно бебе не се храни с любов. Но пък си мисля, че щом наистина го искаме, можем да се справим. Сигурна съм, че можем да създадем един прекрасен дом за децата си. И ще са облечени и нахранени и с добро образование и много, много, много обичани...
Не казвам, че ще ни е лесно. Напротив. Семейния живот е трънлива пътека. Още повече, че сме съвсем отскоро заедно и тепърва ни предстои да заживеем заедно. Истината е, че безумно ме е страх да не се провалим... Пфу! Тия вечни мои съмнения... Важното е любов и разбирателство да има...
Преди две-три седмици имах съмнения, че може да съм бременна. Чаках и се надявах да не съм (прости ми, душицо златна, за думите, но при цялата тая лудница в която се намираме в момента не е време за бебе)... Но когато разбрах, че няма бебче ми стана много мъчно и осъзнах всъщност колко много искам.
Болно ми е обаче, че семействата ни не ни подкрепят в това начинание. Все още си мислят, че се шегуваме за сватбата. Но не искам да се омъжа като братовчедките си - само защото забременяха. Искам всичко да е по реда си, както трябва. Вярно, че след три-четери месеца ставам на 21. Моя любим бъдещ съпруг е на 26. Наистина съм млада откъдето и да го погледнеш. И двамата се чувстваме едва ли не все още деца. Но в същото време се чувстваме готови да се хвърлим в това предизвикателство и... Ако не сега то кога?