" Синьт ми и снахата заминаха за Америка, когато тя беШе бременна в 8_ия месец. Бяхме като попарени от слана.Не можехме да ги спрем. Нямахме право да ги разубеждаваме_ двама безработни висококвалифицирани висШисти с родители пенсионери_как да отглеждат деца в Бьлгария?... Сега ве4е зная: една от наи_тежките клетви е да осиротееШ при живи деца. Да не можеШ да гуШнеШ пьрвородното си вну4е. Една ноЩ телефона иззвьня в необи4аино време:4естито, имате внук, Ще носи името на татко_ Майкьл, тежи цели...
Когато с дядо му Михаил отидохме да го видим, Мики, както го нари4аха на галено, ве4е беШе на 3 години. ХодеШе на детска градина, вкьЩи му говореха само на бьлгарски, но тои упорито отговаряШе на английски. БаЩа му се скара за неЩо и строго попита: "Ще слуШаШ ли ве4е?", а той опьва рь4и4ки по Шевовете и рапортува: " Йес, сьр".И тази двойна езикова комуникация непрестанно ни приземяваШе кьм тьжната истина: за4енати като бьлгари, внуците ни Ще застават под 4ужди флагове и Ще се просьлзяват на 4ужди химнове, дале4 на хиляди километри от гробовете на предците си...
Вьрнахме се по_самотни и по_ безутеШни от всякога. " месеца по_кьсно наШите "деца" ни сьобЩиха( пак в необи4аен за нас 4ас) да посреЩнем Мики, там затваряли градината за ремонт и нямало кой да го гледа през лятото. И ето, 4е след 3 дни наШият бьлгарски "американец2 прелетя над океана, за да се запознае с родината си ( всьЩност , коя е родината му?). 3 дни беШе като ням_ приема, но не предава. РеШихме , 4е спасението му е вьв врьстниците му и го пуснахме на улицата да играе с тях. След малко пред блока ни се 4у олелия. " Не го пипай, не го пипай, Ще те набия"_ креЩеШе Мики на 4ист бьлгарски и настьпваШе застраШително кьм едно хлапе, което искаШе да удари с прь4ка мьрляв едноок пес от кварталната бездомна глутница. А след минути " кьоравото ку4е", както го нари4аха тукаШните деца, бе "моето ку4е" на Мики. След публи4ния акт на осиновяването му нямахме избор_ изкьпахме го, обезпаразитихме го, ваксинирахме го...Естествено Мики му говореШе на бьлгарски, "заЩото ку4ето си е бьлгарин". След оЩе няколко дни нямаШе и следа от " американския" ми внук_ той бе потьнал в един детски рай, който в Америка не познаваШе_ улицата, с прахоляците и локвите, с жаргона и непрестанните игри, сьс свободата и веселието на мом4еШките "банди", т.е. с вси4ко онова, което се нари4а волно детство. Без "Йес, сьр" и "Йес, мам", без страх от наказание за окаляните обувки и изцапаните дреШки, без задьлжителното движение по улиците само в кола...
Мики си замина_ на аерогарата имаШе ревове, сьрцераздирателни молби: "Не искам в Америка, искам в Бьлгария" и едва_Що пристигнал у дома си, ни позвани . Вместо "Добьр ден" пьрво попита как е неговото т.е. "кьоравото" ку4е, храним ли го редовно, децата да не го бият. И вместо "До4уване" ни каза:"Довиждане", другото лято пак Щял да дойде на гости, за по_дьлго оба4е...
Какво е това, питам се ноЩем, в о4акване на телефонен звьн.Роден е и живее в Америка, пьрвият език, на който проговори е английският, пьрвите му приятели са американ4ета, има дале4 по_хубав дом от наШия тук, вози се не в "Тико" , а в "Мерцедес". Но... ме4тае за бьлгарската праШна улица и "Кьоравото" ку4е. Незнам какво е . И не ме интересува всьЩност. ЗаЩото тайно в дуШата си се надявам, 4е, може би един ден, тази ме4та, подхранвана от разстояние, Щ его вьрне в Бьлгария . Завинаги. 4овеШката дуШа е една смайваЩа непро4етена книга, в която спомените от детството са най_красивата глава...
Стефка Димова
П:П.ПроЩаваите, ако има правописни греШки, ни писах на тьмно.