брат ми, заедно с жената и детето, заминават за една година в чужбина. за тях така е по-добре, защото ще му е трамплин в работата. обаче на мен ми е страшно мъчно. сигурно звучи тъпо, но той е единствения човек, който ми дава сигурност - с това, че го има.
никога не сме се разделяли. всеки уикенд сме заедно - и дребната много се кефи като сме с тях. работим заедно от 3 години.
а сега заминават на 2000км и не знам дали ще се върнат скоро. не ми се смейте, знам, че в живота има много, много по-тежки неща, но аз се чувствам осиротяла. опитвам се да не плача, но понякога не издържам. представям си как се качват в колата в неделя, аз аз ги целувам и тримата и оставаме сами. най-ми тежи, че няма с кого да споделя - на майка й е още по-тежко(те живеят с нея),а мъжът ми ми се присмива - не било нормално да съм толкова привързана към тях.
ами това е, 'наплаках' ви се. дребната заспа и си позволих и да се напия.