Не знам дали съм избрала подходящия подфорум, но наистина имам нужда да споделя, а и да чуя нечие странично мнение. Имам син на 6 години. Живеем само двамата. Като цяло той е едно прекрасно, много любопитно и интелигентно дете - изключително комуникативен, открит и слънчев.
В определен момент мислех, че всичко, което ме притеснява, се дължи на това, че сме един вид "недовършено" семейство. Имахме търкания. Аз съм доста емоционален човек и давам воля на гнева и радостта си доста спонтанно. Големите проблеми приемам стоически - не драматизирам, просто гледам да ги реша. Дреболиите обаче ме вбесяват и именно в този пункт се появиха пукнатините.
В началото просто се молех за неговото внимание и след всяко скарване, сякаш търсех реакцията му, за да съм сигурна, че още ме обича...Изключителен егоизъм, ще кажете...Истината е, че не исках да го наранявам - винаги се стараех да разбере, че гневът ми е импулсивен и не е насочен към него конкретно.
С времето обаче желанието ми дори да споря отмина. Сега не споря, не викам, не се ядосвам - сякаш нещо изтля...Разбира се, продължаваме да си говорим, да общуваме, дискутираме и спорим, но аз усещам една студенина от него, която така и не преодолях през годините. По-лошото е, че аз, в своята свръхемоционалност, не изпитвам такава жива емоция спрямо него.
Караниците са били за глупости, разбира се - необути чорапи, непусната вода в тоалетната, неизмити чинии. Казвала съм доста страшни неща в гнева си...Въпросът е, че сякаш фитилът ми свърши...Кажете ми, къде бъркам и дали наистина ме очаква отчуждение с детето ми?