Здравейте на всички,влизам анонимно,защото още при мен нешата не са изяснени съвсем. Имам нужда от това да разбера дали мисля правилно(до колкото може да се въведе такова определение) или греша.
Проблема ми е,че вече не обичам мъжа си,женен сме от повече от 4 години и имаме дъщеря на 3. Осъзнавам,че не желая да живея повече с бащата на детето си,не ме привлича,не сме правили любов с желание от моя страна вече повече от 2 години...
Осъзнах това,когато той замина да работи в чужбина(вече 7 месеца).Видяхме се преди 2 месеца и му казах,че тотално съм изгубила любовта си и желанието за промяна(което той изискваше от мен) го няма. Чувствам се по-жива от всякога. Не излизам,нямам друг мъж в живота си,имам обожатели,но не мисля,че сега е момента да се впускам във авантюри,май нямам желание за това в момента
,но знам,че искам да почувствам обичта и желанието отново,само дето това не се случва с мъжа ми. Не ми липсва,грижата за детенце е всичко за мен и преди е било така,той си ходеше за риба или си намираше някаква работа в почивните дни. Видях,че се справям отлично съвсем сама и при това се чувствам свободна в избора си за каквото и да било и няма кой да ми намира кусура постоянно,нещо от което се притеснявах,когато си беше тук.
Може би трябва да спомена,че моят мъж има много големи уши за това какво ще кажат хората,нещо ,което мен винаги ме е дразнило и той го знае. Като цяло съм човек на разговорите и винаги всякакъв проблем съм обсъждала с него,без значение за вида на проблема. Казвала съм му съвсем в прав текст какво не ми харесва и от какво имам нужда, но при нас разговорите бяха монолози и се водиха от мен,без отговор от другата страна. И дойде отчуждението ,имало е моменти,когато съм се радвала,че той е на работа,когато аз почивам. А сега вече 7 месеца сама,искам да си остана такава поне за известно време. Не желая да споделям с него вече живота си и едновременно с това се чувствам виновна някак си от това,че не мога да накарам сърцето си да го пожелае отново. Мисля когато се върне да опитаме все пак да живеем заедно,но съм ужасно песимистично настроена за изхода,тъй като като го видях преди 2 месеца (нядявайки се нещо да трепне в мен) не изпитах абсолютно нищо при срещата.
Как мислите? Дали да избера по-приятния и лек начин на живот,не ми се иска да стискам зъби и да се правя,че ми е добре.
Винаги съм мислила за другите и как да им е по-добре,но сега ми се иска да помисля за себе си мъничко
Искам да съм щастлива от живота си и искам да се чувствам добре като го живея а със съруга ми не е така за съжаление.
Приемам всякакви критики или подкрепа,не знам дали някой е изпадал от тук в подобно положение и как са се развили нещата,но имам нужда от приятелско потупване по рамото,защото родителите ми смятат ,че съм щяла да постъпя детинско ако се откажа от мъжа си,а аз искам само да съм щастлива..
Благодаря на всички предварително!
Проблема ми е,че вече не обичам мъжа си,женен сме от повече от 4 години и имаме дъщеря на 3. Осъзнавам,че не желая да живея повече с бащата на детето си,не ме привлича,не сме правили любов с желание от моя страна вече повече от 2 години...
Осъзнах това,когато той замина да работи в чужбина(вече 7 месеца).Видяхме се преди 2 месеца и му казах,че тотално съм изгубила любовта си и желанието за промяна(което той изискваше от мен) го няма. Чувствам се по-жива от всякога. Не излизам,нямам друг мъж в живота си,имам обожатели,но не мисля,че сега е момента да се впускам във авантюри,май нямам желание за това в момента
,но знам,че искам да почувствам обичта и желанието отново,само дето това не се случва с мъжа ми. Не ми липсва,грижата за детенце е всичко за мен и преди е било така,той си ходеше за риба или си намираше някаква работа в почивните дни. Видях,че се справям отлично съвсем сама и при това се чувствам свободна в избора си за каквото и да било и няма кой да ми намира кусура постоянно,нещо от което се притеснявах,когато си беше тук.Може би трябва да спомена,че моят мъж има много големи уши за това какво ще кажат хората,нещо ,което мен винаги ме е дразнило и той го знае. Като цяло съм човек на разговорите и винаги всякакъв проблем съм обсъждала с него,без значение за вида на проблема. Казвала съм му съвсем в прав текст какво не ми харесва и от какво имам нужда, но при нас разговорите бяха монолози и се водиха от мен,без отговор от другата страна. И дойде отчуждението ,имало е моменти,когато съм се радвала,че той е на работа,когато аз почивам. А сега вече 7 месеца сама,искам да си остана такава поне за известно време. Не желая да споделям с него вече живота си и едновременно с това се чувствам виновна някак си от това,че не мога да накарам сърцето си да го пожелае отново. Мисля когато се върне да опитаме все пак да живеем заедно,но съм ужасно песимистично настроена за изхода,тъй като като го видях преди 2 месеца (нядявайки се нещо да трепне в мен) не изпитах абсолютно нищо при срещата.
Как мислите? Дали да избера по-приятния и лек начин на живот,не ми се иска да стискам зъби и да се правя,че ми е добре.
Винаги съм мислила за другите и как да им е по-добре,но сега ми се иска да помисля за себе си мъничко
Искам да съм щастлива от живота си и искам да се чувствам добре като го живея а със съруга ми не е така за съжаление.Приемам всякакви критики или подкрепа,не знам дали някой е изпадал от тук в подобно положение и как са се развили нещата,но имам нужда от приятелско потупване по рамото,защото родителите ми смятат ,че съм щяла да постъпя детинско ако се откажа от мъжа си,а аз искам само да съм щастлива..
Благодаря на всички предварително!
