Тъжно, но нямам с кого да споделя всичко това...нямам от кого да поискам съвет, не и безпристрастен...
Вероятно и от вас ще получа много упреци, но се надявам някъде измежду тях да открия и зрънце надежда. Или най- малкото - най- после мога да го изкажа на глас ( е ...почти).
Вече прочетох нещо подобно в "Кое ще бъде най- голямата грешка в живота ми?" на Дездемона. Само че при мен не става въпрос за това дали се чудя или не. Не е въпрос на флирт.....
И така...
Омъжена съм от 7г. С мъжа ми сме заедно от 12г. Той е с 8 г. по- голям от мен, аз бях на 16-17 когато се запознахме, той е първият мъж в живота ми в сексуален план...и единственият. Прекарали сме много весели и щастливи мигове. Когато се оженихме порез 2000 - това бе един от най- красивите и щастливи мигове в живота ми. През 2002 ни се роди прекрасна дъщеря. И двамата я обожаваме. Прави сте. Всички минават през кризата,, когато мъжа вижда вече не жената, а майката да детето и секса остава някъде на заден план. Предполагам, че при повечето семейства в един момент това отминава. Да обаче ние си останахме там. За тези 5г. сме правили секс не повече от 15 -20 пъти, като през първите 2-3г бяха не повече от 5 ( и това не е годишно). Не - секса не е всичко. Вниманието и отношението - липсваха. А аз оптитах. Повярвайте ми- опитах- отслабнах (бях качила повечко), върнах си предишния вид, стараех се да изглеждам добре, да му се харесам...отново...Говорихме. Много пъти. Той не обича да говори. Накарах го. Но всичко което успях да изкопча бе "Не знам защо става така." Близо три години вече. и все още не знае. Отказах се. Спрях да опитвам след 5-6 тия разговор. Чувствам се унизително да продължавам да прося за вниманието му. Не мога повече. Част от мен експлоадира, когато при един от разговорите ни, той ми каза " А! Ако ти не ме бе попитала - ние още нямаше да сме женени..." Идеше ми да го убия. Да, вярно е - аз го попитах дали иска да се женим и той каза да, щом искаш....
А знам, че по някакъв негов си странен начин той ме обича. Или поне аз си мисля така.
Но за мен вече е късно. От близо половин година съм сигурна че вече не изпитвам нищо към него. Единственото, което ни свързва вече е нашето дете. А тя ни обожава - и двама ни, както и ние нея. Ние почти не си говорим вече. У дома сме като съквартиранти.
А сега - аз обичам друг. Да обичам го. И той ме обича. 100 %.
Но...той не е от тук. Не е от България. И не живее тук. И двамата искаме да сме заедно. Той е готов на всичко за мен. Би направил каквото му кажа. Знае че съм омъжена, че имам дете. Не очаква нищо от мен. За него дъщеря ми е на първо място - нейното щастие. И двамата се измъчваме от положението в което сме. Но се обичаме безумно. ЛУДОСТ Е! ЗНАМ! Но се обичаме. Колко нощи сме прекарали на телефона и пред компютъра, с включени камери и сълзи на очи...впили очи един в друг, обсъждайки как по дяволите стигнахме до тук....какво да правим....?!?!?!?!?!?
Ще кажете - ами съпруга ти? Той ...не може да е толкова глупав, за да не усеща нищо -и не е . Но няма никаква реакция от негова страна. Нищо. За коледа получих колет от мъжа, когото обичам - масивна сребърна гривна с катинарче под формата на сърце. Нося я постоянно...Никаква реакция или въпрос - от къде, за какво, кой...
А всички - роднини, приятели, близки - смятат, че ние сме идеалното семейство. Ха!
Тук съм само заради детето си. Защото не искам тя да страда. Не мога да й отнема бащата, когото тя обича. Знам че ще нараня всички около себе си. ..
Но и не искам да прекарам живота си далеч от мъжа, когото обичам - с един студен екран пред мен и телефонна слушалка в ръка...
Не ме съдете твърде строго... Обичам...Любовта не може да е нещо лошо...
Какво да правя?!?!?! Чувствам се изгубена....
Вероятно и от вас ще получа много упреци, но се надявам някъде измежду тях да открия и зрънце надежда. Или най- малкото - най- после мога да го изкажа на глас ( е ...почти).
Вече прочетох нещо подобно в "Кое ще бъде най- голямата грешка в живота ми?" на Дездемона. Само че при мен не става въпрос за това дали се чудя или не. Не е въпрос на флирт.....
И така...
Омъжена съм от 7г. С мъжа ми сме заедно от 12г. Той е с 8 г. по- голям от мен, аз бях на 16-17 когато се запознахме, той е първият мъж в живота ми в сексуален план...и единственият. Прекарали сме много весели и щастливи мигове. Когато се оженихме порез 2000 - това бе един от най- красивите и щастливи мигове в живота ми. През 2002 ни се роди прекрасна дъщеря. И двамата я обожаваме. Прави сте. Всички минават през кризата,, когато мъжа вижда вече не жената, а майката да детето и секса остава някъде на заден план. Предполагам, че при повечето семейства в един момент това отминава. Да обаче ние си останахме там. За тези 5г. сме правили секс не повече от 15 -20 пъти, като през първите 2-3г бяха не повече от 5 ( и това не е годишно). Не - секса не е всичко. Вниманието и отношението - липсваха. А аз оптитах. Повярвайте ми- опитах- отслабнах (бях качила повечко), върнах си предишния вид, стараех се да изглеждам добре, да му се харесам...отново...Говорихме. Много пъти. Той не обича да говори. Накарах го. Но всичко което успях да изкопча бе "Не знам защо става така." Близо три години вече. и все още не знае. Отказах се. Спрях да опитвам след 5-6 тия разговор. Чувствам се унизително да продължавам да прося за вниманието му. Не мога повече. Част от мен експлоадира, когато при един от разговорите ни, той ми каза " А! Ако ти не ме бе попитала - ние още нямаше да сме женени..." Идеше ми да го убия. Да, вярно е - аз го попитах дали иска да се женим и той каза да, щом искаш....
А знам, че по някакъв негов си странен начин той ме обича. Или поне аз си мисля така.
Но за мен вече е късно. От близо половин година съм сигурна че вече не изпитвам нищо към него. Единственото, което ни свързва вече е нашето дете. А тя ни обожава - и двама ни, както и ние нея. Ние почти не си говорим вече. У дома сме като съквартиранти.
А сега - аз обичам друг. Да обичам го. И той ме обича. 100 %.
Но...той не е от тук. Не е от България. И не живее тук. И двамата искаме да сме заедно. Той е готов на всичко за мен. Би направил каквото му кажа. Знае че съм омъжена, че имам дете. Не очаква нищо от мен. За него дъщеря ми е на първо място - нейното щастие. И двамата се измъчваме от положението в което сме. Но се обичаме безумно. ЛУДОСТ Е! ЗНАМ! Но се обичаме. Колко нощи сме прекарали на телефона и пред компютъра, с включени камери и сълзи на очи...впили очи един в друг, обсъждайки как по дяволите стигнахме до тук....какво да правим....?!?!?!?!?!?
Ще кажете - ами съпруга ти? Той ...не може да е толкова глупав, за да не усеща нищо -и не е . Но няма никаква реакция от негова страна. Нищо. За коледа получих колет от мъжа, когото обичам - масивна сребърна гривна с катинарче под формата на сърце. Нося я постоянно...Никаква реакция или въпрос - от къде, за какво, кой...
А всички - роднини, приятели, близки - смятат, че ние сме идеалното семейство. Ха!
Тук съм само заради детето си. Защото не искам тя да страда. Не мога да й отнема бащата, когото тя обича. Знам че ще нараня всички около себе си. ..
Но и не искам да прекарам живота си далеч от мъжа, когото обичам - с един студен екран пред мен и телефонна слушалка в ръка...
Не ме съдете твърде строго... Обичам...Любовта не може да е нещо лошо...
Какво да правя?!?!?! Чувствам се изгубена....
Сигурна ли си, че там всичко е точно? Явно не е само по интернет, но не става ясно от постинга ти...
в интернет човек преувеличава много, много. идеализира , нещата са сюрреалистични даже. театралността е голяма, емоциите са огромни, силни и истински. 
