Отговори
  • Мнения: 2 722
Започвам с уговорката - моето слънчице си е мое! "Носила" съм го 17 години, гледам го от почти година и половина - давам си живота за него! Обичам го, целувам го, гушкам го и му отделям цялото си време и внимание. Но....
Когато го уча на различни неща, когато му показвам правилното и неправилното според общоприетите норми, аз съм твърда и непреклонна!
По принцип не повишавам тон, не се карам, но кажа ли за нещо "не", то е "не", не му позволявам да ме въвлича в борба за надмощие и да си мерим силите. Не си позволявам дори мисълта че е редно да му позволявам различни нередни неща, само за да не му направя забележка и да не го нараня, защото "той...нали...така... там...в...дома..."
А как стоят нещата при вас? Позволявате ли на децата си да ви се качват на главата, само и само да забравят престоя в "Дома"? Правите ли компромиси? Ако да - не се ли страхувате че това би довело до изграждане на характер тип "чудовище", ако не - трепва ли ви душицата когато се карате за нещо?
Някак си така ми се иска да поразсъждаваме

# 1
  • София
  • Мнения: 1 324
Качила ми се е на главата и не слиза от там вече четири години. Разбира се, че се случва да се разкрещя, да трясна врата  и други такива просташки изцепки, но след това ми идва да си пръсна мозъка в стената. Има 3-4 неща, с които не правя компромиси, а всичко останало в крайна сметка става на нейното.

# 2
  • Мнения: 273
Моето мнение е, че дечицата се нуждаят от здрава и любяща ръка до себе си. Ако до тях стои силната, строгата (когато е необходимо), и любяща МАМА, те са много по-спокойни и по-уверени. Ако мама не отстъпва от думата си, ако днес тя е строга с детето, то се сърди, но и знае, че утре тя по същия начин, непреклонно, ще го защити.

Има една прекрасна теория за "оградите". Децата се нуждаят да им бъдат поставени "огради". По този начин те се чувстват сигурни. Знаят че имат своята територия вътре в "оградата", където е позволено, там те са уверени и смели.  Вътре в оградата я има подкрепата, опората на МАМА и ТАТКО, от вън, не се знае кой е ........  И въпреки това се стремят да ги прескочат - имат цел, преследват я, но от там започва неизвестното. Оградите се променят с възрастта - логично. Ако оставим едно дете на едно  поле, свободно да се движи на където иска, то няма да знае на къде да тръгне, няма цел, няма посока и не знае до къде е в безопасност, от къде започва  опасността, кое е позволено и кога греши.........................

# 3
  • Мнения: 341
Ох,и нашите са ни са се качили на главата май  ooooh! Не,че не им се караме,и тогава както казва кльомба -"ми идва да си пръсна мозъка в стената" ама и те май вече свикнаха с на мама виковете и много,много ни ми обръщат внимание  newsm78

Много си права Ani_M, те наистина се нуждаят от такива "огради",има и една друга теория веднъж изречена забраната тя трябва да се спазва и от двамата родители,а дали го правим това е друга тема.Ние не успяваме,признавам си.Дано някой ден не съжалявам,но Кико като иска нещо много идва и започва да те целува по ръцете и те гледа с едни очи.....малееее сърцето да ти се скъса.И в градината така манипулира учителките.

Трудна работа е възпитанието,много често си мисля че ние не сме родени да възпитаваме деца,и понякога се отчайвам като спретнат някоя простотийка  ooooh! ,но пък друг път като са в послушния си период как се перчаааа..... Heart Eyes

Надявам се да не изтървем нещата и да се стигне до характер тип "чудовище",но ще си е нашето "чудовище" и ще си го търпим,та нали ние сме си виновни за това  Joy
Само да не станат две,че тогава незнам  newsm78

# 4
  • Мнения: 273
Искам само да направя едно доуточнение към темата или по точно към моите писания.
Мнението ми за възпитанието на децата  е валидно в абсолютна еднаква степен, както за осиновени, така и за биологични деца. Казвам го от позицията на родител, и на осиновено и на родено от мен дете.

Друг е въпросът, че това е една хубава теория, която дава основни насоки за възпитание и изисквания към децата, а на практика нещата не стоят точно така. Всички сме хора, подвластни на емоции, моментни състояния, настроения  - от една страна родителят, от друга,  децата са различни, както като податливостта на възпитание, така и в способността да ни манипулират и разтапят.
Най-важното е да има уважение и любов и от нас към тях и от тях към нас.

Последна редакция: пн, 26 мар 2007, 17:06 от Ani_M

# 5
  • Мнения: 1 843
Много хубаво описание за баланса между любов и дисциплина е това с "оградите".

Аз честно казано съм възпитавана доста строго, може би прекалено и затова сега някои "скръцвания" със зъби, не ме разтърсват така дълбоко. Някак от само себе си ми идва. Предпочитам да й направя по-сериозна забележка, докато не е изпаднала още в амок, отколкото да се докарвам до предел на търпимост.
Не знам, рано е да говоря, все пак от скоро сме заедно.

В интерес на истината, таткото е по-строг, но избягвам да взимам страната й пред него. После го "изяждам"... Mr. Green

Иначе, май е доста общо, след първият момент на шок от промяната, етапа на непослушание, но аз си го обяснявам с внезапното усещане за свобода. Просто старите "огради" вече ги няма, а новите - трябва ние да им ги нарисуваме.

# 6
  • Мнения: 1 652
АниМ е абсолютно права. Моя приятелка ми каза скоро- децата обичат родители, които им се опират- това им създава сигурност.
Не мисля, че трябва да има разлики във възпитанието на децата- осиновени и неосиновени.

Ако детето преживява нещо- бива да сме по- отстъпчиви, но това се обеснява- задължително. Например- сменяме местожителство и детето ми преживява стрес.  Отстъпвах му  повече от обичайното, но обеснявах, че правя компромис, защото го разбирам, че му е трудно. Понякога трябва и да им се отстъпва. Не бих искала да съм желязна мама с железни правила от които не отстъпвам за нищо на света. Пък и как ще го науча да прави компромис и да разбира хората, ако аз не проявя разбиране към него , когато се налага.

 Но не бих направила компромис и да обесня- правя ти компромис сине, защото си осиновен.

# 7
  • Мнения: 1 843
Но не бих направила компромис и да обесня- правя ти компромис сине, защото си осиновен.

Лелеееее, само като го прочетох и настръхнах!
Наистина...не вярвам на някой да му хрумне тази "гениална" идея!

Забравих за компромисите...ами, чакай да помисля...всъщност всеки ден правя такива. С дребни неща. С големи не ми се е налагало. Всъщност Ирина е добро дете. Буйно, палаво, но общо взето е послушна. Някак все измислям като видя, че нещо ми се изплъзва да го обърна на подобие на игра с възпитателен елемент и често се получава добре. Хем се смеем, хем си говорим.

Просто си имаме моменти за разпускане, когато се глезотим на воля и моменти, когато казвам "Стига. Време е за...еди какво си."
На два, три пъти е надскачала границите и тогава й казвам, че мама е тъжна. Веднъж се дистанцирах леко за няколко часа и това й държа топло дни наред, но като цяло тя свикна на доста бурно демонстриране на емоции и даже и лекото "затваряне" го усеща незабавно.

Разбира се, това са "тактики" за нормално протичащо ежедневие. За по-различни ситауции, които представляват някакъв стрес за детето, свалям гарда на 100%...

# 8
  • Мнения: 273
Аз продължавам да разсъждавам.
Права си Дарена, ако не направим компромис, как детето ще се научи, що е то компромис. Има и обстоятелства, които задължително го изискват. А да не забравяме, че не сме безпогрешни, ние, големите.

За мое щастие още добре си спомням (въпреки, възрастта ми) какво ми е липсвало, като компромиси, от мама и татко и искам да го дам на децата си. Но в общи линии, се усещам, че постъпвам като също тях, въпреки, че десетки пъти съм се заричала, че аз на моите деца така...така... пък така .......... Ама май са били прави.
Например липсвало ми е след направена беля, за "добро поведение" да ми смъкнат наказанието, тогава съм била способна да се отблагодаря с още повече послушание и разбирателство (не бях лесно хлапе - упорито и инатливо), е бяха непреклонни. А какво е ставало в другата стая, или след като заспя - разговорът, спорът между мама и татко - кой прав, кой крив и дали да отстъпят или не, научавам години по-късно - пред мен те бяха непробиваема и единна стена. Да не забравяме, че тогава и времената бяха по-различни и нравите, а и възпитанието на нашите родители.

# 9
  • Мнения: 2 722
Радвам се че Ани повдигна и темата за единната стена - нека и над това да се замислим, дали има хармония между мама и тате при определянето на "може" и "неможе" и какво ни коства тази хармония. При нас на моменти се получава така, че имам две деца, а как ми се иска аз да тропам с крака по пода на съседите отдолу за да държа втори глас на Милен, пък тати възмутено да клати пръстче и да казва "а бабата отдолу..." Laughing

# 10
  • София
  • Мнения: 1 324
Както казах по-горе прощавам почти всичко, но не защото е осиновена, а просто, защото се разтапям пред муцките и физиономиите й. Притеснявам се, разбира се, дали това няма да я превърне в онези хора, от които изпитвам отвращение и потрес. Замислям се и дали лошото й държание не е реакция на нещо, което не харесва у мен или в семейството въобще.
Някъде бях прочела, че психологическите проблеми, с които се сблъскват родителите приличат на шарка - по добре да се преболедуват в ранна възраст, отколкото по-късно. Би било тъпо да обвиняваме и наказваме детето, че се е заразило, но трябва да лекуваме болестта и да внимаваме да не разчеше пъпките за да не останат гадни белези за цял живот.
Баща ми казваше "бий магаре - по-магаре".

# 11
  • Мнения: 677
Креми и Ралица и аз съм във вашата ситуация.Изпуснахме началото и сега се опитвай да наваксваш,ама кой ле те слуша Пенке ле....
Цеци си е много упорит и любопитен и това пролича още в дома.Много се захласваше като малък от рев-в началото вик и после няма никой,не ми се припомнят по -тежките случай ,а и сега понякога.Май за някои неща му стана навик и когато е така,гледам да не се поддавам,ама той не спира и не разбира и мен ме подгонва страха и реагирам на момента.
Хубаво е когато при възпитанието освен да са на едно мнение родителите за даден аситуация,на същото мнение да са и баба и дядо.За жалост в нашия дом това не стана от първия ден.Баба е строга,но дядо е като дете и си имаме закрила и играчка и най-добър приятел и най-добър враг(понякога).Сега малкия почти не забелязва това, което аз казвам или правя и единствено респект има от тати.Но това си е моя грешка и ще си нося последствията,лошото е, че те са и за Цеци.
Няма да отрека,че в началото бях като луда от обич и не виждах нищо и никой.Е сега пак съм луда от обич по Цеци,но забелязвам повече неща.
Надявам се да се науча от грешките си и все пак имаме още 2 години до края на "първите седем години" и да се научи и Цеци какво значи думата- не може.
Това е от нас.
При всяко семейство ситуацията е различна,но благодаря че си пишем и помагаме.  bouquet

# 12
  • Мнения: 367
И мен това много ме притеснява .  Все си казвам , че няма да му се карам, но той е толкова палав и същевременно толкова емоционален, че един -два пъти, като го наказвам , той реве и аз рева /в банята/. След това го гушкам, а той веднага обещава , че вече няма да прави така.   Винаги  гледам след известно време да го питам знае ли защо е бил наказан и той веднага ми обяснява какво е направил и как повече няма да го прави. Обаче, пак прави същото  и даже ми казва, че ще седи наказан или ме пита дали да се удари.  От тогава не го наказвам, защото забелязах, че и се щипе. Сега смених тактиката. Казвам му , че ми е тъжно и се сърдя. Това се оказа по-страшно и от това да е наказан, защото веднага идва да ме гушка и да ми казва да не се сърдя и да му говоря. За някои неща гледам да съм непреклонна, но ми е доста трудно. Хич не е лесно да се прецени кога да си по-строг и кога не. Знам само , че трябва да се говори постоянно с детето , за да знае то, че може да разчита на мама и тати. 
Уж много книги съм изчела, ама май нищо не знам. newsm78
Преди няколко дни направо ме затапи.  Лигавеше се , че искал студена вода /обикновено му давам със стайна температура/  , а бързахме да излизаме и преди това му дадох от неговото шише, като му казвам:   Стига се глези, ще ти дам една топла и студена вода, а  той ми казва: Дай ми студена де!  Дай ми!
Толкова смешно ми стана , че наистина  оставих всичко и му дадох. А той като видя , че се смеем взе още повече да се лигави. 

# 13
  • Мнения: 1 843
Казвам му , че ми е тъжно и се сърдя.

Докато още е топла, топла информацията. И аз подработвам с тази тактика. Слава Богу, обаче, че споделих с Теа, та набързо нанесох корекция.
Като цяло метода е добър, но ме посъветва да не използвам думата 'сърдита', а 'ядосана'. Дано Теа види темата, та да обясни по-конктретно защо.
Има нещо общо с това, което изразяват думите.
'Ядосана' е емоционално състояние, което е все пак моментно и може да премине. Докато 'сърдита', сякаш е повече отношение.

Аз за всеки случай, вече съм предимно 'ядосана' или в бъдеще мога да стана такава.
Наблюдавам и, че реакциите са по-леки при подобно описание.

'Тъжна' работи безотказно. Никое дете не иска да вижда майка си тъжна. Поне се надявам.

# 14
  • Мнения: 921
Аз продължавам да разсъждавам.
Права си Дарена, ако не направим компромис, как детето ще се научи, що е то компромис. Има и обстоятелства, които задължително го изискват. А да не забравяме, че не сме безпогрешни, ние, големите.

За мое щастие още добре си спомням (въпреки, възрастта ми) какво ми е липсвало, като компромиси, от мама и татко и искам да го дам на децата си. Но в общи линии, се усещам, че постъпвам като също тях, въпреки, че десетки пъти съм се заричала, че аз на моите деца така...така... пък така .......... Ама май са били прави.
Например липсвало ми е след направена беля, за "добро поведение" да ми смъкнат наказанието, тогава съм била способна да се отблагодаря с още повече послушание и разбирателство (не бях лесно хлапе - упорито и инатливо), е бяха непреклонни. А какво е ставало в другата стая, или след като заспя - разговорът, спорът между мама и татко - кой прав, кой крив и дали да отстъпят или не, научавам години по-късно - пред мен те бяха непробиваема и единна стена. Да не забравяме, че тогава и времената бяха по-различни и нравите, а и възпитанието на нашите родители.

Макар, че нямам вашия опит (все още  Wink) аз също мисля, че и двамата родители трябва да защитават една и съща позиция. Така детете по-добре може да разграничи какво "може" и какво не. Ако мама и тати са с различно мнение по въпроса как детето ше разбере кой е прав и как ще избере кого да послуша??? Така ще ги объркаме още повече. А пък и няма ли да се намали респекта на родителите?! Щом те не знаят кое е правилно, какво остава за детето?
Прросто разсъждавам - не знам дали съм права!

Общи условия

Активация на акаунт