Става дума за майката на моята (покойна вече) вуйна.
Погребала е съпруга си на 38 години (от рак), отгледала е сама двете си дъщери, гледала е и свекър и свекърва болни на легло. Самата тя е пенсионер по инвалидност защото е с тежък артрит и почти нищо не може да държи с ръцете.
Преди 3 години голямата й дъщеря (вуйна ми) се разболя от рак и почина в ръцете й като остави две деца на 12 и 14 години. И тя на 38 години. Още като изнасяха 6 месеца вуйчо ми доведе нова съпруга. Грижата за децата падна изцяло на тази баба защото моята баба ( майката на вуйчо ми) също е болна.
Точно пред Нова година (2006) почина малката дъщеря на тази жена (също на 38 години и също от рак). Гледането разбира се пак падна на майката. Остави две малки деца - на 7 и 5 години. Сега майката гледа двете деца на малката си дъщеря и свекърва й коята е болна на легло. И разбира се се грижи за съпруга й.
Написах тази история защото съм впечатлена от силата която държи тази жена между нас. Около нея има твърде много страдание и смърт, но тя стоически не пада духом. Защо? Как успява да не изпадне в тежка депресия? Кое я мотивира да продължи да живее и да се грижи за толкова много болни и деца? С какви ли молитви си ляга вечер? Ние си мислим че дори само един от тези близки да се разболее или да си отиде и ще паднем духом, няма да можем да продължим да живеем. Всички ли можем да издържим подобни изпитания или само отделни хора?