Ето на какво попаднах в един друг форум. Хем ме развесели, хем ми се дорева...
Извинявам се предварително, ако вече е пускано тук. Нека в такъв случай модераторите да изтрият темата.
"Посвещава се на децата на 60-те,70-те и 80-те години на 20 век
Ако сте били дете тогава, когато погледнете назад ще ви бъде трудно да повярвате, че сте успели да доживеете днешния ден. Ние се возехме на коли без предпазни колани и въздушни възглавници. Креватчетата ни бяха оцветени в ярки бои с голямо съдържание на олово. На шишенцата с лекарствата ни нямаше секретни капачета, вратите често не се заключваха, а шкафовете в къщи не се заключваха никога. Пиехме вода от улични чешмички, а не от пластмасови бутилки. На никого дори не му бе хрумвало да кара колело с каска. Ужас нали!
С часове си правехме самоделни колички от дъски и лагери, намерени на някое бунище, и едва когато летяхме по нанадолнището се спомняхме, че сме забравили да им сложим спирачки. Сутрин излизахме от къщи, играехме по цял ден и се прибирахме, когато запалваха уличното осветление – там където го имаше. И през цялото това време никой не можеше да разбере къде сме. Нямаше мобилни телефони, представяте ли си!
Няколко човека ядяхме един сладолед пиехме лимонада от една и съща бутилка – и никой не умря. Нямахме компютри, 3 D игри, компактдискове, GSM- ми, 160 канала кабелна телевизия, интернет и на тълпи ходехме на кино, защото нямахме дори видео!
Затова пък имахме приятели. Излизахме от къщи и ги намирахме. Ако някой ни трябваше отивахме в тях и се виждахме с него. Просто така без предварително обаждане! Сами в този жесток и опасен свят. Без охрана! Как изобщо сме оживели!
Измисляхме сами игрите си, крадяхме череши и ги ядяхме с костилките – и на никой костилките не му пораснаха в корема. През междучасията се пръскахме с многократни спринцовки и бутилки от „Веро”. Нашите постъпки си бяха наши собствени и ние бяхме готови за последствията. Порязвахме се, ходехме в синини и натъртвания или си чупехме кокалите – но никой никого не съдеше. Смятахме, че за всичко сме си виновни ние самите. Представата, че можеш да се откупиш от ченгетата или да се скатаеш от казармата практически не съществуваха. Родителите от онези времена винаги взимаха страната не закона, можете ли да си го представите!
Да-а-а такива бяхме, а ето какви станахме сега:
1 По по-грешка въвеждаме системната си парола на микровълновата печка.
2 Имаме списък от 15 номера за да се свържем със семейството си, което се състои от 3 човека.
3 Пращаме e-mail на колегата, когато той стой в съседната стая.
4 Губим контакт с приятелите си, когато нямат електронна поща.
5 След края на работния ден се връщаме в къщи и отговаряме на телефона така сякаш още сме на работа.
7 Изпадаме в паника, ако излезем от в къщи без мобилен телефон и се връщаме да го вземем.
8 Щом се събудим сутрин, първата ни работа е да влезем е интернет още дори преди да сме си изпили кафето.
Сега накланяш глава да се усмихнеш нали, четеш този текст съгласен си с него и се усмихваш.
Още по лошо вече си намислил на кого ще го изпратиш . Прекалено си увлечен за да забележиш, че в този списък няма номер 6
Трябвати само секунда да пробягаш с поглед текста и да се убедиш, че номер 6 наистина няма."
Извинявам се предварително, ако вече е пускано тук. Нека в такъв случай модераторите да изтрият темата.
"Посвещава се на децата на 60-те,70-те и 80-те години на 20 век
Ако сте били дете тогава, когато погледнете назад ще ви бъде трудно да повярвате, че сте успели да доживеете днешния ден. Ние се возехме на коли без предпазни колани и въздушни възглавници. Креватчетата ни бяха оцветени в ярки бои с голямо съдържание на олово. На шишенцата с лекарствата ни нямаше секретни капачета, вратите често не се заключваха, а шкафовете в къщи не се заключваха никога. Пиехме вода от улични чешмички, а не от пластмасови бутилки. На никого дори не му бе хрумвало да кара колело с каска. Ужас нали!
С часове си правехме самоделни колички от дъски и лагери, намерени на някое бунище, и едва когато летяхме по нанадолнището се спомняхме, че сме забравили да им сложим спирачки. Сутрин излизахме от къщи, играехме по цял ден и се прибирахме, когато запалваха уличното осветление – там където го имаше. И през цялото това време никой не можеше да разбере къде сме. Нямаше мобилни телефони, представяте ли си!
Няколко човека ядяхме един сладолед пиехме лимонада от една и съща бутилка – и никой не умря. Нямахме компютри, 3 D игри, компактдискове, GSM- ми, 160 канала кабелна телевизия, интернет и на тълпи ходехме на кино, защото нямахме дори видео!
Затова пък имахме приятели. Излизахме от къщи и ги намирахме. Ако някой ни трябваше отивахме в тях и се виждахме с него. Просто така без предварително обаждане! Сами в този жесток и опасен свят. Без охрана! Как изобщо сме оживели!
Измисляхме сами игрите си, крадяхме череши и ги ядяхме с костилките – и на никой костилките не му пораснаха в корема. През междучасията се пръскахме с многократни спринцовки и бутилки от „Веро”. Нашите постъпки си бяха наши собствени и ние бяхме готови за последствията. Порязвахме се, ходехме в синини и натъртвания или си чупехме кокалите – но никой никого не съдеше. Смятахме, че за всичко сме си виновни ние самите. Представата, че можеш да се откупиш от ченгетата или да се скатаеш от казармата практически не съществуваха. Родителите от онези времена винаги взимаха страната не закона, можете ли да си го представите!
Да-а-а такива бяхме, а ето какви станахме сега:
1 По по-грешка въвеждаме системната си парола на микровълновата печка.
2 Имаме списък от 15 номера за да се свържем със семейството си, което се състои от 3 човека.
3 Пращаме e-mail на колегата, когато той стой в съседната стая.
4 Губим контакт с приятелите си, когато нямат електронна поща.
5 След края на работния ден се връщаме в къщи и отговаряме на телефона така сякаш още сме на работа.
7 Изпадаме в паника, ако излезем от в къщи без мобилен телефон и се връщаме да го вземем.
8 Щом се събудим сутрин, първата ни работа е да влезем е интернет още дори преди да сме си изпили кафето.
Сега накланяш глава да се усмихнеш нали, четеш този текст съгласен си с него и се усмихваш.
Още по лошо вече си намислил на кого ще го изпратиш . Прекалено си увлечен за да забележиш, че в този списък няма номер 6
Трябвати само секунда да пробягаш с поглед текста и да се убедиш, че номер 6 наистина няма."
Наскоро майка ми ми сподели, че към днешна дата, наблюдавайки 7 годишните деца, се чуди с кой акъл ми е поверявала цялата тази отговорност навремето. 
