Имате ли близки със склероза и как се справяте

Кокото и жестоко да ти звучи, бих те посъвтевала да помислите за настаняване в специализирано заведение т.е. в  добър старчески дом, където да полагат за нея денонощни грижи. За съжаление нещата ще се влошават.Ще е още по- опасна и за себе си и за околните. На моя близка приятелка дядо й беше в същото положение. Излизаше от къщи на разходка и се губеше, с часове не можеха да го намерят и други подобни/ да не изреждам, знаеш за какво става въпрос/.Настаниха го в дом, въпреки че баба й беше все с него, не можеше да се справя жената.
Може да потърсите нещо около Пловдив /виждам, че там живееш/  за да можете да я посещавате често.

Толкова жестоки съдби - това не го пожелавам и на най-големият ми враг!
При майка ми нещата се влошават с часове - вече съм сигурна че няма такъв човек който да приеме да се грижи за нея.
Вече търся от вас съвет какво трябва да направя за да я настаня в специализирана клиника ?
Ако кажа че живеем в ад - няма да е истина - по-страшно е от ад.
Освен белите през деня, вече става и през нощта и прави такива неща че просто ме е срам да ги споделя - страшно е...
Страх ме е, много ме е страх - не зная коя нощ ще влезе при нас с детето и докато разбера какво става - страх ме е да си помисля....
Брат ми не се интересува изобщо  -категорично ми заяви че до средата на октомври да не го търся .
Моля - дайте ми съвети!
Нямам нито финансова възможност за рушвети за клиника - но ако се наложи и заем ще изтегля - нямаме кола с която да обикалям инстанции - нямам време - по цял ден съм на работа
Предварително ви благодаря за съветите

Много е трудно настаняването,на болен човек.Успех!За клиники не зная.

не мога да помогна с никакъв съвет, съжалявам, но ти съчувствам!
когато бабата на мъжа ми се влоши много се разтърсихме за място по домовете, обаче там е направо невероятно да вземат човек, който не се обслужва сам, това сякаш им е основно изискване.
търсихме и човек и разбрах, че за човек в такова състояние се наемат двама души - на смени, цифрата е много голяма, 500лв на човек плюс храна. отделно имаш сметки за ток и вода на отделното място...страшно. мъжа ми говори с брат си, който живее в чужбина, при тези цени той също се беше изненадал, че е много.
нашата баба си отиде за два месеца, след като мозъка вече явно се увреди и не можеше сама да се обслужва. както се казва - отърва се.

от проф.опит - слагайте в дрехите с които може да излезе навън бележки с телефоните ви и адреса или с перманентния маркер да е написан поне телефон.
 

Снощи отново водих майка ми при психиатъра и той каза че е много тежко положението и веднага на секундата на ходя при дежурен прокурор за да я приберат в клиника - по нормалния ред се чакало много.Психиатърът каза че навлиза в агресивен период и е много опасна за детето .Сутринта ходих при прокурор - започва процедура - от МВР ще пращат хора да разпитват мен; мъжът ми ; съседи и тогава ще се реши дали ще я настанят.Процедурата е около 20 дни - ние вече спим у нас в заключени стаи - изпитваме невероятен страх.А брат ми дори не иска да ми вдига телефона - не иска даже да чуе какво става с майка ни.Дано съм взела правилното решение - много;много трудно решение. Но и психиатърът ми каза че трябва да избирам м-у лудата ми неизличимо болна майка и живота и здравето на детето ни.
Благодаря ви мили момичета за съветите и подкрепата!

savena, много ти съчувствам   Не знам какво мога да те посъветвам. Сигурно ти е много тежко.... Но мисла, че си взела правилно решение и лекарят е прав относно това между какво трябва да избираш. Колкото и да е тъжно, за майка ти вече не може да се направи нищо, а пред детето ти е всичко. То е най-важното. А и вие не заслужавате това.
Извинявай, че използвам темата ти, но искам да попитам и за моята майка... На 58 г., но изглежда още по-млада. От години е депресирана и много забравя и се обърква... Правени са и ел. шокове, взимала е доста лекарства, има изследвания на скенер, ЯМР /които не показаха нищо/... До скоро имахме надежда, че забравянето се дължи на депресията /а и характерът е такъв - притеснителна, свита и лабилна е, лесно се "шашка" и губи ориентация/. След последните тестове при психолог обаче,  е сигурно, че става въпрас за неврологични изменения /най-вероятно Алцхаймер/. На 9-ти й предстои постъпване в болница, за подробни изследвания. Тогава и аз влизам да раждам и ми е много притеснено. Много се измъчвам за нея - тя си е адекватна, но всичко забравя - кога и какво сме говорили, че ще влиза в болница, онзи ден не намирила входа, в който живея повече от година, постоянно повтаря неща, които вече е казала, а освен това и интелектуалните й способности видимо са намалени - от 3 седмици не мога да я науча да се справя с мобилен тел., при положение, че избирането е с един бутон, ако тръгне да реди примерно миялната ми, това трае поне час т.к. не може да прецени как да подреди нещата оптимално, за всяко нещо пита като малко дете.... Но пък от друа страна се обслужва съвсем сама, поддържа си горе-долу домакинството и не е имала голям фал до сега. Още по-тежко ми е, че с дъщеря ми се разбират много добре и тя много й се радва /всъщност само с детето я виждам истински щастлива - иначе все гледа объркано, виновно, неразбиращо.../. Искам повече да й давам детето, но и се притеснявам... Така ли започва всичко? И колко бързо се развива? При адекватно лечение възможно ли е процесът да се забави или дори да се спре на този етап? Ясно ми е, че лечение няма... Говорят за деменция. При престоят й в болница трябва да се разбере дали става въпрос за съдова деменция или Алцхаймер /или поне така разбрах/

Мила Лекси, благодаря ти за топлите думи!
Майка ми беше на 65 години когато започнаха първите симптоми - страдах че е още млада, а майка ти е къде къде по-млада.
Не искам да те плаша но нещата изглеждат сериозни. При майка ми освен психическото разстройво и склероза има също съмнения за аутцхаймер - но тя много трудно се установява с категоричност, а и двете болести са с преплитащи се симптоми. Майка ми пие 6 вида лекарства - ефекта е нулев. Тъй като и двете болести са нелечими /Рейгън не излекуваха даже/, то целта на лекарствата е да заваби развитието на болеста, но при нас не се получи. Майка в течение на тези 5 години постепенно спря да върши каквато и да е домакинска работа и от две години аз се грижа изцяла за нея - пера я; готвя й; слагам й да яде; вдигам й чинията и я мия; давам й лекарствата - всичко за което се сетиш.
Моят съвет е да я заведеш и на психиатър , защото аз заведох скоро майка ми и психиатъра каза че много ;много късно сме отишли при него.
Казват че трябва на хората с тези болести да им се възлагат неща които да вършат, да са заети - но при мен не се получи - сумати ти техника е разбита; давах и да глади дрехи - изгори не една и две; давах и да мие чинии - мие ги само с вода и аз след нея  - и в един момент почнах само да я моля да не пипа каквото и да е - каквото докосне и го руши
Напълно те разбирам, защото си в много труден момент - чакаш раждане на бебче, но моят съвет е ако има друго място къде да живее ще е по-добре - бебе и възрастен с умствени проблеми под един покрив е много;много тежко
Дано при вас всичко да е наред и ти желая леко раждане и най-здравото и хубаво бебче на земята! Мисли сега само за хубавото събитие което ти предстои!

Мерси, savena
Водя я на психиатър /този е третият при когото тръгваме, другите така и не се ангажираха или ние не бяхме достатъчно настоятелни/, но именно той прецени, че проблемът е по-скоро за невролог. Завбъдеще ще посещава и двамата. Лошото е, че тя съвсем изключва когато е на лекар /от край време мрази болници/ и общо взето аз съм тази, която води диалога. Тя все не се сеща или не знае и не е склонна да споделя или описва как се чувства... Иначе не живеем заедно, но ако нещата се влошат сигурно ще трябва да я взема. Баща ми не иска, а и не може да се грижи за нея. И все й се ядосва /за което го разбирам, но не го оправдавам/... Дано нещата се развиват по-бавно.
Питах психиатъра дали е хубаво да й възлагам задачи /това беше преди тестовете, които показаха наличие и на неврологични изменения/. Той каза, че ако депресята е водещата, то би било добре. Но, ако става въпрос за неврологични изменения, поведението към нея трябва да е щадящо и да не изискваме много от нея. И наистина имам чувството, че тя самата много се затормозява, когато й се възлага елементарна задача и не може или все забравя да я изпълни. Затова и спрях да го правя... От години се опитвах да и намеря някакво хоби, но не става. Забелязвам, че вече почти не гледа телевизия, не чете кнги /рядко вестници/, ежедневието й е сведено само до най-елементарните дейности... А майка ти усещаше ли, че има проблем и това измъчваше ли я /предполагам в момента не го осъзнава/? Моята да, макар че напоследък струвами се вече не го съзнава така ясно.
Пиши как се развиват нещата при теб. Много е тежко когато става въпрос за близък човек и особено за майка Обаче от друга страна животът си тече и семейството, децата си искат своето. А и от това да се тормозиш няма полза /макар че, не зависи от теб/

Савена, стискам ти палци и не се колебай в правотата си. Мисли първо за живите! 
Ако, обаче, не успееш да се справиш, просто я трапосай на брат ти. И моят брат вдигаше ръце, че му беше по-лесно, но преди да взема жената го извиках да я види в какво състояние, след което ги закарахме с колата в апартамента на майка ми и му казах, че АЗ съм дотук. В този момент сякаш му светна някаква лампичка и за да съм честна за известно време пое нещата в свои ръце.

Между другото, виж кога е пълнолуние. Около пълнолуние (особено преди него) побесняват.

Лекси, много ми е мъчно, че попадам на теб в тази тема . И аз съм в кюпа от доста време насам (със Савена сме го обсъждали на лични). За съжаление всичко започва точно така, както си го видяла при майка ти. Имам леля с Алцхаймер в Париж - там, при техните методи на диагностика и лечение леля ми живее дотук 15 години, но вече е напълно неподвижна (тя е от тихите). При майка ми преходният период трая около 3-4 години (тя е доста възрастна + Паркинсон + атрофичен гастрит, т.е. анемия). Майка ми нито в началото, нито сега признава (осъзнава), че има проблем. Преломът настъпи след смъртта на баща ми - за половин година състоянието й се промени на 360 градуса.
Сега не го мисли, каквото е писано да стане, ще стане.
Гледай да измътиш успешно. 

solaris, и аз съжалявам да те "засека в тази тема" .
Но човек трябва да приема нещата, които не може да промени и да продължава нататък. Полза от угризения и съжаления няма /поне упорито се опитвам да се убедя, че е така/.
Милата, така се радва за бебето и си прави устата да го гледа... Хубавото е, че не осъзнава напълно  какво става с нея. Преди години многократно ми е казвала, че най-много я е страх да не я сполети именно това и да се наложи аз да я гледам. А сега не осъзнава, че именно натам отиват нещата... Затова май е най-добре да не се страхуваме и да приемаме нещата, гледайки напред /доколкото можем/.

solaris , отново ти благодаря !
Лекси - майка ми никога не е признавала че има проблем с паметта - дори ако някой познат й казваше че забравя - тя му беше обидена и се чувстваше много засегната.Сега вече каквото и беля да направи се кълне че не е тя и даже не знае какво е станало, а много често обвинява че аз съм я направила.Странното е че тя живее от 9 години при мен и съм имала преди възможност финансово и е била презадоволена - пращала съм я на ескурзии; купуваше си повече от мен дрехи и какво ли още не - множеството пенсионери могат да й завидят.Цялата пенсия + още не малка сума пари от мен месечно са били само за нейни нужди.И въпреки това тя твърди че брат ми е всичко за нея - на моменти ми се струва че ме мрази ....Брат ми който не я поглежда е всичко за нея - това е факт.Та - малко се отклоних - Лекси - не го мисли отсега - всеки случай е индивидуален - не се плаши - надявам се че няма да стигнеш до положението на мойта майка и майката на solaris
Искам и тук да кажа ОГРОМНО БЛАГОДАРЯ на love_sunrise - нямам думи с които да кажа колко ценни съвети ми даде това невероятно момиче на лични; толкова мъдри и успокоителни думи ....

Savena, историята с брата ми е до болка позната. Отдавам го на това, че ТЕ живеят в някакъв техен си свят, ядосват се и отричат всичко очевидно и реално, а идеализират това, до което не могат да се докоснат. Аз теглих мислено една голяма "майната му"! Правя това, което трябва и ще съм чиста пред съвестта си. Ако има отвъдно майка ти ще оцени твоите усилия.

Офф - този месец пълнолуние е на 30 юни.

Няколко пъти започвах да пиша и спирах. Трудно е да вместиш чувствата си в пост. А да върнеш спомените, които се мъчиш да забравиш е още по-трудно. Съзнавам, че не мога да променя миналото, но за да го преодолея, първо трябва да го приема.

Тъй като savena ме извади от ъгълчето, в което се бях скрила, ще споделя накратко моята история.
Вуйчо ми е шизофреник. Той е на 46г., болестта се е отключила преди повече от 20 години, когато е починал баща му. Баба години наред отказваше да го настани в дом, въпреки, че не можеше да се справя с него от години.
Преди 7г. майка се премести при баба, която беше болна от рак и се нуждаеше от грижи. Тогава вуйчо беше приключил поредното лечение в психодиспансер и се беше прибрал у дома. Много скоро той спрял лекарствата и болестта се върнала с пълна сила - агресия, нечистоплътност, рушене на покъщнина. Майка ми не сподели с никого за това. Така мъката по умиращата и майка и безпокойството от неадекватните постъпки на вуйчо, причиниха тежък мозъчен инсулт на майка ми.
Приеха я в болница. Вуйчо го приеха обратно в психодиспансер, баба почина след броени дни.
Заведохме дело за поставяне под пълно запрещение на вуйчо. След ходене по мъките, съда постанови в наша полза. Започна нова борба, за да го настаним в постоянен дом. От години чакаме ред за място в дом. До тогава, два психодиспансера си прехвърлят вуйчо ми - 3 месеца в единия, 3 месеца в другия.
След като майка излезе от безсъзнание, стана ясно, че инсулта е нанесъл необратими поражения на мозъка - тя беше изгубила разсъдъка си.
Прибрахме си я у дома. Не ни познаваше, не знаеше къде се намира, погледът и беше втренчен и празен, страдаше от параноя - мислеше, че някой я следи. В моментните проблясъци търсеше брат си и майка си, тогава сякаш съзнаваше какво става и плачеше.
Денонощно имаше някой при нея - редувахме се.
Последваха серия от микро инсулти. Три години след първия инсулт и една година на легло, майка ми почина.
 
Трудно е да обясниш чувствата си. Хората не си дават сметка, че не само болният се нуждае от помощ и грижи. Близките на хора с психично заболяване също се нуждаят от помощ. Никой не е подготвен, за да се справи с реалността!
Да, когато загубиш близък болката е огромна. С времето я преживяваш и продължаваш напред.
Другояче стоят нещата, когато загубиш близък, а не можеш да се отдадеш на болката. Съзнанието на човека е неговата същност. Когато то си отиде безвъзвратно, за близките настъпва агония. Да гледаш човека, когото обичаш с цялото си сърце, същевременно да съзнаваш, че това не е той, а само сянката му, да знаеш, че той никога няма да се върне....безкрайна е мъката. Тя продължава ден след ден, година след година. Обичаният човек си е отишъл, а ние дори не можем да го оплачем, защото тялом е все още с нас.
Никой не е подготвен за това.
Понякога, в стремежа си да ни утешат и подкрепят, близките ни не ни оставят да изживеем мъката. "Бъди силна, не плачи! Всичко е наред, ще се оправиш!" Така ние заключваме болката все по-дълбоко. Вместо да крещим "Нищо не е наред!", ние щадим близките си. Те са спокойни, мислят,че ние се справяме с чувствата си, а не е така. Всичко, което не е изплакано, се загнездва в душите ни и тежи. Пречи ни да живеем нормално. В един момент то се обръща срещу нас - насъбралата се мъка се насочва навън, към най-близкия до нас човек. А той не може да разбере гнева ни. Гняв, породен от чувство за вина, от безсилие, от непреживяна загуба.

После настъпва периода на страха - " Ами, ако болестта е генетично обусловена? Ако аз се разболея? Ако генът се носи през поколение? Дали децата ми ще боледуват?". Натрапчивите мисли нямат край. Близките ни може дори не подозират за тях, но те ни мъчат ден и нощ.
Понякога се оприличаваме с болния човек. Търсим прилики - " Ето, все повече заприличвам на майка си, дали няма да стана като нея?!" - винаги можем да намерим прилики, те не ни дават мира.
Самообвиненията са неизменна част от ежедневието ни - "Ако бях обърнала внимание на време....ако бяхме потърсили по-рано помощ....".
Всеки, попаднал в този ад, трябва да намери начин да се справи с хаоса от чувства. Никак не е лесно, понякога минават години, докато се изправиш. Трудно е да приемеш собственото си безсилие.

Не се поддавайте на самообвинения! Вие правите и сте направили това, което е по силите ви!
Говорете с близките си! Дайте воля на чувствата си – плачете, викайте, крещете. Не оставяйте болката да заседне дълбоко в душата ви. Понякога една прегръдка не стига, по-добре е да ви оставят сами с мъката. Има време да сме силни, понякога просто трябва да прегърнем болката. Само така можем да продължим напред.
Дано всяка от вас открие свой собствен начин за справяне с болката. Аз самата все още приемам случилото се. От скоро започнах да говоря за това. Бъдете здрави и силни! Кошмарът все някога свършва! Виртуална прегръдка на всички!

savena,
Благодаря ти за милите думи! Пътят е начертан, само го следвайте! Прегръщам те!