Въпросът ми е към мъжете израснали без баща дали това ги е комплексирало понякакъв начин, дали смятат, че са били в неравностойно положение спрямо връстниците си, дали и м е повлияло на психиката. Благодаря ако някой ми отговори (особено ако ме утеши и ми каже, че не е толкоз страшно за момчето ако само една любяща майка го гледа сама, вместо наоколо да се навърта незаинтересован и необичащ детето си баща).
- Публикувана: 2 авг. 2007, 16:36 ч.
- Последно мнение: 20 септ. 2007, 09:37 ч.
Има ли тук мъже отгледани само от майките си
Здравей. Казвам се Мартин и съм на 20 години.
В повечето време съм бил с майка ми, само че баща ми не е незаинтересован ами просто в 90% от времето е в чужбина където работи. Имам комплекси и се усещам, но те по-скоро са изразени в неувереност към моите лични способности, но това не е породено от фактът, че баща ми го виждам веднъж в годината за месец.
Не пиша това само за да се почувстваш по-добре, а защото е така. НЕ Е толкова страшно за едно момче да го гледа само любяща майка. Виж, ако беше момиче според мен щеше да е друго.
Просто не трябва от любяща майка да се превръщаш в орлица и да задушаваш детето. Не му режи крилцата, не му позволявай всичко разбира се, но го окуражавай в нещата, които прави. Накарай го да разбира и осъзнава, че той е пълноценен и способен на всичко стига да има нужното желание. Бъди зад него, но бъди готова един ден той да иска да поеме по своят път. Възпитай го като добър човек, а не както би ти било изгодно на теб. Не искай от него да ти стане "жива социална осигуровка". Разбира се, че ще ти помага всячески с напредване на годините, но просто това не е начинът. Вероятността да не помага е минимална, но просто не трябва да искаш всичкото внимание да е обърнато към теб.
Приготви си солидно количество нерви и бъди готова на всякакви "изненади" и добри и лоши от негова страна и от външни фактори.
Повечето работи, които написах са ми от личен опит и неща, които и до сега моята майка се опитва да ми прилага, но до там си докара нещата, че по-скоро да ме отблъсне обратимо от нея ... звуча грубо и го знам, но много хора не могат да разберат това, което е правила през годините. Благодарен съм и за грижите, които ми е дала, за пропилените години и нерви по мен като сама жена, но не може аз вечно да съм до нея, искам личен живот, но тя не може да приеме, че синът и иска да се махне от нея...
В повечето време съм бил с майка ми, само че баща ми не е незаинтересован ами просто в 90% от времето е в чужбина където работи. Имам комплекси и се усещам, но те по-скоро са изразени в неувереност към моите лични способности, но това не е породено от фактът, че баща ми го виждам веднъж в годината за месец.
Не пиша това само за да се почувстваш по-добре, а защото е така. НЕ Е толкова страшно за едно момче да го гледа само любяща майка. Виж, ако беше момиче според мен щеше да е друго.
Просто не трябва от любяща майка да се превръщаш в орлица и да задушаваш детето. Не му режи крилцата, не му позволявай всичко разбира се, но го окуражавай в нещата, които прави. Накарай го да разбира и осъзнава, че той е пълноценен и способен на всичко стига да има нужното желание. Бъди зад него, но бъди готова един ден той да иска да поеме по своят път. Възпитай го като добър човек, а не както би ти било изгодно на теб. Не искай от него да ти стане "жива социална осигуровка". Разбира се, че ще ти помага всячески с напредване на годините, но просто това не е начинът. Вероятността да не помага е минимална, но просто не трябва да искаш всичкото внимание да е обърнато към теб.
Приготви си солидно количество нерви и бъди готова на всякакви "изненади" и добри и лоши от негова страна и от външни фактори.
Повечето работи, които написах са ми от личен опит и неща, които и до сега моята майка се опитва да ми прилага, но до там си докара нещата, че по-скоро да ме отблъсне обратимо от нея ... звуча грубо и го знам, но много хора не могат да разберат това, което е правила през годините. Благодарен съм и за грижите, които ми е дала, за пропилените години и нерви по мен като сама жена, но не може аз вечно да съм до нея, искам личен живот, но тя не може да приеме, че синът и иска да се махне от нея...
здравей, мартине
разбрах посланието ти. със сигурност искам да съм майка, която дава самочуствие, показва, че детето може само да се справя за да придобие необходимата увереност. най-важното за мен е той да израсне щастлив и да поеме по собствения си път. в никакъв случай не желая да е залепен за мен, да ми спасява старините от самота, да го лишавам от собствен живот, да изисквам прекомерно внимание. нито пък искам да му вменявам чуство за вина, ако не може да е вечно до мен. ясно е, че един ден ще отлети от гнездото. опитвам се още от сега да си повтарям, че той не ми принадлежи, въпреки че е част от плътта ми, че той е отделна личност и един ден пътищата ни ще се разделят. нямам намерение да посвещавам живота си на детето-това е жестоко както спрямо него, така и спрямо мен. целта ми ще е да му дам всичката любов която имам, да му вдъхна куража че може във всичко да се оправя сам и да го възпитам като добър и толерантен към другите човек. мисля си, че единствено истински силните и добри хора могат да бъдат напълно щастливи и доволни от живота и от себе си.
благодаря за съветите. зад тях прозира една добра душа и един разсъждаващ човек, самоанализиращ се. това е характерно за чувствителните хора. за жалост те по-трудно понасят ударите на съдбата, в сравнение с дебелокожите, но пъкчовек не може при желание да променя тези неща.
пишеш, че искаш личен живот, че се чустваш отблъснат от майка си. може би тя е прекалено властна и обсебваща и се е опитала да задуши личността ти, така ли е? мисля че щом осъзнаваш нещата можеш да се пребориш с тези проблеми и да се отделиш от нея, колкото и да е болезнено и за двамата. ще се радвам ако ми пишеш.
разбрах посланието ти. със сигурност искам да съм майка, която дава самочуствие, показва, че детето може само да се справя за да придобие необходимата увереност. най-важното за мен е той да израсне щастлив и да поеме по собствения си път. в никакъв случай не желая да е залепен за мен, да ми спасява старините от самота, да го лишавам от собствен живот, да изисквам прекомерно внимание. нито пък искам да му вменявам чуство за вина, ако не може да е вечно до мен. ясно е, че един ден ще отлети от гнездото. опитвам се още от сега да си повтарям, че той не ми принадлежи, въпреки че е част от плътта ми, че той е отделна личност и един ден пътищата ни ще се разделят. нямам намерение да посвещавам живота си на детето-това е жестоко както спрямо него, така и спрямо мен. целта ми ще е да му дам всичката любов която имам, да му вдъхна куража че може във всичко да се оправя сам и да го възпитам като добър и толерантен към другите човек. мисля си, че единствено истински силните и добри хора могат да бъдат напълно щастливи и доволни от живота и от себе си.
благодаря за съветите. зад тях прозира една добра душа и един разсъждаващ човек, самоанализиращ се. това е характерно за чувствителните хора. за жалост те по-трудно понасят ударите на съдбата, в сравнение с дебелокожите, но пъкчовек не може при желание да променя тези неща.
пишеш, че искаш личен живот, че се чустваш отблъснат от майка си. може би тя е прекалено властна и обсебваща и се е опитала да задуши личността ти, така ли е? мисля че щом осъзнаваш нещата можеш да се пребориш с тези проблеми и да се отделиш от нея, колкото и да е болезнено и за двамата. ще се радвам ако ми пишеш.
благодаря за съветите. зад тях прозира една добра душа и един разсъждаващ човек, самоанализиращ се. това е характерно за чувствителните хора. за жалост те по-трудно понасят ударите на съдбата, в сравнение с дебелокожите, но пъкчовек не може при желание да променя тези неща.
пишеш, че искаш личен живот, че се чустваш отблъснат от майка си. може би тя е прекалено властна и обсебваща и се е опитала да задуши личността ти, така ли е? мисля че щом осъзнаваш нещата можеш да се пребориш с тези проблеми и да се отделиш от нея, колкото и да е болезнено и за двамата. ще се радвам ако ми пишеш.
пишеш, че искаш личен живот, че се чустваш отблъснат от майка си. може би тя е прекалено властна и обсебваща и се е опитала да задуши личността ти, така ли е? мисля че щом осъзнаваш нещата можеш да се пребориш с тези проблеми и да се отделиш от нея, колкото и да е болезнено и за двамата. ще се радвам ако ми пишеш.
За 2 месеца приятелите ми не можеха да ме познаят
Не съжелявам, даже съм доволен, но твърде излизам от темата.Да, писах че искам личен живот, но не в смисъл, че се чувствам отблъснат от майка ми, точно обратното. Прекалено близко иска да съм до нея. Постоянните глупости - и ти ще станеш баща и ти ще се притесняваш като мен и т.н. Няколко пъти и казах, че децата не повтарят грешките на родителите си и тя един вид ми се изсмя макар и да не го показа външно. Според мен достатъчно добре мога да разбера насоката в която си мисли моят събеседник, защото в 95% от случаите, в които разговарям гледам в очите. Хората са го казали - "Очите са прозорецът към душата на човека." така си е.
Раздялата ще е болезнена само за едната страна между мен и майка ми. Това ще е тя.
В момента изчаквам баща ми да се прибере от чужбина за да проведем с него един дълъг разговор, за всичко което се е случвало, което се случва и което ще се случи. Та след този разговор ще бъде може би малко кофти момент. Ще изпаднем в ситуация - или си с мен или срещу мен, от което най-много се притеснявам. Не искам да изпадам в подробности защо.
Знам, че звуча много грубо, безотговорно или като "нехранимайко", но аз и на майка ми съм го казал - Каквото си го направиш.
Аз съм на 20 години, заради нейно мърморене 3 пъти ми е причернявало от нерви пред очите и в момента като се изнервя много се разтрепервам от нерви, доста често получавам сърцебиене, пусът ми е стигал 160 удара в минута, в ситуация която не натоварва по никакъв начин - приказвам си с приятелката ми у тях и гледаме телевизия, това нормално ли е за моята възраст?
Преди 2 години бях 115 килограма, за 2 месеца с фитнес успях да сваля 20 (реални) кг. и да добия добра форма на тялото ми и да се харесвам, след това за 6 месеца свалих 10 кг от нерви, това нормално ли е ? Преди 2-3 седмици майка ми влезе да си лекува депресията в някакво психо отделение и от тогава до сега съм качил 5 кг (80кг), това случайно ли е? Не мисля.
И все пак майка ми като ме пита- "Аз ядосвам ли те?" Моят отговор е - "Не.". Просто не ми се слушат обяснения аз колко съм се променил и т.н.
Първите конфлики вече започват да се пораждат от страна на леля ми (сестрата на майка ми), но това изобщо не ме впечатлява. Не може години на ред поне 8 пъти на седмица да ми се плаче насреща и на мен да не ми писне, изключвам моментите с монотонно говорене, мърморене и т.н. и т.н., които са пилили нервите ми в последствие и на странични хора.
Много хора ме гледат ужасени като кажа " Майка ми не може да ме трогне като ми реве насреща", това си е така, без значение дали изглежда отстрани добре или не. От години насам само веднъж ми стана жал докато плачеше и то беше, защото наистина много я болеше зъб в неделя вечерта.
Може отговорът ми да изглежда несвързан и т.н., но аз изписвам грешките на майка ми за да може evitaperoni да прочете чужди грешки и съответни реакции, за да си има едно на ум.
Надявам се нещо от този дълъг пост да е полезно. Ако има още с нещо да помогна - няма проблем. Дано не съм бил (много) отекчителен.
Asterixvt@
Пич, наистина, на 20 години вече отдавна трябва да ти е през хуя какво мрънка майка ти.
Не ме разбирай погрешно обаче - нямам пред вид да не я обичаш или да не се интересуваш от нея. Просто момчетата, отгледани предимно от майките си като че ли не преминават правилно през ранния пубертет фазата на отричане и отхвърляне на авторитета на майката. Точно тогава е моментът, в който при нормално развитие на психиката трябва да се скъса силната емоционална връзка на сина с майката (и той да започне да гледа на баща си като на ролеви модел).
Аз също съм отгледан от майка ми и в началото ми беше трудно и добре, че на 14 отидох в друг град да уча, та нещата си дойдоха на мястото. Вече си достатъчно голям, за да се оправяш сам - повярвай, колкото по-бързо отидеш да живееш някъде другаде и да се издържаш сам, толкова по-добре ще се почувстваш. Тогава вече ще може да се отнасяш "мърморенето" на майка си като към мрънкането на малко дете: да я целуваш по челото и да й подаряваш цветя за да я усмихнеш, но да не си го слагаш на сърцето
Пич, наистина, на 20 години вече отдавна трябва да ти е през хуя какво мрънка майка ти.
Не ме разбирай погрешно обаче - нямам пред вид да не я обичаш или да не се интересуваш от нея. Просто момчетата, отгледани предимно от майките си като че ли не преминават правилно през ранния пубертет фазата на отричане и отхвърляне на авторитета на майката. Точно тогава е моментът, в който при нормално развитие на психиката трябва да се скъса силната емоционална връзка на сина с майката (и той да започне да гледа на баща си като на ролеви модел).
Аз също съм отгледан от майка ми и в началото ми беше трудно и добре, че на 14 отидох в друг град да уча, та нещата си дойдоха на мястото. Вече си достатъчно голям, за да се оправяш сам - повярвай, колкото по-бързо отидеш да живееш някъде другаде и да се издържаш сам, толкова по-добре ще се почувстваш. Тогава вече ще може да се отнасяш "мърморенето" на майка си като към мрънкането на малко дете: да я целуваш по челото и да й подаряваш цветя за да я усмихнеш, но да не си го слагаш на сърцето
Здр.
аз израснах без баща.Бях на 7 когато нашите се разведоха.Баща ми никога не се опита да осъществи някакъв контакт с мен,макар че никой не му е пречил.
Отгледа ме майка ми с помощ от нейната майка и баща и.Другите ми баба и дядо се интересуваха от сестра ми,но не и от мен.Това е така защото тя е кръстена на тях,а аз не.
Не мога да кажа,че баща ми не мие липсвал през годините,но не самият той,а мъжкото му присъствие и възможността да споделям някой неща с мъж.
Заради характера на майка ми се наложи да порасна доста бързо и да взема живота си в свой ръце.Смятам,че се справих макар и на моменти да се усещам че нямам достатъчно самоувереност.макар,че сега имам двама възрастни мъже на който мога да се опра ( човека до майка ми и моят тъст).
Скоро ще имам и един малък човек който ще ми вика "тате" дума която не можах да изрека много години.Знам само,че ще се постарая да бъда винаги до него и никога да не нараня жена ми така както баща ми нарани майка ми.
аз израснах без баща.Бях на 7 когато нашите се разведоха.Баща ми никога не се опита да осъществи някакъв контакт с мен,макар че никой не му е пречил.
Отгледа ме майка ми с помощ от нейната майка и баща и.Другите ми баба и дядо се интересуваха от сестра ми,но не и от мен.Това е така защото тя е кръстена на тях,а аз не.
Не мога да кажа,че баща ми не мие липсвал през годините,но не самият той,а мъжкото му присъствие и възможността да споделям някой неща с мъж.
Заради характера на майка ми се наложи да порасна доста бързо и да взема живота си в свой ръце.Смятам,че се справих макар и на моменти да се усещам че нямам достатъчно самоувереност.макар,че сега имам двама възрастни мъже на който мога да се опра ( човека до майка ми и моят тъст).
Скоро ще имам и един малък човек който ще ми вика "тате" дума която не можах да изрека много години.Знам само,че ще се постарая да бъда винаги до него и никога да не нараня жена ми така както баща ми нарани майка ми.
Мъжа ми е бил на 2г когато родителите му са се развели и той е останал при майка си.Дядо му е заместил бащата в семейството,но поради обясними причини не е могъл да прави с него куп нещо.Като ,например,да плуват заедно,да ритат топка и въпреки това го е научил на много мъжки неща.Мъжа ми сега компенсирва със сина всичко онова,което не е успял да прави с баща си. 
Vklu4vam se v temata,zastoto mnogo sam 4ela po vaprosa za vzaimootno6eniata na mom4eto s bastata.Preobladavastoto stanoviste v literaturata e ,4e ako niama vazmojnost za kontact s biologi4nia basta e izklu4itelno vajno deteto da ima majki rolevi modeli-diado,4i4o,maj u4itel ili trenior,semeen priatel,s koito da ima blizki otno6enia.Mnogo hubava kniga e ''Raising boys'' ot Steve Bidulph/mislia 4e ve4e e prevedena na balgarski/
Бащата на съпруга ми е починал, коагто той е бил на 16.
Запознах се с него на 19. Той вече беше мъж. Държеше се като глава на семейство, с отговорности и задължения. Бях много впечатлена.
Явно обстоятелствата са изискали от него да се превърне в отговорен и достоен човек, малко по-бързо от връстниците си.
Да, той не е израстнал без баща, баща му вероятно му е дал основата, за което съм му безкрайно благодарна.
Мир на душата му!
Запознах се с него на 19. Той вече беше мъж. Държеше се като глава на семейство, с отговорности и задължения. Бях много впечатлена.
Явно обстоятелствата са изискали от него да се превърне в отговорен и достоен човек, малко по-бързо от връстниците си.
Да, той не е израстнал без баща, баща му вероятно му е дал основата, за което съм му безкрайно благодарна.
Мир на душата му!
Бащата на съпруга ми е починал, коагто той е бил на 16.
Запознах се с него на 19. Той вече беше мъж. Държеше се като глава на семейство, с отговорности и задължения. Бях много впечатлена.
Явно обстоятелствата са изискали от него да се превърне в отговорен и достоен човек, малко по-бързо от връстниците си.
Да, той не е израстнал без баща, баща му вероятно му е дал основата, за което съм му безкрайно благодарна.
Мир на душата му!
Запознах се с него на 19. Той вече беше мъж. Държеше се като глава на семейство, с отговорности и задължения. Бях много впечатлена.
Явно обстоятелствата са изискали от него да се превърне в отговорен и достоен човек, малко по-бързо от връстниците си.
Да, той не е израстнал без баща, баща му вероятно му е дал основата, за което съм му безкрайно благодарна.
Мир на душата му!
И при нас нещата стоят горе-долу така, но мъжът ми е бил на 12 години. Въпреки това липсата на баща го е направил по-скоро отговорен, отколкото слаб. Той си има вече семейство и е щастлив, но майка му , която буквално е жертвала живота си, за да бъде щастлив синът й, в момента съвсем не е добре с психиката. Вероятно е таила в себе си всичко, което и се е случвало през годините.Не е е имала подкрепа от никъде, никога не се е сближила с друг мъж, защото не е можела да си представи, че чужд човек ще брои залъците на сина й...Мисълта ми е, Астерикс, че майка ти като реве, в някаква степен съхранява себе си...Моето мнение е,че ти наистина трябва да започнеш самостоятелния си живот, но не съди майка си и й бъди подкрепа винаги!
Евитаперони, ти ще бъдеш страхотна майка, поне така ми звучат думите ти, но наистина трябва да намериш начин да направиш живота щастлив и за себе си!
Не знам дали усещанията ми за самотните майки са съвсем правилни, но това е моето мнение!
Препоръчани теми