Да изгубиш себе си

  • 3 185
  • 15
  •   1
Отговори
  • Мнения: 176
Не зная дали вече някой е писал по темата, но импулсивно реших да напиша онова, което нося в себе си и до което съм стигнала по въпроса за появата на децата.

Всичко, което ще прочетете, се отнася само и единствено до момичета и въобще семейства, които от по-дълго или по-кратко време желаят целенасочено да имат бебе и нямат доказана здравословна (физическа) причина да не се е появило такова.  Нашият случай беше такъв.

Няколко са нещата, в които се убедих през петте години на опити да направим бебе.  Продължавам да се убеждавам в тях постоянно.

Иска ми се да споделя не за болката от изгарящото желание, надежда и непоносимо разочарование месец след месец след месец, от мензис до мензис, а за другата болка.  По-лошата.  Онази, която идва от мъчителното осъзнаване, че не ти харесва всичко това, че губиш способността да се радваш на важните неща в живота, на това, че си млада, че те вълнуват мъжете, че морето може да е само удоволствие, а не поредната смяна на обстановката, която може би ще те накара да заченеш.  Говоря за конфликта дълбоко в мен самата, ужасът, че губя себе си, че не се харесвам такава, че безвъзвратно съм се отдалечила от онова си аз, което съм харесвала и с което съм се чувствала добре.  Говоря за мъчителното осъзнаване, че има сянка в отношенията с мъжа, който е до теб, че нещата н са както преди и че не искаш да е така.   


1.   Една жена сама определя докъде може да стигне за дете.  Прави го в повечето случаи несъзнателно (или подсъзнателно, кой както предпочита).  Ако решите да имате дете след петото инвитро, ще го имате след петото, ако дотогава не сте се разорили и не сте продали всички имоти.  Имам позната, която забременя на десетото.  Просто била решила, че повече опити няма да прави.  Много жени, които са от съвестния и сериозния тип – към тях имам склонност  да се причислявам – правят грешката да ходят прекалено много по лекари и да се отдават прекалено на различни ненужни диагностики, в това число прекалено инвазивни.  Например лапароскопия без достатъчно строго медицински назначения, а с мотивацията „ми я да видим какво става там вътре.”  Обикновено лекарите, като не открият медицински проблем с нормални и разумни прегледи и изследвания, вместо да признаят, че „стерилитетът” е много често на психично-емоционална основа, се държат като питбули и не отпускат захапката.  Компетентно препоръчват безвредно дупчене на корема и тур с камери из вашите полови органи, просто за да разгледат хавата и, не на последно място, да ви вземат някой и друга стотачка.  На мен лично са ми предлагали 3 пъти лапароскопия, щото бяхме направили всички възможни тестове (хормонални, проходимост на тръби с контрастна материя, тест за пенетрация, няколко теста за антитела, толкова специфични, че не нормален човек не може да ги произнесе, например „антиовариални антитела”).  Всеки път отклонявах любезната покана.  Доводът ми беше прост.  Ако лапароскопията покаже, че нормално забременяване е малко вероятно, се пристъпва към инвитро така и така.  Защо е необходимо да се прави тази операция само и изцяло с диагностична цел?!  На краткия ми въпрос какви са ми трайните ползи от лапароскопия, неизменно и уклончиво ми се отговаряше: „Ами ще си знаете дали нещо ви има.”
 Та думата ми е, че ако сте решили да си направите лапароскопия и тогава да забременеете – действайте.  Може и да стане.  След една напълно ненужна и дори противопоказна хормонална стимулация, която имаше много тежки ефекти върху тялото и психиката ми и на която ме подложи една лекарка от МА, преосмислих всичко.  Оттогава подлагам на съмнение всяко предложение на лекари, срещу което ми се съпротивляваше интуицията, дори направихме инвитро почти без хормонална стимулация (бях чувала за един реален опит при един единствен лекар, който се нави и при мен да направи същото).
При нас стана след първото инвитро.  Щото си бях казала, че ще направя максимум 2 опита.  Не само заради финансовата страна, а и заради хормоналното издевателство над тялото, пробиването на какво ли не с разни дълги тънки шишове, упойки и психическия стрес.  Между първия и втория опит вече бях бременна, спонтанно.  След първия опит – очевидно неуспешен - докторът ме навиваше да пия 3 месеца Регулон, за да подпомогнем втория опит.  На възражението ми, че не искам, защото бих могла да забременея междувременно, той само махна с ръка от досада заради глупостта и наивността ми и пълното невежество, в което тъна по отношение на чудесата на традиционната медицина.  Пък аз простата, реших да оставя нещата на природата. 

Защо го правим това жените?  Само и единствено заради оправданието пред себе си и другите.  Пред себе си, когато се чувстваме несигурни някъде, когато се самобичуваме, че ние сме виновни за липсата на две чертички, когато не сме доволни от работата си, или от собствените си чувства към мъжа до себе си.  Оправданието за пред другите идва от страха, че ще ни обвинят, че не сме направили всичко възможно, че сме егоистки, че мислим за себе си, че едно забременяване и майчинството въобще изисква жертви.  През последните хилядолетия обществото много успешно е насадило убеждението, че ако няма бебе, виновна е жената.  Всички живеем като продукти на това общество и, уви, носим тези парадигми.
2.  Второто нещо е, че бебето идва, когато майката е готова.  Ако човек има някаква съпротива дълбоко в себе си срещу дете, особено при по-емоционални натури, много вероятно е и да се позабави забременяването.  Отново говоря за дълбоко подсъзнателна съпротива.  Иначе е ясно, че всички тук ще възкликнат като ощипани: „Ама разбира се, че съм готова за бебе!  Толкова искам!”   Аз, когато започнах да зрея, си задавах въпроса защо искам дете.  Понякога неистовото желание се дължи на съревнование – колежката вече има три, еди кой си – две и т.н.  Или поради неудовлетворение от работата.   Или по друга причина.  Когато узрее главата на майката, се получава.  Уви много малко лекари отдават дължимото на психологическия и емоционалния фактор, или, с други думи, факторът „Божа работа.”.  С благодарност споменавам някои лекари, които с една дума успяваха да ми вдъхнат надежда и спокойствие.

Чувството за вина и непълноценност и чувството, че няма време са най-страшните фактори, които ни карат да се чувстваме нещастни от забавянето на забременяването.

Няма да давам съвети, а ще кажа, какво според мен може да помогне..

1.   Навременните стандартни и разумни тестове – за овулация, хормони, пенетрационен тест евентуално и т.н.  Задължително солидарност от страна на мъжа – спермограми, преглед при андролог (много внимателно с андролозите – в БГ се броят на пръстите на едната ръка, а добрите сред тях са доста по-малко).
2.   Сексът трябва да е удоволствие.  Дори и по време на предполагаемата или същинската овулация.  Иначе няма смисъл.
3.   Обичайните занимания срещу депресии – с постоянство и воля:  по-здравословно хранене, спорт, безобиден флирт (интересът към другия пол е знак, че хормоните са ви както иска майката природа), редовно фризьор и козметик, модни дрехи.
4.   Отключване.  Харесвате си някоя жена, която е бременна или е с дете/деца и си пожелавате и вие да сте като нея.  Щом е станало при нея, ще стане и при друг.  Най-вредното е овчето падане духом при вида на бременни/бебета – от типа „Ето, те имат, а аз не.  Не ми е писано.” И прочие простотии.  Дразнителят трябва да се превърне в стимулиращ фактор.  Мъченичеството и самобичуването не са добър избор.
5.   Подкрепа от страна на мъжа.  Както знаем, мъжете са като децата и животните - не чуват обясненията, а четат израженията и усещат какво се крие зад поведението, дори и да не го съзнават.  Ако имат до себе си една тръшкаща се депресирана маниачка, обсебена от мисълта за бебе, в най-добрия случай нещо у тях се убива.  И то не нещо, полезно за вас, като например досаден навик, създаден от свекървата.  А любовта му към вас, желанието да бъде до вас и с вас, желанието да се прибира у дома.  Той също си спомня каква сте били по-рано във връзката ви и сигурно желае пак да сте такава.  За секса по задължение дори не говоря.  Ако мъжът усети, че жена му иска дете, но в същото време не губи себе си и прави усилия да продължава да е нормална, той подсъзнателно й дава незаменима подкрепа.  (Обяснението е отново просто – мъжете, като децата, изпадат в първичен ужас ако жената, или майката, е болна или безсилна – тогава кой ще се грижи за тях?!  Обратното – ако усещат, че нещата са под вашия контрол, те са спокойни и всичко е хармонично).  Балансът е фин.  Желанието за бебе трябва да е точно дозирано, за да се отдаде дължимото на еволюцията и да го кефи, че умирате от желание да продължите рода именно с него (независимо дали той ще стане биологичен баща или осиновител). 
6.   Вярата в собственото тяло и в силата на природата.

   

Последна редакция: пн, 27 авг 2007, 16:52 от Rookie

# 1
  • до морето
  • Мнения: 494
Благодаря за историята ти! Hug Бавно но славно достигам до подбни изводи за живота си и този на съпругът ми и разбира се общията ни семеен. Аз също изгубих себе си, радвам се, че сега бавно се откривам отново! Реших да не отлагам жвота си до появата на така мечтаното малко човече, защото знам, че то ще се появи, а когато това стане искам да съм забавна, красива, успял и до мен да бъде прекрасният ми съпруг.

# 2
  • Мнения: 2 423
"Изгубени"   го дават по телевизора . Те наистина не знаят къде се намират а ние знаем. Simple Smile
Това което си написала е ясно, болката я има в тази непосилна борба за нас сега и за други на които не пожелавам след време.
НО УВИ ИМА Я не разбирам въпроса ти или каква е причината за тази тема? Thinking
Всички ние преминаваме през ада макар и да не искаме................ Sad
Аз не съм се изгубила а следвам мечтата си. А дали съм узряла както казваш ти  ее това Господ ще реши.

# 3
  • София
  • Мнения: 3 123
ами според мен момичето не е задало въпрос,а просто иска да ни каже да не загубваме себе си ,докато се борим за мечтата си.

# 4
  • Мнения: 4 298
Аз също не разбрах мотива за написване на темата.
Първото, което ми направи впечатление, може би греша - е, че човек избира. Уви в тази борба, малко избори можем да направим, кой от кой по-труден. Да не говорим, че никой не се бори със стерилитета по желание.
А по повод лапароскопията мога да ти кажа, че може да се открие примерно ендометриоза, която не се е афиширала по друг начин. И единствено така може да се диагностицира.
Звучи ми някак нравоучително и втълпяващо вина.
Предполагам, не това е била целта на постинга.

# 5
  • Мнения: 939
Първо ми направи впечатление, че авторката се обръща към тези, при които няма изяснена причина за стерилитет. Аз не съм от тях, но си позволих кротко да изчета всички изписани редове...
Ами аз не съм съгласна с нещата така, както са представени. Никога не съм искала дете, но съпругът ми иска и правя всичко, за да имаме. Но причината да не искам е различна - няма да я обяснявам сега. Това не ми пречи напоследък като видя бременна да ме хваща яд, че аз не съм, но едновременно с това като видя новородено да примирам от кеф над него. Не ми пречи и да се ядосвам като ми дойде, поради простата причина, че следват външни намеси и насилствени процедури върху мен. Както и да е. Причините да искам и да не искам дете са прекалено много и никога няма да се получи така, че да няма нито едно "не". Вески сам решава за себе си какво прави и защо.
А че цялата статия звучи като написана за някой вестник или за час по репродуктивно здраве... няма да споря.

# 6
  • Мнения: 176

А че цялата статия звучи като написана за някой вестник или за час по репродуктивно здраве... няма да споря.

Да, за съжаление.  Наистина звучи като статия от Козмо в стил популярна психология.   Мислех дори предварително да се извиня за това звучене, и мен не ме кефи особено. Просто в друг стил не успях да си напиша мнението, заради желанието ми да предам накратко и що годе подредено неща, които са много емоционални.  И то за половин час. 

# 7
  • Мнения: 2 423
  Наистина звучи като статия от Козмо в стил популярна психология.  

Да Mr. Green Grinning

# 8
  • Мнения: 141
Единственото, което не мога да подложа на съмнение е "хормоналното издевателство над тялото".
Чак ми е дотегнало вече... Sad

# 9
  • Мнения: 4 589
rookie, има много истина в това, което си написала. Искала си, почуствала си, написала си го. Хареса ми!!!
Много си права, че ние се губим по време на процеса, че забравяме от къде сме и за какво живеем. Ние също имаме проблем, бебето не идва, около мен всички са бременни, някои с 2 бебе, но това не ме кара да се чувствам виновна, че аз не мога и че съм по-различна.
Знам, че и при нас ще стане. Дълбоко вярвам, че жената трябва да е готова и да го иска, явно е природа и тя си казва думата.
Също съм съгласна, че това не трябва да е фикс идея, да ставаме и лягаме с нея. В крайна сметка, всеки си има своята съдба и трябва да я приеме. Не ние избираме какви да бъдем.
Тази сутрин си мислих, свят съм видяла, апартамент имаме, кола нова имаме, живи и здрави родители, истински и верни приятели, а какво, само най-прекрасното нещо на света нямаме - бебе. НО съм сигурна, че и това ще стане, за всичко си има ред.

Момичета, бъдете позитивни, усмихвайте се повече, носете си новите дрехи и горе главата!!!
И при нас слънцето ще изгрее скоро.

Късмет момичета!

# 10
  • Мнения: 176
А поводът всъщност да пусна това беше, че една моя много близка приятелка е бременна.  Като разбрах, ми се върна всичко, което преживявах аз през годините, всички вътрешни конфликти и мъки, периодите с хормони, през които сетивата и възприятията ти са толкова мъчителни, разочарования, надежди и кризи и пр.  Знаете за какво говоря.  Та тя чака бебе, след години притеснения и надежди.  През последните месеци мина през кошмари по лекари, стресиращи диагнози, уверения, че й е нужна намсиква операция и констатации „забравете за бебе по естествен път и мислете за осиновяване.”  Просто в един момент има късмета да попадне на човечен и компетентен лекар, който се зае отговорно с нея, успокои я, сложи я на елементарно лечение за изключително баналния й проблем;  междувременно се промениха за добро и други обективни обстоятелства около момичето.  За две години това е третия подобен случай с преки мои познати.  С две думи, човек има избор дали да приеме етикета  „стерилитет с неизяснен произход” и да се смаже психически и емоционално, или, след като е направил каквото трябва (всеки си решава какво и докъде), да се бори за радостта от живота и да повярва много дълбоко, че още не му е дошло времето и че ще се получи. А то ще се получи.

# 11
  • Мнения: 1 906
И аз мисля, че има много истина в написаното от теб   bouquet !

# 12
  • Мнения: 3 376
Руки, искам да поразсъждавам малко над казаното от теб в тази тема. Първо, диагнозата "неизяснен стерилитет" рядко е основание лекарите да кажат категорично "забравете за бебе по естествен път и мислете за осиновяване". Неизясненият стерилитет за това е неизяснен, защото в повечето случаи лекарите не виждат причина да не се забременява. Тогава какви крайни диагнози? Има, разбира се, и такива лекари, които с радост поставят диагнозата "никога няма да имаш деца" на базата на елементарен преглед  #Cussing out На една моя колежка й бяха казали, че "никога няма да има деца" въз основа на наблюдението, че е доста окосмена  Shocked Фактът, че тя забременя още при първия месец опити, е просто поредното доказателство, че на очевидни глупости човек не трябва да се връзва. И поредното доказателство, че както не се доверяваме на произволен фризьор, така и не трябва да се доверяваме на произволен лекар Wink Фактът, че огромна част от гинеколозите са некомпетентни в областта на стерилитета и не са успяли да ни излекуват, не означава, че медицината е безсилна в нашия случай. Просто е трябвало да попаднем на подходящия лекар - като твоята приятелка:

Просто в един момент има късмета да попадне на човечен и компетентен лекар, който се зае отговорно с нея, успокои я, сложи я на елементарно лечение за изключително баналния й проблем; 

И друго - за съжаление не при всички проблемът се оказва банален и елементарен, и определено не "на психическа основа". И мисля, че само човек, който не е от нашата страна на барикадата, може да каже, че "ако си решил да правиш 10 ин витро процедури, ще забременееш на 10-ата". Когато изпитанията отминат успешно, на всички почва да им се струва, че "винаги са знаели, че ще успеят", и "като са се успокоили, забравили за бебеправене, и всичко се оправило"... Но да обвиняваш бездетните, че не спират да мислят за деца, е като да обвиняваш бедните, че не спестяват пари. Естествено, ако бедните можеха да си позволят да заделят пари, щяха да живеят много по-лесно един ден, ама пусто като не могат...

# 13
  • Мнения: 553
Съгласна съм с разсъжденията на Гризката по темата. Но мисля, че Руки е искала да ни каже нещо друго, макар да не е успяла да го изрази мнго точно и ясно - да не губим себе си по трудния път към нашето дете. Борбата е толкова психически изтощителна, че в един момент преставаме да сме тези, които сме били преди това, губим вкус към живота и се вторачваме само и единствено в Голямата цел, а това не ни помага. Много е трудно обаче да не се промениш поне малко след подобно изпитание. Понякога промяната е за добро, понякога не е.
Наистина, ако искаме да се самосъхраним, трябва да опитаме поне за малко да се откъсваме от мислите само по Темата. За мен това е почти невъзможно  Sad, но сама виждам колко ме стресира и как сама затварям кръга на безизходицата  Confused Не казвам, че трябва да спрем да се борим и да чакаме чудото, но мисля че всички имаме право на глътка нормален живот, за да съберем сили да продължим напред. Според мен това се е опитала да ни каже Руки  Hug

Последна редакция: вт, 28 авг 2007, 14:12 от mishana

# 14
  • Мнения: 541
По-лошата.  Онази, която идва от мъчителното осъзнаване, че не ти харесва всичко това, че губиш способността да се радваш на важните неща в живота, на това, че си млада, че те вълнуват мъжете, че морето може да е само удоволствие, а не поредната смяна на обстановката, която може би ще те накара да заченеш.  Говоря за конфликта дълбоко в мен самата, ужасът, че губя себе си, че не се харесвам такава, че безвъзвратно съм се отдалечила от онова си аз, което съм харесвала и с което съм се чувствала добре.  Говоря за мъчителното осъзнаване, че има сянка в отношенията с мъжа, който е до теб, че нещата н са както преди и че не искаш да е така.   


   

не се боря със стерилитет или трудно забременяване,а загубих бебето си преди почти осем месеца когато бях в 6-я месец.незнам какво преживявате,не искам да се правя че разбирам какво преживявате защото сигурно ви е писнало,както и на мен,от хора които "ни разбират".но знам какво иска да каже ROOKIE с тези думи,които съм цитирала.толкова пъти съм се чувствала като погълната в някаква черна дупка от желанието,мислите ми,мечтите ми за бебе че чак понякога съм се страхувала да не превъртя.всеки ден се чудя къде отиде онова жизнерадостно,весело,диво,безгрижно момиче,в което се влюби моят приятел.на моменти,заради болката,се държа толкова студено и безчувствено че чак не мога да се трая.а тази стена от болка между мен и приятеля ми която хем ни свързва,хем ни разделя какво да я правя?сякаш сме дамгосани за цял живот и каквото и да правим няма да може да се отърсим.а всичките хубави неща в живота,на които преди се радвах?на птичките,на пролетта,на зелените дървета,на влюбените двойки,на слънцето,на възможността да накарам някой в лошо настроение да се усмихне.казваха ми че съм човек който може толкова много да се зарадва за нещо малко че отстрани да изглежда сякаш съм спечелила милиони от тотото.а сега гледам с черни очи на живота,тегля майните наред и си гледам само моя интерес,въобще такава кучка,4е няма накъде.....обаче ROOKIE последните няколко седмици се замислих трябва ли да са така нещата?не мога да променя това което ни се случи,но мога да променя себе си.няма да съм същата като преди,няма да се впечатлявам толкова от дребни глупави проблеми,които занимават приятелите ми,но мога да спра да бъда такава черногледа,безчувствена,отчаяна и вманиачена,погълната от миналото кучка.и ще го направя!!!най-вече заради връзката си,защото надали е лесно да живееш с намръщен и ревлив човек.искам си предишното аз,а ако немога да го имам ще си изградя по-хубаво,по-весело,по-силно и още по-жизнерадостно аз.та цялото ми това излияние беше за да ти кажа,ROOKIE,че може да не рабирам борбата,през която минаваш,но разбирам вътрешната промяна която преживяваш.и да знаеш че ако си го навиеш на пръста,ако наистина го искаш можеш пак да се харесваш.приемам характера си като парче пластелин,което живота оформя както си иска.но това беше дотук!от сега аз ще си оформям парчето пластелин и каквото ще да става но аз няма да позволя отново да се превърна в нещо което не харесвам!
надявам се че въпреки леко обърканото  ми писане сте разбрали какво искам да кажа. и да знаете че съм страшно благодарна за тези форуми защото само тук се чувствам разбрана.благодаря newsm51

Общи условия

Активация на акаунт