Споделете

ами има такива моменти,човек изпада в дупка и лошото е,че някои хорат нямат сили да излязат от нея.
 Аз в момента съм в подобно състояние-не ми се говори,не ми се занимава с почти нищо.Гледам обаче бързо да излизам от дупката,защото няма смисъл.Каквото и да става ,животът продължава и ако се заключим в себе си,нищо не печелим.Много я мразя тая приказка- "още сте млади,има време за всичко" , обаче си е така.Гледам да съм оптимист и да не се връщам често назад-това до нищо добро няма да доведе.

   И аз така мисля, но в определени моменти не искам да съм силна и не знам как да се оправя, затова пиша  и искам мнение от хората като мен

Нашите приятели се разбягаха и изпокриха. Защо са им тъжни хора в обкръжението? Извадиха си уроци, че са ревали на рамото ми за глупости, но защо да бъде използвано и тяхното рамо, когато ние имаме нужда? Ако аз не се обадя без повод, те се сещат поне за рождени и именни дни. Както и да е. Спрях и аз да ги търся.
Остана едно семейство, което няма нищо против да бъдем заедно и ни познават. Виждат, когато не сме на кеф. Говорят с нас, въпреки че са заровили тяхната болка от загубата някъде.
Проблемът им е, че тяхното детенце е привързано много към мен и мъжа ми и даже се обяснява в любов. И те започват да щадят чувствата ни.
Всъщност за какво говоря? Какви приятели, когато от родителите ни само майка ми си има "внуче". Баща ми в началото отговаряше на запитванията за бебето, че са загубили внучето, но и него напоследък не съм го чувала.
 

При мен има такива "затишия". Аз се връщам назад - мисля, премислям, плача... после избърсвам сълзите и гледам напред. Дълго време смятах, че на мен нищо хубаво не може да ми се случи. Никога не забравям, но вече не позволявам това да ми разваля отношения и преживявания. Но за да го постигна ми беше нужно време. Вече не си позволявам и да правя асоциации, да си мисля неща от сорта "ето сега щеше да е толкова голям, сега щеше да стане на еди си колко месеца" и т.н. ... Не говоря вече почти с никой от приятелите си за това. Имам 2-3 с които понякога споделям, но сякаш всички смятат, че като имам бебе всичко вече си е на мястото и няма нужда да обсъждаме минали неща. За мен не е така... Като ми се накриви ходя до църквата да запаля една свещичка.
 А може би понякога в тези разговори зад времето е скрито желанието им да помогнат и да говорят с теб, но може би не намират начина, подхода...
Да, никога няма да бъда същата, но сега се чувствам добре. Дочаках моето щастие. Разбира се тъгата винаги ще я има, тя също е част от мен... завинаги! Затова какви ще бъдем и какви ще са отношенията ни има голямо значение какво сме преживяли. Но всички хора, дори и най-силните имат своите слаби моменти и всичко в живота е на приливи и отливи...
 
Много съжалявам за твоята Вяра! Дано е на по-добро място! 

Миличка,  много съжалявам за загубата ти    Малката душичка и на по-хубаво място , сигурна съм 
Това ,което чувстваш е напълно нормално като се има предвид какво си преживяла.  Няма да ти е до компании или до приятели , разбери те не са се променили , а ти. Твоето сърчице трябва да се пребори с тъгата , а другите в желанието си да те разведрят се държат даже глупаво.  Не зная дали времето лекува . Според мен не , просто ние се научаваме да живеем с болката. Трябва ти време да преосмислиш живота си и да продължиш напред .Дано да имаш сили да се пребориш с трудния момент и най -вече да имаш до себе си човек , който те обича и на когото можеш да се опреш .
Силно те прегръщам и кураж   

meyz, видях оня ден подписът ти и искам да ти кажа, че много, много съжалявам. 
Затишията са пред буря според мен. При мен имам моменти, в които искам да говоря, да плача, да споделям и такива, в които съм си сама в мъката и с мислите си, съм ги скрила дълбоко в мен и не искам с никого да говоря за това. След това идва бурята, когато толкова много се задържам, избухвам в плач за най-малкото нещо.

рони, права си много за съжаление... и ние ограничихме кръгът от приятели. По-точно те се ограничиха сами.

meyz,много съжалявам, мила  . Мисля, че всички изпадаме в такива "дупки" от време на време.  Мисля, че това е характерно за хората. Не може винаги да си във върхова кондиция, има и спадове. Просто не бива да се предаваме, не можем. А и не забравяй, че някой някога е казал - "Това което не ни убива - ни прави по-силни" и е прав. Сигурна съм, че сега си казваш - "Ама аз не искам да съм силна". Да, никой не иска да става силен по този начин, нито ти, нито аз, но уви  не зависи от нас. 
Напълно те разбирам. Бих искала да ти вдъхна малко кураж  . Както и всички останали тук. Надявам се, че поне малко сме ти повлияли. Прегръщам те силно, макар и виртуално.

Да почива в мир малката Вяра!

МЕйз аз май разбрах друго от писаното от теб - че хората около теб са се отдалечили и не искат да говорят нормално, а някак само за "времето", така ли е?
ако е така - не ги вини много... аз например жадувам дас е запозная лично с теб, но честно казано и аз не знам как да говоря - да зеасягам ли тежката тема, да говоря ли за бъдещите ти планове или да си мълча и да говорим за "времето"....
много е трудно и отсреща - човек е нуверен, а као седящия срещу него е издигнал стена от болка - не знае и не вижда нищо и не може да реши как да води разговор

не оправдавам хората - често те забързани в своето ежедневие и не се и стараят да разберат нуждите на своите приятели
но и на тях ако са добри приятели им е трудно

аз има мидея - открито ги заговаряй за това което те вълнува
разбира се ако искаш
но ако ти самата не искаш с тях да споделиш...това също е разбираемо, и е нормално - това се нарича скръб и ти скърбиш по своето изгубено бебче, още повече че начина по който го изгуби беше повече от тежък и кошмарен и беше хем кратък миг на среща, хем дълъг миг на страдание и болка и за двете страни....
но аз вярвам в теб и бъдещето ти и вярвам че ще намериш сили да продължиш - било сама ,б лио с приятели - въобще, вярвам че ще се справиш!

Наденце, ти не можеш да се държиш като хората, които отклоняват темата. Вервай ми. 
Даже и мълчанието в твое присъствие е споделено и разбрано. 

Аз пък не искам да говоря повече за болката си, отначало споделях на ляво и на дясно, защото много ме болеше мислех си, че ще успея да се отърся, но никога няма да успея. Предпочитам да не ми говорят по темата, страхувам се, че ще почнат да ми задават въпрос, ще почнат да ме съжаляват, ще почнат да се опитват да ми помагат по някакъв начин, който допълнително ще ме натовари психически. Всеки разговор по темата ми бърка в раната и затова не се сърдя на никой, че отбягва болната ми тема, даже съм им благодарна, че са тактични и не ме притесняват излишно.
Ето вече наближава една година от загубата на първото бебче, все още гледам снимките и клиповете от сватбата ни с тъга и бучка застава в гърлото ми, защото там съм бременна. Сега като ходя по изследвания, като ходя на зъболекар, защото зъбите ми почнаха да се развалят и като ме попитат бременна ли си, сърцето ми се преобръща и едвам си сдържам сълзите. Наистина предпочитам понякога да ми говорят за "времето" отколкото волно или неволно да ми бъркат в раните. Съсредоточавам се върху другите неща от живота, които ми дават смисъл, върху хората, които обичам и се опитвам да гледам напред, защото миналото никога няма да се върне, нещата никога няма да се поправят.
meyz съжалявам за загубата ти, сигурна съм, че ще намериш сили и свой начин да се пребориш с болката. И аз като catnadeen бих казала, че ако те познавах и седнем да си говорим и аз няма да знам как да говоря и какво би те накарало да се почувстваш добре.

  Отдай се на тъгата порядъчно, ако има с кой да я споделиш - добре, ако няма - още по-добре.  После излез и говори с хората за времето.  Много се надявам да разбираш какво имам предвид, не съм от многословните.   

Страшно много съжалявам за мъката ти,мила. Просто нямам думи, с които да изкажа... Не искам да си мисля какво си преживяла, гледайки малкото си беззащитно детенце как се мъчи за краткия си живот.. Искам да мога да ти вдъхна сили, но знам,че единствено с времето ще свикнеш с болката и ще оставиш  едно свещено кътче в сърцето си, изпълнено с Вяра... Моля се да можеш да стъпиш на крака и да продължиш в живота напред... Ние сме тук и ако можем да ти помогнем по някакъв начин, само пиши...не се затваряй. Тук ще срещнеш съпричастност,която не можеш да срещнеш у хора,които  си нямат идея за какво става дума. Не се сърди на познатите около теб. Те наистина не знаят какво да ти кажат... Особено по-далечните познати. Аз говорех за случилото се само с най-близките ми приятели. И сега го правя. В онзи момент осъзнах кои всъщност са ми "най-близките". Защото имаше и такива,които след като са били информирани по незнам си какви пътища, изобщо "забравиха" за мен и се появиха чак на рожения ми ден, да ми честитят така,сякаш никога не съм била бременна и все едно живота ми е същия като преди... Не че съм обидена за това, просто знам кой е искрен с мен и на кого мога да разчитам. Изводи за лична употреба. Хора всякакви. Мога много да пиша по въпроса.
 Прегръщам те много, съчувствам ти, разборам болката... Жалко само,че не мога да ти дам това,което толкова много искаш...за жалост никой не може да ни върне загубеното -отнетото- щастие...

Мила Мейз,Хората около нас просто не знаят как да се държат с нас.Повечето нямат представа какво чувстваш ти или какво чувствам аз.Затова и захващат теми ,които според тях няма да ни натъжат.Опитват се да не бъркат в раните.Споделяла съм тук,че много ме боли от това ,че всички забравиха и се държат така,като че ли нищо не е било,дори семейството ми.А приятелите-може би сама ги отдалечих от себе си-първите дни дори не вдигах телефона,не исках да говоря с никого,нямах сила да изслушам никого.А сега,днес стават точно 9 месеца ,откакто изгубих бебето,дори когато се срещам с приятелки,някак не мога да се отпусна .Често си мисля,че вече не съм нормален човек,Отбягвам момичетата ,които бяха бременни с мен,просто не мога да го понеса.Аз самата в повечето случаи търся неутрална тема на разговор.А понякога,след като цял ден съм стискала зъби ,за да се държа нормално и да се усмихвам на хората ,когато се прибера вкъщи се наплаквам  и така продължавам.
Мейз,следях темата ти от началото и се молех за Вяра.Колкото и изтъркано да звучи,надявам се ,че е на по-добро място.Пожелавам ти кураж,за да намериш сили да продължиш напред.Прегръщам те силно.