Съпругът ми е осиновен!!!

Съвсем по човешки и не защото съм осиновила дъщеря си, усетих болката на мъжа ти, както и твоята, докато четях.

Явно болката е в него. Защо, как, какво... въпроси, които не можеш да зададеш сега, по реакциите му съдя, че в него има конфликт, най-вече с това, което изпитва към този факт от живота си.

Може би един от начините е да контролираш тази нова емоция, която изпитваш докато го гледаш - нали това е същия човек, който си обичала до вчера? Какво променя  в теб тази истина?

Със сигурност, не можеш да се направиш, че нищо не е станало. Тази информация те е стреснала, наистина - мълчал е дълго време, но накрая все пак ти е казал.

Защо трябва този факт да промени нещата между вас. Бъди себе си, недей да задълбаваш така, но с времето му покажи, че си до него и си готова да го подкрепиш, ако промени решението си спрямо биологичните си родители.
Недей да страдаш, не го гледай с други очи, това е все той, просто всички имаме някои по-дълбоки болки, с които ако ни е трудно да се справим, заравяме дълбоко в себе си и се опитваме да забравим.
Ако и ти допринесеш допълнителна тежест с по-различното си отношение към него, надали ще му помогнеш.
Дай му време, може това да е било само началото, сега, след като най-сетне го е казал, може нещо в него да се отприщи.

Родителите му, които са го отгледали са починали... значи е изживял две големи загуби в живота си. Сега има вас, обичайте се и се подкрепяйте. Няма по-ценно нещо от семейството, а вие притежавате тази ценност.

 

Нищо недей да правиш!
Не променяй държанието си и не се връщай на тази тема.  Не се питай и защо не ти е споделил, някой неща не могат просто така да се кажат, дори и на най - близкия човек.

    Това е същият,твоят мъж ,какво би могло да се промени толкова Познаваш го, не те разбирам?!
    Като осиновена не смятам за нужно да разтръбявам тоя факт.Мъж ми знае,казала съм му,но аз съм по "споделителна",не всички са като мен,не го укорявай.
   Честно казано реакцията ти ме изненадва ,струва ми се паническа,добре че той ,а не ти си осиновена

Извинявай,но и аз нещо не мога да те разбера
Подкрепям напълно постинга на Дива-не,защото нещо,което дефакто няма значение за съпруга ти преобръща твоят свят
Предполагам заради такива реакции той не е желал да споделя това.
Понеже съм в неговото положение,аз го разбирам.
Кое се е променило за тебе?
Не те разбирам...
Нали това е същият човек,който обичаш-с какво го променя факта,че е осиновен?!

Без да имаш никакво отношение по темата ти си му казала,че си влизала във форум,в който се дискутира осиновяването,чела си и всичко това е било продиктувано не от друго,а от любопитство.Дори си коментирала проблемите на семействата.Понеже си мислела,че ти близките ти сте застраховани от това,което се случва на нас ,сега си ударена от гръм.
Ако наистина се възхищаваш на тези смели,страхотни,истински майки на осиновени дечица,сега е момента да се възхитиш на смелата,истинска и страхотна майка на съпруга ти ,да приемеш фактите такива,каквито са.Той ти е казал,че има едни родители и за него това е точно така.
Толкова пъти сте били коментирали осиновители-и се чудиш дали го е боляло...
Такива неща не се коментират свободно,защото никога не знаеш кого можеш да засегнеш.Именно затова се намирам и аз в този форум-много ме боли главата от подобни коменирания ,да ти кажа под секрет.
Най-накрая трябва да осъзнаете,че едно семейство,за да е такова,значи Е и точка!!!Подробностите дали децата в него са осиновени или не няма абсолютно никакво значение  това са интимни подробности от лично естество и не се нуждаят от коментарите на околните.
Дори от възхищение не се нуждаят-няма защо такива семейства да бъдат сочени с пръст и коментирани-било то с възхищение,било с любопитство.Те са просто семейства като всички останали.
След като коментираш такива неща как очакваш,че спокойно би споделил с теб?!

Извинявайте много, драги осиновени, но ... вие споделили ли сте факта, че сте осиновени със съпрузите си (семейството си)?
Не й слагайте в устата думи, които не е казала. Според мен тя показва съвсем нормална реакция - те са семейство, живеят заедно, подобна тайна витае във въздуха винаги, така както би витала в семейство осиновители, които крият факта на осиновяването от детето си.
Според мен той ти е казал - това е важното - дошъл е моментът, дошъл е момента, в който може да открие най-болезнената част от душата си, значи не го е страх, че ти ще го нараниш - вие вече сте едно цяло. Така мисля, дано да съм права, все пак аз не съм осиновена.

Аз на моя мъж му казах, няколко год. след като станахме семейство, прецених кога вече мога да се  доверя,  а преди това близо 4 год. бяхме гаджета. Някак си не можех веднага да се открия, да се разголя, но през почти цялото това време той е знаел и е чакал сама да си кажа.

Не неее, Бианка, мсля, че има нещо повече от любопитство- ще ти дам пример със себе си.  В бг мамата чета не само нашия форум. Чета също и форумите на дечицата с увреждания (имам лични причини, близки с такова детенце, но това е оф топик в момента). Чела съм и темата за Криско на Лилибон. Чела съм ги не от просто любопитство, а от съпричастност.

Тази тема ми даде страхотен житейски урок, макар и отстрани.  Да и аз съм коментирала темата със съпруга ми - за мен е изумително как непознаващи се лично хора могат да се обединят и да действат за една кауза. Това което понякога се случва тук в различни подфоруми - обединяване на толкова положителна енергия между непознати (в повечето случаи) хора, лично мен ме зарежда страхотно много. Дори само знанието, че реално съществуват такива хора като Лилибон и Искрица Надежда ми дава страшно много сили. Света оцелява заради такива хора. Затова чета и постовете им - заради надеждата, която дават, въпреки огромната им болка.

Предполагам, че уайф е чела нашите теми по подобни съображения. Не защото е искала да гледа през ключалката, или скришно да рови из душите на хората.

Ако мъжът, когото съм убедена, че познавам ми сподели след години семеен живот нещо подобно, аз също вероятно ще бъда очудена, защо не е споделил с мен подобно нещо. Ще си помисля, че това явно го е наранявало много, ще си мисля за болките му, за страховете му, защото явно те съществуват след като тази тема така го засяга. Ще ме стресне не факта, че е осиновен, а факта, че не е споделил с мен подобно нещо. Но предполагам, че след първоначалното очудване, уайф ще си отговори на въпросите. Искрено и го пожелавам

Възможно е да греша,да,но нали това е форум,свободно си изказах мнението.
Ако греша,поне имам какво да кажа на тази жена от личен опит,понеже мога да се поставя на мястото на съпруга и и предполагам той е затворен в себе си поради същите причини,поради които аз съм затворена в себе си.
Това,че коментирам тук съвсем не значи,че коментирам пред познати-честно казано мразя да го правя,казвала съм хиляди пъти защо,идвали са ми като гръм от ясно небе реакции на хора,които съм смятала,че са ми близки и,че ме разбират.
Вероятно същото може да се е случило със съпруга на wife и за това да не е посмял да сподели това дори с нея.Не изключвам вероятността и да му се говори за това,но да не знае как да постъпи.Може би той е по-объркан и от нея.
Пожелавам и да намери правилния подход към него в момента и нека той бъде подплатен с безкрайна деликатност.

Какво като съпруга ти е осиновен и не ти е казал, моят също е осиновен и детето ни е осиновено. Въпроса е дали това е важно за съпруга ти или за тебе, той дори може да не мисли за този факт. Моят съпруг знае че е осиновен, но си има свои възгледи, осиновите ли те са неговите родители а за биологичната си майка въобще не коментира. Не моли да разкрива сърцето и чувствата си със теб това е негово право, просто той ще избере точното време и място когато ще ти обясни своята постъпка.

Здравейте отново.
Бяхме досега навън с детенце, та затова чак сега видях, че някой ми е писал тук.
Искам от сърце да ви благодаря за ВСИЧКИ отговори.
Разглеждала съм форумът ви, защото имам осиновени познати, познавам по-добре майките им и наистина винаги съм смятала, че са смели жени, аз не съм-не мисля, че е голям грях. Но от вас може да се научи много. Любопитството не е било причината - просто тук също се обсъждат деца, проблеми, подход към децата, децата въобще, просто част от всички бг-мамма форуми. Желанието да се "срещна" с други майки.....толкова.
Истински съжалявам ако съм засегнала някой от вас.
И сега, като пиша това, защото наистина ми е много мъчно, въпреки, че това е последното,сигурно от което имате нужда, ама като майка просто ми е мъчно, незнам как да обясня.
Може би не съм успяла да ви обясня точно какво ме притеснява: може би факта, че моят мъже е имал всъщностнужда от много повече любов, отколкото съм му дала като жена  и.........майка, незнам. Сигурно несъзнателно съм го обиждала стотици пъти през тия 7 години, а ако съм знаела много неща щяха да са различни.Имали сме много спорове, опитвала съм да разбера тежкият му характер, да се бори с него, да намеря причината за странностите му и да се старая да живеем по добре.
А сега си давам сметка, че това, че тази, която го родила и изоставила е повлияла адски много на целият му съзнателен живот.
Родителите му са починали преди да се запознаем, нямам удоволствието да ги познавам, говорил е за тях малко.
А за застраховането от нещо в живота, не мисля, че разсъждавам така, самата аз съм с физическо заболяване, хронично, да козметично, но нелечимо и знам добре, че не съм застрахована от още тъжни неща в живота си, знам и за подигравките на хората, подмятанията и......другите "плюсове" на това да си различен.
Аз обаче, в своята си мъка винаги съм смятала, че нещата трябва да се говорят, ама много, а не да се държат някъде дълбоко в душата и да гноят, така се лекувам аз, а може би си мисля, и греша, че и за него това е добре.
Далеч съм това, което му се е случило, наистина, та исках просто тези от вас, които са минали по този път да ми споделят от какво олеква, олеква ли въобще, как мога да съм полезна в преболедуването на нещата и дали.
Още веднъж благодаря на всички ви, че ми отделихте по няколко реда днес.

Аз лично, по-лесно споделям пред непознати.
Така е форумът е за свободно изразяване на идеи и мнения. Бианка, мисля, че твоите съвети към уайф са най-адекватни и полезни, поради простата причина, че ти знаеш как се чувства едно осиновено дете. Останалите можем само да предполагаме...
Но от своя страна мисля, че добре разбирам уайф, защото тя е от другата страна. И когато обичаш един човек, но просто поради фактите няма как 100 процентово да си на неговото място, се луташ и опитваш - хем да прегърнеш страховете му, хем да не ровиш в душата му, хем да си съпричастен, хем да не си любопитен. Трудно е, но ако обичаш един човек няма невъзможни неща

Просто му повярвай, че е така както ти казва. За него наистина може да не е нещо важно, "понеже той има едни родители (които вече не са между живите) и те са тези, които са го отгледали". Просто не иска да бъде приеман за по-различен от другите. Не се опитвай да му вменяваш болка и евентуални страхове. Защото това ще рефлектира върху поведението ти, а то от своя страна на взаимоотношенията ви, а той точно това не иска. Мисля, че след време сам ще се върне към този въпрос, дай му просто време. Съпругът ми също е осиновен, понякога си говорим с него за това - и му вярвам, когато ми казва, че не изпитва болка, нито желание да види жената, която го е родила. Аз не гледам на него като на осиновен - а просто като на моя съпруг и толкова. Не търся обяснения на поведението му с това, че е осиновен. Разбирам те, че тази новина е била шок за теб, всъщност шок е било това, че не ти е казал по-рано. Не разбирам някои от момичетата, които те нападат тук. Нормално е, човешко е да си шокирана, стресната, да не знаеш как да реагираш, да се стремиш да го предпазиш и пр. От моя скромен опит като осиновителка и съпруга на осиновен, едно мога да те посъветвам - не го карай да се чувства различен. Просто бъди такава, каквато си била до сега. Покажи му само, че ако пожелае сам да говори за това, винаги може да разчита на теб. И продължавайте напред заедно и се радвайте на детето! Не се обвинявай за минали свои действия - няма смисъл, пък и е точно това, от което той е искал да се предпази - а именно, да не бъде приет като нещо по-различно от другите.

В това за съжаление можеш да бъдеш абсолютно сигурна
Когато аз попаднах тук,във форума,защото както казва Fussii-човек споделя по-лесно пред непознати(и при мен е така,а и тук хората имаха сходни проблеми като моите) прочетох няколко теми за осиновените деца на мамите.
Много проблеми на дечицата открих в себе си-имала съм ги в ранна детска възраст.
Как е възможно да съм ги проявявала-незнам,но е истина.Взета съм от съвсем малко бебе и все пак съм била повлияна-вероятно на дълбоко подсъзнателно ниво.Преди съм осмисляла поведението си,но едва сега намерих някои разумни и логични отговори.
Аз съм убедена,че съпругът ти си носи своята първична рана и го изживява по свой собствен начин.
Аз лично реагирах бурно,защото съпреживявам всяка една история от моя гледна точка,а повярвайте ми-не съм срещала много разбиране,дори от най-близки хора.Факта,че wife e е писала тук е показателен,че търси пътя към разрешаването на проблема и не желае да нарани съпруга си.
За това аз я посъветвах да бъде много деликатна-вероятно му е нужно време и той сам ще заговори отново за това и ще потърси разбиране.Вероятно е и да не го стори,защото не желае да бъде възприеман като различен.
Но в едно wife e намерила много верен извод-той има нужда да бъде обичан и това да му бъде показвано-ненатрапчиво,но все пак да му бъде показвано.Още повече,че родителите му вече не са между живите.