мисля си, че ние, които отглеждаме осиновени деца в чужбина, имаме специфични проблеми; особено тези от нас с по-големи деца, за които въпроси като идентичността например започват да стават актуални. За деца на емигранти това си е труден въпрос, а нашите са и осиновени, така че товарът им става двоен. Освен това, отношението към осиновените деца на Запад е различно - те обикновено и външно много се различават от родителите си и за тайна дума не може да става. Очакват обаче по правило това да са проблемни деца. Понякога - за добро, защото им оказват внимание, по-често - за лошо. На всичко отгоре напоследък нашумяха скандали с търговия на деца, така че в момента едва ли не всеки, който е осиновил дете, се счита за егоист и престъпник, който е отнел дечицата на бедни майки от третия свят срещу много пари.
Кога и на кого казвате, че децата ви са осиновени - в училище? На съседи и приятели? Как реагират те, как реагират децата ви? Как реагирате вие?
Как се справяме?
И как се чувствате в България? Понякога, като чета за поведението на някои роднини тук, се радвам, че съм далече...