Не желае да се доближава до баща си сутрин, но вечер иска само него. Страшно много глупости говори и прави, а в друг момент е дете за пример - изобретателна, инициативна, страхотна фантазьорка и послушна. Помага ми в домашните работи, любвеобилна е... до следващия момент, в който някой и каже, че тя няма да получи нещо или че трябва тя да направи нещо. Стряскам се в такива моменти. Първосигналната ми реакция е да и направя яка забележка с наказание, но после (за съжаление не винаги) се опитвам да и говоря бавно, тихо и да дам подробно обяснение защо нещото не е добро или правилно и т.н. Случаи много няма да се впускам в преразказ, само ще кажа, че трудността ми идва от там, че докато говоря тя изобщо не слуша какво точно говоря. Като я попитам "Разбра ли, за какво говоря?", тя ми отговаря "не" и мило ми се усмихва. Не разбира смисъла на думичката "Извинявай" и след милионни вече обяснения продължава да не разбира.
Може би аз затъвам в собствените си страхове, че не я възпитавам правилно. Или може би прекалено сериозно приемам всичко.
темата ми е за това, как се справяте с лошите думички, поведение... как обяснявате и децата ви разбират ли ви? и, да... в крайна сметка да чуя и други гледни точки