"РАЗМИСЛИ ПО ИНТЕГРАЦИЯ
Говорим за интеграция, как да интегрираме циганите, турците, как ние да се интегрираме в Европа, а замисляли ли сме се само за миг, а ние българите как сме се интегрирали между нас си на собствената ни територия.  Абсолютно съм изумена от омразата между нас самите, между нас българите. И се запитах, аз, и тук ли в собствената ми държава трябва да се интегрирам. Ще ви кажа защо. Бях една година и 3 месеца извън България. Заминах за Канада, в повинция Квебек или по-точно в град Монреал. Там много се говори за интеграция. Но е разбираемо. Това е държава, в която живеят толкова много народи, с различна култура и религия, и е немислимо да не се говори за интеграция. Стотици организации работят по въпроса, как най-лесно да приобщат новодошлите. Още от летището ти раздават гидове, справки, полезни връзки и ти се усмихват и ти казват добре дошли. И въпреки гореспоменатите различия, аз толкова много омраза каквато заварих тук , там не видях. Някак си има търпимост между хората и си цари някакъв спокоен мир. Не бих подминала да кажа, че има и много фалш, толкова много изкуствени усмивки, но пък мир и то душевен – изключително ценен.  А тук мир душевен няма. Всеки ден водим по една или повече борбички. Като започнем от пресичането на пешеходна пътека, където отнасяш толкова много мили думи борейки се с всяка кола за малко милост да те пусне да минеш на отсрещния тротоар и стигнем до всички административни твой задължения, при които се срещаш с най-намръщените хора на планетата и задължително там те чака кавка, духовно боричкане за да получиш най-елементарната регламентирана услуга.
С много болка на сърцето го казвам, но аз тук в родната ми страна трудно се интегрирам. А се върнах за моята си страна. Ужасно много обичам България и не си представям живота да ми мине в друга държава.  Но пък сега на дневен ред пред моя житейски път стои въпросът как да се интегрирам и да живея мирно и спокойно в моето си родно отечество.  Питам се и не мога да намеря отговор. А вярвайте ми, мисля много по въпроса.  За това реших да пиша, да се обърна към моите сънародници и да ги попитам, как човек се интегрира в собствената си родина при толкова много омраза между нас българите.  Как мили мои съотечественици?
Всеки ден чувам, как се плюем взаимно, наричаме се селяни, простаци и тем подобни ругатни. Чувам често: „Виж го този как говори на меко“ – че какво значение има кой как говори, нали сме хора, нали сме българи, нали се разбираме, не говори на някакъв неразбираем език. И в следващия момент се замислям, защо например не се подиграваме на селяните французи или англичани, които също говорят на меко, а пък тях и трудно разбираме, а напротив им се прекланяме колко са готини. А кой знае от кое забутано градче или селце идват тези чуждоземни селяни. „ Ей, брей, голяма работа е този“ – например ще прозвучи от един нашенец. Ами разбира се че е готин, защото е човек и ние всички сме готини, независимо от къде сме и колко на меко говорим.
Но да се върнем на омразата ни , как може да я изкореним. Хайде да помислим  на глас: до къде я докарахме с тази селска омраза? Ами до там, че селянинът се чуства второ качество човек и търси всякакви възможности да избяга и да се интегрира в големия град. Горкия, за да не живее с този си срам, нарамил той багажа си, взел си събраните парички, оставил хубавата земя и природа и тича да се доказва на бетоните и си играем всички на парвенющина. Но в крайна сметка, какво се получава, земите и селата опустяха, продаваме си селското имане и то на кой – ами на селянинът англичанин, например. А те хич не са балами, като видят таз природа, в съчетание с прекрасния ни климат си казват, на меко разбира се „ ИТ ИЗ МАЙ ЧЕНС, АЙ АМ ЛЪКИ, ГУД ХАУЗ, ГУД ПЛЕЙС, ГУД КЪНТРИ“.
А ако оставим всичката тази омраза, която между другото, толкова много енергия и време ни отнема, а както знаем живота е кратък, и само за миг се обърнем и видим и осъзнаем в какво живеем, каква е нашата земя, обърнем внимание на нашия си климат ( ох колко е хубаво да казваш нашия за всичко българско), какъв разкош ехти от всеки гуд плейс на нешето отечество. Опитайте дори за малко да го направите...
Тук не ми е работа да се правя на Вазов, Ботев, Захари Стоянов, Страшимиров, Иван Хажийски и всичките ни прекрасни родолюбци, но може би отговора на въпроса ми са точно те. Да ги викнем отново на помощ, да прочетем отново и отново техните писания за милата ни родина – дали пък това няма да ни интегрира в собственото ни отечество.  Или пък друго; може да проведем един урок по психология. В психологията се казва така: ако сам човек не се обича и харесва, как ще може да обича и харесва другите. Простичко, нали, ама много трудно осъществимо житейско правило. Та и аз така разсъждавам за родолюбието: ако ние българите не обичаме и харесваме себе си като българи и не обичаме нашата България, как ще се обичаме ние помежду си като нация, а пък ще обичаме и харесваме и другите народи ( във връзка с европейската ни интеграция).
Мили приятели българи, не се мразете помежду си, обичайте България. Та ние притежаваме най-голямото богатство и бих казала привилегия да живеем тук на това кътче от  земята. Невероятно кътче! Нека не го унищожаваме...Имам чуството, че сме тръгнали на бунт срещу собственото си отечество. Защо мразим толково много България?
Това есе написах от ежедневните си наблюдения по спирки, обществени места, срещи с хора, които всички се олпакват и вайкат от България и от българите, без дори да съзнават, че те въобще не познават отечеството си и изказват заучени фрази, играеки си на развален телефон. А само ако за момент се замислим и превърнем тази отрицателна енергия и това загубено време в положителни емоции, ами то тогава ще сме креативни и за кратко време ще превърнем нашето малко скъпоценно кътче земя в приятно и спокойно място за живеене, без ОМРАЗА.
И ще завърша с изказване на индианците, живеещи на Канадска земя по повод тяхната интеграция: „ Ние искаме нашите деца да учат науки и технологии за да могат да подпомагат хармонията между човека и природата, а не да я разрушават.“ – Красиво нали?"

Надежда Малинова