Да, ама – не. В къщи е откакто е на 1 годинка и 6 месеца, а след 3 ще направи 4 години. Имам чувството, че с напредването на възрастта, болезнената му привързаност към нас се изостря, вместо да се тушира и „размива”.
- Не желае да бъде оставян при когото и да е без нас – баби, лели, детски кът, театър и пр.
- Като отсъства няколко дни от градина, завръщането му обратно е свързано с болезнена раздяла сутрин с татко му, който го води.
- Припомни ми наскоро как преди 1 година, като сме заспали заедно при баба му се е събудил без мен
- Като играе с други деца не смее да ни изпуска от поглед
- Повтаря по 30 пъти на ден колко ни обича (ние му отвръщаме със същото). За това сигурно сме виновни ние, защото още в началото като дойде в къщи и не говореше го гушвахме и целувахме в критични моменти и гледайки го в очите му казвахме, че го обичаме много (това го успокояваше ... пък и си е самата истина)
- Всяка наша (работим заедно с мъжа ми) командировка, дори и двудневна се превръща в криза. Всяко пътуване е свързано със стократни разяснения, условия, коментари, обещания.
Вече си мисля, че няма изход от положението. Пътуваме много и с него. Старая се да го социализирам и извън детската градина - каним на гости на игра съседчета с които е в хармония и приятелчета от градината (по едно).
A иначе расте като живичък момък, който няма спиране по цял ден което някак си в моите очи е в разрез с емоционалността му.
Ако някой ми даде съвет или сподели подобенпреживян опит и чувства ще съм много благодарна.