Ето какъв е проблемът. С таткото на моето дете се разделихме преди една година. Аз се разделих с него, защото не го обичах вече, бях разочарована и се чувствах излъгана. Днес, всъщност вече година и половина по-късно, имам нов приятел. Детето ми е на 3, момче. Приятелят ми е дете на разведени родители - имал е, доколкото мога да разбера от него, защото не обича да говори за това, големи тревоги и мъки покрай развода на родителите си и това, че майка му в началото е имала нов приятел. Та моят любим днес се притеснява силно от сина ми. Предполагам, че преди всичко вижда себе си в ролята на чичкото, който навремето е отмъкнал майка му от татко му и фактът не го кара да се чувства никак, ама никак комфортно (нищо, че той самият няма нищичко общо с раздялата ми с бащата на детето ми). И второ - той е млад и няма дете - вероятно се чувства прекалено млад, за да бъде баща, при това на чуждо дете.
Разбира се чудесно със сина ми - има грижовно отношение, има всякакво отношение всъщност - знае кога да му облече яке, кога да му измие ръцете, как да си поиграе с него и т.н., но като цяло се чувства странно в неговата компания. Не остава вкъщи, когато детето е с мен, а не с баби и дядовци. Съответно ми липсва... И съм често в ситуация - искам да съм със сина ми, но искам и да съм с приятеля ми - е, това е трудно. Когато детето е у нас, той идва за малко, не смее да ме прегърне и целуне, тръгва си...
Чудя се дали това ще премине, дали, ако между нас всичко върви добре, дай Боже, ние въобще ще можем да заживеем нормално един ден заедно. Чудя се защо толкова се притеснява да преспи у нас, когато детето е вкъщи, защо толкова се притеснява да бъде то с нас през уикенда.. Всъщност в началото на връзката ни той дори не искаше да имаме връзка, защото аз имам дете и имам ангажименти, а той едва ли не е още "развей прах" (всъщност той е доста отговорен човек, но това е друг въпрос). Не е ревност, защото, когато искам да съм с него, по-често той е този, който казва "Детето има нужда от теб сега, бъде с него, играйте, излезте, нашето няма да избяга"... Явно е травмата от раздялата на собствените му родители. Но кажете ми, ако имате идея, как да постъпвам, какво да мисля. Объркана съм и често много тъжна...
Разбира се чудесно със сина ми - има грижовно отношение, има всякакво отношение всъщност - знае кога да му облече яке, кога да му измие ръцете, как да си поиграе с него и т.н., но като цяло се чувства странно в неговата компания. Не остава вкъщи, когато детето е с мен, а не с баби и дядовци. Съответно ми липсва... И съм често в ситуация - искам да съм със сина ми, но искам и да съм с приятеля ми - е, това е трудно. Когато детето е у нас, той идва за малко, не смее да ме прегърне и целуне, тръгва си...
Чудя се дали това ще премине, дали, ако между нас всичко върви добре, дай Боже, ние въобще ще можем да заживеем нормално един ден заедно. Чудя се защо толкова се притеснява да преспи у нас, когато детето е вкъщи, защо толкова се притеснява да бъде то с нас през уикенда.. Всъщност в началото на връзката ни той дори не искаше да имаме връзка, защото аз имам дете и имам ангажименти, а той едва ли не е още "развей прах" (всъщност той е доста отговорен човек, но това е друг въпрос). Не е ревност, защото, когато искам да съм с него, по-често той е този, който казва "Детето има нужда от теб сега, бъде с него, играйте, излезте, нашето няма да избяга"... Явно е травмата от раздялата на собствените му родители. Но кажете ми, ако имате идея, как да постъпвам, какво да мисля. Объркана съм и често много тъжна...
Благодаря за пожеланието ти! 
- 30 годишен мъж го е страх от 7 годишно момиченце 
. Мина доста време от тогава - аз самата му вдъхвах кураж се оправя перфектно с детето и когато се притеснява от нещо, го окуражавам. Не му правя забележки пред детето, акщо има нещо после насаме го казвам и така ..... намирах им занимания на двамата, а при теб това е още по лесно - нали е момченце - могат да ритат топка да играят с влакче и т.н. 
